Колекционерът Николай Гичев пред dolap.bg: “Събирам късчета от историята на Стара Загора“

Старозагорецът Николай Гичев е роден през м. декември 1961 г. Възпитаник е ОУ „Кирил Христов“, Първо средно училище и успешно завършва Електротехникума. По разпределение работи няколко години в „Марица изток“, след което 34 години е служител на Елсекцията към Железопътната компания. Председател е на синдикалната организация на КНСБ за Южна България на Ж.п.управление – Пловдив. Семеен е с две дъщери.

Николай Гичев е един от най-големите колекционери на медали, ордени, нагръдни знаци и значки, на картички и фотографии, свързани с историята на Стара Загора. Наследник е на два от най-старите и уважавани старозагорски родове – Митови и Хаджистаневи. Сред учредителите е на дружество „Традиция“ и участва във възстановките на различни исторически събития.

Господин Гичев, докъде сте проучили Вашите родови корени?

Началото на рода по линията на баща ми е през 1770 г. Хаджи Кольо има двама сина – Мито и Станьо. От тях се заражда родът Митови, на известните художници Антон, Борис и Георги. Моят пра-пра-пра-прадядо е от Хаджистаневите. Те са медникари – трима първи братовчеди. Бащата на художниците умира много млад. Чичо им, който няма деца, им оставя всичкото наследство, другите двама са пра-пра-прадядо ми и брат му. В Стара Загора са имали дюкян на медникарската чаршия. Била е на мястото около днешното кино „Комсомол“. Около 1862 г. има голям пожар, от който изгаря чаршията и безистена. Работили са в Стара Загора, но са имали дюкяни и в Цариград.

Първото ми хоби беше филателия и притежавах много английски марки. По писмата и печатите е видно, че са от 1872 г. до 1917 г., когато се слага край на медникарството. Те са били новатори в този занаят. Първоначално чиракът цял ден е чукал медно блокче, докато го изчука на лист, от който се прави съдът. Те обаче са се изхитрили и са започнали с кораби да внасят медна ламарина и да зареждат медникарите в Южна България. Кореспонденцията се оказа с английски фирми, от които са купували стоката. Вероятно кореспонденцията се е водела на френски език, защото пра-пра баба ми Марийка е учила в Робърт колеж в Цариград, където е имало и девически клас. Тя се жени за аптекаря Начо Коев, който е сирак от Руско-турската война 1877-1878 г. Баща му се заинатява да варди къщата си, но майка му тръгва да бяга с него и с по-малкия му брат. В бъркотията Начо се изтърва от полата й и се загубва. При оттеглянето на войските след боя на 31 юли, някакъв руски войник на кон го съзира, че се мотае в уплах. Бил е 6-7 годишен. Грабва го за абичката, качва го на коня си и го откарва в Казанлък. Там комшии разпознават „наш Начо“, водят го при майка му и така той се спасява.

А медникарите, заедно с дюкяните си, се изнасят в Търново, където през цялата война работят активно. Това научих от едни непубликувани спомени на Минко Минев, които се намират в Регионалния исторически музей (РИМ) Стара Загора. Ако се погледнат книги, писани за историята на Стара Загора, всички го цитират, т.е. всеки М. Минев ползва, но той не е публикуван.

Каква е следосвобожденската съдба на рода Ви?

Връщат се в опожарена Стара Загора. Старата ни къща е била на днешната ул. „Цар Иван Шишман“ над къщата на д-р Стоянович. Сега там има малко блокче. Интересното за тази къща е, че след Освобождението, когато през 1881 г. в града идва Батенберг да агитира за Петко Каравелов, за първите избори, Батенберг спи в къщата на д-р Стоянович, а Каравелов – у нас. Приятел на Начо Коев е Иван Киров Вазов – братът на поета Иван Вазов. Били са една компания. Имам много снимки на техни сбирки на двора, празненства и пр.

Начо Коев е много колоритна личност. Какво знаете още за него?

Остава сирак и започва да чиракува в аптеката на вуйчо си Стефан Танев. Намирала се е на същата улица „Цар Иван Шишман“, в сградата северно от сградата на БСП. Имам документ, че е чиракувал и има право да работи като помощник фармацевт. Тъй като Стефан Танев не е имал наследници, изпраща го да учи фармация в Лозана, Швейцария. Връща се Начо с китапа и с намерението да поеме аптеката на вуйчо си, но се харесват с прабаба ми Марийка. Тя е единствено дете на медникарите, т.е. достатъчно богати хора. Сам си отваря аптека. Намирала се е на Алана, на мястото на днешния физкултурен салон на СУ „Васил Левски“. Прави я най-модерната в града с много мерак и много пари. Работи до края на дните си, до 1953 г. Бил е член на благотворителното дружество „Добрий самарянин“ и е съучредител на Археологическото дружество в Стара Загора. С д-р Узунов се разбират и след преглед на сираците от сиропиталището „Теофано Попова“, пише рецептите, които трябва да се изпълнят в аптеката на Начо Коев. Дълги години той им дава лекарствата безплатно. Майка ми е медицинска сестра. В много по-късни години пред нея възрастна жена й е споделила: „Отиваме да купуваме лекарства за децата при Начо Коев. Не стига, че ни ги даде без пари, но ни даде и 20 лева и ми заръча да отида на пазара да купя една кокошка, защото само с лекарства децата не могат да се излекуват“.

Като млад нумизмат през 1977-1978 г. имаше един възрастен човек в дружеството, който ми разказа следното: Бащата на певицата Христина Морфова обичаше да си пийва, но все нямаше пари. Върти се, върти се па ми нареди „Я отиди до аптеката на Начо Коев и му кажи, че аз те пращам“. Без много пазарлъци винаги аптекарят му е отпускал 5-10 лв., да има с каквочовекът да пийне едно-две питиета. Голяма сума пари е дал за строежа на читалището в кв. „Акарджа“. Бил е изключителен родолюбец и старозагорец, който е допринесъл не малко за развитието на града. Децата му, моята баба Анка, завършва във Виена музикална педагогика. Жени се за дядо ми Гичо Гичев, който е бил военен, наперен, красавец. Преди да завърши Военното училище заминава на фронта. В Девети пловдивски полк Дрангов го произвежда в първи офицерски чин – подпоручик, за една атака с французите. После бяга от заложничество. След войната го изпращат да служи в Стара Загора. Тук преминава всички офицерски степени и стига до подполковник. С баба ми Анка се женят полулегално. Решили да женят баба ми за някакъв ерген от сой, но тя си харесва и обича офицерина. Като куриоз се разказва, че в един неделен ден, празнично бият камбаните на църквата „Св. Димитър“. Прадядо ми Начо вметнал пред приятели, че сигурно някой се жени. „Твоята Анка се жени, Начо!“ Той толкова много се разсърдил, че 10 години не ги е пускал да припарят в дома му.

Колекционерството родова черта ли е или Вие пръв се отдавате на тази страст?

Винаги в къщи някой нещо е събирал. Начо Коев е член на Археологическото дружество в Стара Загора почти от създаването му. Имал е много голяма колекция от картини и скъпоценни камъни. При национализацията, колекцията му от камъни е била в касата на аптеката, но в описа не фигурира. В рода ни се знае, кои са присвоили камъните, но не можем да го докажем. Дядо ми беше съден от така наречения Народен съд като царски офицер и лежа в затворите. Бяха му отнели всичко, включително и дрехите и ботушите, но му бяха оставили ордените. Той ми е разказвал много за войните и ми показваше кутията с ордените – неговите и на Начо Коев. От там се запалих и започнах да събирам ордени. Това ми занимание продължава 42 години. Събирам български ордени, медали и нагръдни знаци. Притежавам солидна колекция. С нея съм участвал в над 70-80 самостоятелни изложби и със Старозагорския исторически музей. Никога не съм ги броил, но вероятно общият им брой е над 2000. Най-ефектните от тях са звездите на ордените първа-втора степен. В интерес на истината българските ордени са едни от най-красивите. Това признават и чуждите колекционери. Всичките ни владетели след Освобождението на България от турско робство – Фердинанд, Батенберг, цар Борис, са ползвали изтъкнати австрийски и немски хералдици, които проектират българските ордени. Те са приемани след големи обсъждания до най-малки подробности от хералдична гледна точка. Последните 15 години, консултирам авторите и издателите на книги за ордени и знаци или за униформи. Помагам им и със снимков материал, защото има различни емисии, които трябва да се познават.

Какви уникални екземпляри притежавате?

Има ордени, които са в един-два екземпляра. Притежавам полицейски медал от Втората световна война, за който се знае, че има още един, само че е изваден от земята и е корозирал, със счупено ухо, докато моят е в отлично състояние. Имам знак за отлична стрелба за офицери от времето на Батенберг. Такъв притежава само и Военно-историческият музей. Друг подобен знак е за отлична стрелба в артилерията. Мисля че съм го виждал само още веднъж при колекционер. Темата е много интересна, но малко разработена.

Имате ли случаи, при които от медала, нагръдния знак или ордена да откриете човека, който ги е притежавал. Т.е. отново да го върнете за живот и признание?

Продадоха ми 6 снимки с едно войнишко кръстче за храброст на военен. Дадоха ми ги хора, които нямаха отношение към този човек и аз с удоволствие ги купих. От снимките разбрах, че се отнасят за старозагорец, но липсваше името му. Преди година с изненада видях снимката на този човек, отпечатана в книга. Оказа се, че е това е Димитър Андонов. Роден е в Стара Загора през 1871 г.; македонски войвода, служил в 12 и 36-ти полкове. В Илинденско-преображенското въстание води чети, води сражения. След разгрома на въстанието се връща в България, продължава да служи. След Балканската война го произвеждат за подпоручик. Тогава го награждават. През Първата световна война стига до капитан. През 1917 г. загива при битка при Червената стена.

Кои са другите Ви колекционерски страсти?

От 1993 година събирам военни снимки и снимки и картички свързани със Стара Загора. Причина за това е, че за съжаление, много често тези безценни експонати излизат от боклуците. Българинът не цени историята си и рода си. Според мене над 90% българите нямат чувство за памет. В Стара Загора, почти всеки месец, ми носят по един-два изхвърлени архиви на някои стари фамилии с невероятно интересни снимки, от боклука и от вторични суровини.

Колко са снимките в колекцията Ви?

Хиляди! Събирам ги отвсякъде – от Вторични суровини, от хора, които чистят тавани и мазета, от познати и приятели, защото съдържат изключително интересна информация. Преди три дни пуснах във Фейсбук снимка с турски военнопленници на гара и започна мощно обсъждане. По едни прозорчета познахме, че снимката е направена на Старозагорската гара. Единият от офицерите е старозагорският генерал Вълко Велчев. Така от една неизвестна, не анотирана снимка се разнищва любопитна история. Оказва се, че Фердинанд ги посреща на гарата. Карат ги в Стара Загора, защото тук е не само най-големият военнопленнически лагер, но и да покажат на царя пленниците. Ето как абсолютно неизвестна снимка носи някаква историческа информация. Това ми е интересно.

Над 1500 са снимките, свързани със Стара Загора от преди 9 септември 1944 г. По най-различен начин се домогвам до тези безценни екземпляри. Например приятел ми се обажда, че притежава снимка на някакъв старозагорец. Оказва се, че това е даскал Петър Иванов. В Стара Загора има 7-8 сериозни колекционери, които събират пощенски картички и снимки за нашия град – Балаш, Коцето – Маджара, Ромео… Преди два месеца ми носят албум на стара старозагорска фамилия. Отварям го и виждам абсолютно неизвестна досега картичка на училището „Николаки Стоилов“. Това е днешното СУ „Васил Левски“.

За какво разказват притежаваните от Вас снимки?

Например картичка изглед на Стара Загора от 1906 г. от придворния фотограф Георг Волф. Пратиха ми я от чужбина и е абсолютно рядък екземпляр. На друга снимка е Чифте баня. Преди две години при ремонт на ул. „Цар Борис“ старозагорци можаха да видят основите й пред сегашния магазин „Бебе“. Ето автентичния вид на познатата на старозагорци Бухчева къща, но всъщност това е къщата на Любенови. Снимката -картичка е пратена от членове на семейство Любенови до техни познати, далече преди да я продадат на Бухчеви. Това е къщата на д-р Крум Бакалов, който също я купува от Маринови. Сградите на града имат много странна история. Те са сменяли по двама-трима собственика. Знаем ги под едни наименования, но всъщност това не е цялата истина.

На снимка е показано посрещане на тялото на ген. Михаил Савов – известен старозагорец, началник щаб на армията по време на Балканската война. Пише на снимката, че тялото му посрещат в Стара Загора. Това означава, че би следвало да е погребан тук, но никой не знае къде. Това не говори добре за нас като потомци, които трябва да знаем и уважаваме онези, които са извоювали свободата ни.

Чернобяла снимка показва голяма сграда на Ветеринарния научен институт, на югоизточния ъгъл на бул. „Руски“ и „Славянски“. На друга снимка се вижда „Червеният салон“, „Популярна банка“ – най-вероятно са снимани от хотел „Тракия“. Софийски колекционер я беше анонсирал като център на София. Още като я видях, веднага я закупих, защото снимката е интересна за 30-те години на ХХ в. Ето сегашният Държавен архив, който е разположен в къщата на Шахънови около Първата световна война. Била е винарна, след това става милиционерски участък и сега – архив. Интересни са снимките на БНБ. Вижда се Старият театър с реклама на театрално представление. Интересен е описателният текст на снимката: След земетресението през 1928 г. банката е разрушена и са направили временна барака, в която са преместили това, което е останало от нея. Фотографирани са и инспекторите, които са ревизирали след земетресението.

Рекламна картичка показва продукцията на старозагорски мебелист. Ако човек погледне мебелите, няма да предположи, че изящните мебели са произведени в Стара Загора от Мебелно-столарската работилница на Васил Николов. Това са все кадри, които носят информация за историята на града: старата пожарна; старозагорки браннички, които дефилират в центъра на града. Заралии много са обичали да се снимат пред изгорялото кметство, което изгаря през 1947 г.; Джаз-клуб „Гео Милев“, квартет „Кавал“ през 1903 г. ; Посещение на артисти от Белградския театър на Аязмото; Митрополит Павел; на мястото на „Верея“ – хотелът на братя Яневи – интересна постройка, от която няма и помен. Разглеждаме серия снимки от строителството на гимназия „Христо Ботев“ сегашното училище „Максим Горки“; Посрещане на немските войски, паради, Градската градина. Много са обичали да снимат от терасата на хотел „Тракия“ – високо място с лице към Градската градина;

Много интересни снимки и перфектно описани съм взел от полковник д-р Марков. Бил е доктор на Пета дивизия. Притежава огромен фотоархив. От него притежавам снимка с бараката на Червения кръст на ж.п.гарата ни. Никой не е чувал за нея. Явно е спял в Турското училище и се е снимал в двора му. Намирало се е зад днешната АГ-клиника. Това са толкова много сгради в Стара Загора, които вече липсват. Мисля, че има много мои съграждани, на които това би било много интересно. Любопитен е семейният ни албум.

Каква е съдбата на тези колекции?

Доста от снимките съм давал да се преснимат и да ги притежава като архив и Регионалният исторически музей. Убеден съм, че тази информация трябва да я има поне на две места. Всичко се случва и да може тя да остане.

Според мен, Общината и РИМ трябва да имат някакво виждане по темата. От години се водят и продължават и сега безкрайно неприятни спорове за историята на Стара Загора. Мисля, че старозагорци сме достатъчно умни и интелигентни. За да може по най-елегантния начин да се излезе от този безпочвен и никому ненужен спор, Общината трябва да изработи дългосрочна програма и всяка година например от 5 книги – пътеписи, спомени и пр. където се споменава Стара Загора, да се направи извадка и да се издаде в сборник. И всеки сам да стигне до извода кое е вярно и кое не. По същия начин би следвало да се издаде историята на град Стара Загора – било чрез дискове, чрез албум, чрез тематични сборници и пр.

През 1983 г. излезе корпус на монетите на Августа Траяна, издание на немската академия на науките под научното ръководство на проф. Шьонергайс. Оказа се, че издаването на този корпус е по план на Академията от кайзерово време. Т.е. те имат план за 100 години напред всеки отдел какво трябва да направи. През това време имаха промяна три пъти на държавата, но планът от преди 100 години продължава да се изпълнява. Би трябвало и нашите управници да имат перспективен план, а не да започва летоброението с техния мандат.

Колекционерството страст ли е, хоби или наука?

И трите заедно. Свързано е с преодоляване на много препятствия и саможертви. Ходя редовно на сбирките във Велико Търново от 1988 г. Това е ставане в 3:30 ч., пътуване в почивния си ден, не малко финансови разходи.

Времето на енциклопедистите е минало. Човек не може да събере всичко. За мен най-интересна е историята на Стара Загора – специално 12 пехотен полк, 8-ми артилерийски полк, различни военни съединения по време на различните войни на България и самата история на града ни от 300 години насам, от историята на рода ми.

Как съхранявате колекциите си?

Медалите, ордените и нагръдните знаци съхранявам в оригиналните им кутии. Онези, които нямат опаковки, подреждам в специални кутии. Картичките и снимките са в албуми или в кутии с картони.

Господин Гичев, има ли бели петна в историята на Стара Загора?

Има и бели петна и преиначени факти, къде на политическа основа, къде на емоционална. Преди 1850 г. твърде малко са спомените, с които разполагаме. Има само няколко пътеписа. Информация черпим повече от турски и френски автори. След това от наши възрожденци – Минко Минев, Шиваров и пр. има доста информация.

Сериозен е въпросът с тенденциозното преиначаване на фактите. Например при преброяването на Стара Загора през 1876 г. в града живеят около 23 000 души, от които 60% са българи, 30% турци и останалите 10% – други. Човек може да пресметне колко са гражданите по това време. Наследник съм на два големи старозагорски рода, от които по време на събитията през 1877 г. по време на Руско-турската война, има един заклан. Често се шегувам, че трябва да съм останал единственият жив кореняк старозагорец.

След Освобождението, областен управител на Стара Загора е Атанас Илиев, а той има слабост към статистиката. Абсолютно съм сигурен, че и той, и губернаторът Богориди, на базата на сведенията, които имат, а те са администратори, трябва да приберат данъците, за да има как да тръгне тази държава. Т.е. вярвам на тях, защото така или иначе им е било служебно задължение, точно да знаят броя на жителите на града, а не на наши съвременници, които буквално пишат каквото им е удобно. Пак по време на касапницата не мога да си обясня как гражданите не са се затичали през Ахмак баир, който е бил свободен и да избягат през него, за да не ги убият турците, а са останали, за да ги изколят. За мен е геноцид, независимо каква е цифрата на убитите и изкланите. Трябва да е ясно обаче, че Сюлейман паша няма нищо общо с евреите. Всеки, които има средни познания по история, може да отвори и да прочете протоколите от разпита на Сюлейман по време на процеса и да разбере, че си е чист турчин. Има ги протоколите и на руски и на френски език. Не оневинявам турците, които са клали, но защо трябва да се намесват евреите и това да се тиражира ежегодно.

По време на Възраждането има достатъчно много пътешественици, които са минали през Стара Загора и са описали подробно всичко. От Велико Търново си набавих книжка, посветена на обявяването на Балканската война. Генерал Мамонтов по това време е военен кореспондент на руски вестник. Книгата е на руски език. В нея има 30 страници посветени на Стара Загора, която е център на военните действия. Оказа се, че такава книга липсва и в РИМ в библиотеките. Има спомени на французин, който по време на Руско-турската война е доброволец в един драгунски руски полк . Този мъж е участвал в Джуранлийския бой и го е описал подробно в 30-40 страници. Просто трябва да се чете, да се събират и сверяват данните и да се прави всичко възможно да се провокира народната и родовата памет.

Кои са правилата Ви на колекционер?

Абсолютна честност и коректност, максимално научно доказване на фактите.

Интервюто взе Росица Ранчева