Мария Лалева: Тежестта на живота е лична мярка

Писателката представя романа си „Живот в скалите“, издателство „Книгомания“ на 12 октомври 2018 г., петък, от 18:00 ч. в Стара Загора, залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески“.

Мария Лалева е популярно име. Поет, писател и сценарист на кинопродукцията за българската мечта „Дамасцена“, авторката става по особен начин близка и на читатели, и на зрители. Защото стиховете, прозата и диалозите (във филма) са изтръгнати от същността й, а тя е ненатрапена на явленията. Нейната личност е толкова истинска, че, ако я нямаше, щяхме да я измислим. Но я има! Мария Лалева присъства категорично в нашия болящ свят, като умее да ни накара да търсим щастието си толкова високо, колкото е ръстът ни. Новият й роман „Живот в скалите“ изненадва с това, че читателят успява да достигне до същностни неща, за които е знаел, но не е формулирал. Книгата излиза от печат на 8 октомври 2018 г., а авторката ще я представи пред старозагорската публика в залата на библиотеката на 12 октомври тази година.

Книга за море и любов… Вълнуваща, цитати от която станаха популярни в интернет пространството още докато я пишехте. Кое Ви даде силата да накарате толкова много хора да се разпознават в тях?

„Живот в скалите“ не е точно книга само за море и любов. Тя е роман и за отношението на човека към смъртта, семейството, приятелствата, загубите, изборите. За огромната разлика между вяра и религия. За илюзиите и удобните ни лъжи, за страхливите ни бягства от промяната, за вкопчването в миналото, за разделите ни, за обидите. За всички най-обичайни неща, които се случват по пътя на всеки от нас и които оцветяват красиво, или тревожат и почернят дните ни. Наистина не знам кое кара хората да се разпознават в текстовете на „Живот в скалите“. Може би трябва да попитате самите тях. Моята единствена цел беше да съм максимално честна, когато пиша.

Колко тежи един „Живот в скалите“?

Колкото тежи всеки един човешки живот. Тежестта на живота е лична мярка. Носиш толкова, колкото сам си се научил на издръжливост и смелост.

Кой е отговорът, който искате „да изплачете“ с тази книга и който вече познавате?

Отговорът за срещата и раздялата. Когато се научим да се срещаме и разделяме красиво и с хората по пътя си, и с живота, и с материалните неща, ще сме малко по-близо до душата си. В човешките ни отношения има твърде много желание за притежание и твърде малко честност. Твърде много удобна дистанция и твърде малко смелост да изричаме истината. Бъркаме връзка с любов, приятелство с интереси, край с омраза. Един апартамент струва повече от една човешка душа. Или човешки живот. Самоинквизираме се с лицемерие. Опиянени сме да мразим, съдим, отмъщаваме. Трудно прощаваме. Страхуваме се от промените. Канонизираме навиците и миналото си. Можем да живеем години наред нещастни в името на дълга и обещанието. Самонаказваме се с чувство за вина. И после се сърдим на живота, на Бог и на другите за това, че не сме щастливи.

Срещали ли сте днес усмивка, която „боли от честност“?

Всекидневно. Просто идете в една детска градина или на една детска площадка. Честността боли възрастните, не децата. Не те, ние, уж порасналите, се страхуваме да плачем и да се смеем честно. Защото се страхуваме, че има какво да загубим. Всъщност истината е, че в най-добрия случай ще загубим веригите си. И понякога това ни плаши повече, отколкото възможността да си ползваме крилете. За разлика от децата, нас свободата в повечето случаи ни плаши. Истината – също.

Защо, според Вас, любовта става „задължителна за човека“, когато него вече между нас го няма? Кое ни пречи да познаем онази, която бихме могли да дадем?

Страхът. Убедена съм. И в романа, и преди това съм го казвала – обратното на любовта е страхът.

След „Не съм ви ближна“ и „Личен архив“, след филма „Дамасцена“ очаквате ли „Живот в скалите“ също да постигне целта си – да се превърне в „средство за вълнение на най-голямо количество хора“?

Не мисля в количество хора, когато става въпрос за емоция. За нито едно от нещата, които съм създала. Целта е тези, които са прочели книгата, да живеят с усещането, че нещо ги е докоснало. Нещо ги е провокирало да си зададат различен въпрос или да си дадат различен отговор. Една книга, един филм, едно стихотворение е изповедта на автора. Той сякаш казва: „Ето, аз до тук съм стигнал. Това разбрах, това ме тревожи, това е моят отговор, това са моите въпроси. А ти как мислиш?“. Всяко произведение е диалог между автора и читателя или зрителя. В резултат могат да спорят, да се скарат, да се обикнат, да се отрекат, да се разберат. Да се променят.  Важното е колко честно са подходили един към друг участниците в този диалог. То с всяко човешко взаимоотношение е точно същото.

Колко голяма е крачката от „не съм ви ближна“ до „само близък може да каже истината с любов“?

Колкото е голяма личната ти крачка между това да знаеш със сигурност кой не си и кой си избрал да бъдеш. Когато си собствения си избор, е много лесно да определиш и разпознаеш не ближния и ближния. Странно е, но колкото повече любов имаш смелостта да изпитваш, толкова по-малко не ближни имаш.

Интервю на Димка Кабаиванова

Мария Лалева, „Живот в скалите“, изд. „Книгомания“, октомври 2018 г.