Журналистката Мила Маринова пред dolap.bg: ”Моето верую е през тръните към звездите!“
Днес журналистката от Радио Стара Загора Мила Маринова навършва 50 години. Като честити красивия й юбилей, Редколегията на dolap.bg желае на най-усмихнатата и позитивна колега здраве и през по-малко трудности да сбъдне мечтите си.
Мила Маринова е родена на 29 юли 1968 г. в Стара Загора. Завършва с отличие Девето основно училище и елитната гимназия „Христо Ботев“. В Пловдивския университет се дипломира по специалността „Педагогика“. 25 години е успешен редактор-водещ в Радио Стара Загора. Поезия, проза и журналистически материали публикува в централния и месния печат.
Госпожо Маринова, кои са най-ярките Ви детски спомени?
Бях на 10 години, когато на 1 март 1978 г. журналистката Здравка Димова от Радио Стара Загора, дойде в Девето основно училище за празничен репортаж. Бях от по-изявените деца – тогава ходих на вокална група, на драмсъстав при Васил Апостолов, на кръжок по рисуване и техническо чертане, а и за тържеството имах много важни думички за казване. Тя извади един голям магнетофон „Филипс“, сложи ми микрофона и аз разказах приказката за мартеницата. Излъчиха го по радиото и когато си чух гласа, заявих на родителите си: “Не звучи никак зле! Ако не си намеря друга по-интересна работа, това мога да работя без никакъв проблем!“ Завърших гимназия „Христо Ботев“, в която всички учители бяха легенди. Човекът, който ми прие документите и ме насочи към канцеларията, заедно с моите родители, беше изключителната личност Георги Байданов – мир на праха му. В първия момент си помислих, че това е някакъв прислужник, тъй като беше облечен с манта, носеше някакви чукове в една голяма табла… Взаимно се харесахме. Попита ме как се казвам. Казах Мила. Впечатли се от името ми и попита на баба си ли съм кръстена. Възразих веднага: “Записана съм на именитата актриса Мила Павлова“. Г-н Байданов беше любимият ми учител по химия, въпреки че този предмет никак не ми беше любим, заради многото формули.
Какво искахте да следвате?
Разбира се театър, но моят суров баща беше категоричен, че в дома ни няма място за артисти. Мъже артисти – може, но дъщеря му – в никакъв случай. В рода ни има доста, при това изявени театрали – Петър Василев 63 години игра на сцената на Народния театър, Тодор Тотев е първи братовчед на татко, дядо ми и баба ми по негова линия са едни от основателите на читалището в село Сладък кладенец и са били изявени самодейци. Независимо, че уважаваният Васил Апостолов, който беше директор на Старозагорския куклен театър, ми предлагаше след 7 клас, да отида да живея в семейството му в Пловдив, за да завърша училището за сценични кадри, в къщи казаха категорично не! За спокойствие на моите родители записах и завърших в Пловдивския университет специалността „Педагогика“. След това специализирах психология и дефектология. По време на следването записах и завърших Свободен факултет по театрална режисура при Димо Димов и Величка Георгиева, записах и хореография, но ми беше по-интересно да се насоча към фото-журналистиката при Васил Русенов… Още в първи курс по време на моето следване, щастливият пръст на съдбата в лицето на писателя Янко Добрев, мир на праха му, ме хвана за ръката и ме заведе в Радио-телевизионния център, където станах сътрудник. Освен това сътрудничех на вестник „Комсомолска искра“ с главен редактор Емил Стоянов. Даваха ми хонорар по 5 лв. на стихотворение или дописка.
Вярна на себе си от детските години, правих всичко, което на мене ми харесваше.
На какво Ви научи Вашето семейство?
На много неща. Научи ме да уважавам традициите. Да архивирам документи. Да показвам емоциите си. Ако за един мъж е прието да крие емоциите си, за да демонстрира силата си, за жената е предимство да показва емоциите и темперамента си. Научи ме да уважавам труда на другите. Родителите ми винаги са повтаряли, че няма срамна работа. По време на летните ваканции с брат ми ходихме на село не само да си почиваме, да караме колелета и да ходим за риба, а и да работим, за да си заработим парите за книгите, които искаме да си купим. Научи ме да чета, да уважавам възрастните, да пазя приятелствата си. От бригадирската си младост баща ми имаше легендарни приятелства. Покрай името на Пеньо Пенев започва да другарува с Иван Варчев, с Димитър Копчев, с Усин Керим, с Янко Димов и Янко Добрев… Все хора, които са дали много за културата на България. Тези негови приятелства получих в наследство и сега ги продължавам с голяма част от техните деца.
Освен това съм израснала в театъра. Дишала съм праха му. С някои от талантите си, моята майка участваше в сценографските постановки на редица спектакли и винаги за мен вратите на светая светих бяха отворени. Мога да споделя за първи път с вашата уважавана медия, че пъпът ми е хвърлен в театър „Гео Милев“. Най-вероятно, обаче, по това време са правили някакъв голям ремонт, защото явно са го поизмели към Радиото… От дете чувствах потребност да дишам театралния въздух, да бъда съпричастна на това, което става на сцената. Но познавайки и другата страна на театъра, как някои артисти опонират, не са съгласни с разпределението на ролите, говорят зад гърба на режисьора и на ръководството, реших, че ми трябва нещо по-самостоятелно, където никой не може да ме командва.
Как се отзовахте в Радио Стара Загора?
След като се дипломирах и се прибрах в Стара Загора бях без работа. Често се отбивах при леля Мария, в един павилион за вестници и списания. И за да минава по-бързо времето, реших да й чета вестниците на глас – артистично. Случайно край будката мина Здравка Димова. Харесала ми гласа и произношението и ми съобщи, че в Радио Стара Загора има конкурс за сътрудници. Явих се на конкурса, спечелих го и от 1991 г. започнах да сътруднича. На 15 януари 1993 г. дойде комисия от Националното радио – програма „Хоризонт“ и програма „Христо Ботев“ за редовно прослушване на всички служители и сътрудниците в радиото. Констатацията им беше, че с данните, които имам и показаните резултати на конкурса, ми дават право да водя предаване. Така започнах да вода „Събота сутрин“, „Моята неделя“ и други предавания.
Госпожо Маринова, в професионалната си биография имате десетки, а може би стотици репортажи от радио региона, кореспонденции, интервюта и какво ли още не. Имате ли паметни срещи с изключителни личности?
Една такава среща е с Джоко Росич. Бяхме в командировка на Етъра. Там се правеха снимки с участието на този изключителен артист и човек. Беше се облегнал на моста. После отиде до воденицата и точно там направихме един много дълъг разговор с него. По-късно публикувах цялото интервю в списанието „Свят-панорама“. Тази среща завинаги ще ми топли душата.
Моят дядо по майчина линия беше приятел с Драган Тенев. Той много пъти е идвал в Радио Стара Загора и ми е разказвал изключително сладкодумно непознати истории за велики български творци. Г-н Тенев дълги години водеше предаване „Минаха години“ по програма „Христо Ботев“, често беше на телевизионния екран. Последния път, когато се видяхме, ме покани скоро да отида в София и да запиша още неизвестни негови спомени. За жалост не можах да го сторя и той много скоро ги отнесе със себе си в по-добрия свят.
Едно от последните ми интервюта беше с големия Васил Михайлов. С него много си допаднахме. Първоначално беше доста ядосан и почти готов да ме „отсвири“, но когато му зададох първия си въпрос, защото имах право на един въпрос, за да се разбере дали ще продължи интервюто или не, разговорът ни продължи близо три часа. Той е от събеседниците чешити. Безкрайно много уважавам актьорския му труд, но честно казано и аз с моя лъвски характер, без малко щях да дам кръгом и да го оставя. Но разговорът ни се получи.
Спомням си инцидентно интервю с Димитър Йончев в Казанлък, вероятно в края на 90-те години на миналия век. Тогава каза едни думи, които много ме впечатлиха. Пак странно се бяха разместили политическите пластове и той каза: “Ние сме позволили на нашите политици да се държат като хора в село без кучета!“ Мисля, че точно тази реплика важи и за днешното време.
Въпреки че сега радио журналистите сте специалисти по всичко, сигурно имате любими теми. Кои са те?
Това са темите за култура, за опера, за изобразително изкуство. При тях наистина „плавам“ спокойно.
За 25 години как се промени Радиото и как то промени Вас?
Когато преди 25 години започнах работа Радио Стара Загора беше със седемчасова програма. След това стана 9-часова, 13-часова, 18-часова и в момента е 24-часова. Ако в началото бях много пламенна, темпераментна и по-бъбрива, сега мисля съм по-събрана, по-спокойна, пък и рутината си казва думата. Но не се промени любовта ми към професията, която съм си избрала.
Между другото в старата ни махала имахме една огромна липа. Лятно време, под звездите, на нея си казвахме желанията. Играехме на една игра – какъв искам да стана и твоето приятелче да пророкува дали това ще се сбъдне или не. Явно Господ е бил много близо до нас и е чул детските ни желания и стремления, защото почти на всички деца животът ни даде това, което сме си мечтали. Аз тогава казах, че ако не стана театрален режисьор ще стана говорителка в радиото или журналистка. Имах съименичка Мила, която каза, че ще стане лекар и наистина е лекар в Казанлък. Едно момче искаше да стане полицай и стана. Имахме по-малка приятелка, която заяви, че иска да си намери богат съпруг, нищо да не работи и само да си гледа дома и това се случи.
Като какъв човек се самоопределяте?
Като по-млада бях по-романтично настроена. Сега съм реалистка. Никога не мога и няма да бъда песимистка. Съдбата ми предложи много и най-различни изпитания. Считам, че имам скрита сила на характера, която ми позволява да преодолявам превратностите.
Кое е най-голямото съкровище, което притежавате?
Не съм материален човек. Най-голямото съкровище е синът ми Иван, който вече е тийнейджър на 15 години. Мисля, че съм добър родител. Давам му всичко, според моите възможности. За мен най-важно е не да получава всичко, което поиска и което види в магазина, а да му отдавам своето време и своята любов. На Иван съм дала безусловната си любов от мига, в който съм го поела в ръцете си.
Ще Ви задам труден въпрос. Ако не желаете, можете да не ми отговорите: Постигна Ви трудна съдба. Съпругът Ви почина, когато Иван беше много мъничък. Как преодоляхте този удар?
Баща му си отиде точно на рождения му ден след тежко онкологично заболяване. Положихме всички усилия. Приятелите ни помогнаха със средства, но… Издъхна в навечерието на четвъртия рожден ден на сина ни. Мислех, че най-големият удар за мен е внезапната смърт на майка ми. Една година след това имах фатално падане с велосипед на Аязмото. Когато лежах вкъщи без телевизия, радио, без досег до книги, мислех, че това е най-тежкият ми период и никога няма да се съвзема… За радост преодолях и това.
Някои казват, че съм проявила героизъм, като сама отглеждам детето си, което не е така. Героизъм е да останеш сама и да отгледаш пет деца във време на война. Моят случай е изпитание на съдбата. Поех си кръста и не съм мислила как го нося. Много от моите колеги знаят, че няколко месеца след смъртта на Иван, не можех да говоря. Загубих си гласа от стрес. Година след като почина бащата на детето ми, почина моят роден баща. С това поредицата от събития не свърши. Но явно съм много силен човек, след като се справям с проблемите и трудностите.
Имате ли определение за щастие?
Щастието винаги е в дребните неща. Чувствам се щастлива всяка сутрин като се събудя и видя гълъбите накацали на перваза на прозореца. Имам навик от вечерта да им слагам парено жито. Сутрин преди изгрева на слънцето, в зависимост от сезоните, ме будят като тракат по терасата. Отдавна сме свикнали с взаимното си присъствие. Кацат и врабчета, и сойки. Веднъж кацна ушата сова. Радвам се като гледам полета на птиците. Мисля си, че духът ми е свободен и в някой минал живот може да съм била птица.
Как се справяте с вечно мърморещите и сърдити хора, с които изобилства светът около нас?
Игнорирам ги. Не се събирам с такива токсични хора. Моите приятели са хора от най-различни възрасти. Едно от задължителните условия в нашето общуване е да не обсъждаме другите, да не клюкарстваме. Или ако споменем името на някой, трябва да бъде с добро и за добро. Ние си говорим за книги, за спектакли, за пътешествия, за командировките и за интересните хора, които съм срещнала. Понякога ме питат колеги, как така три часа пием едно кафе? Кафето е само поводът са срещата ни, на която не можем да се наприказваме за хубавите неща, които ни се случват, напук на този скапан и пълен с битовизми живот.
Госпожо Маринова, коя от мечтите си не можахте да сбъднете за изминалите вече 50 години?
Харесвам си тези 2 Х 25 години. Те са си мои. Радвам им се и благодаря на Господ.
Не можах да отида на сафари. Много исках да свиря на пиано. Не можах да сбъдна голяма част от мечтите си на пътешественик – да отида в Австралия, да се кача на петхилядник. В по-младите ми години много обичах да ходя по планините. Преди да родя Иван, едно от последните ми пътувания беше до планината на боговете – Олимп, но падна такава жестока мъгла, че никакви богове не срещнахме. Легендите са прекалено много за тази мрачна планина и сипеите й. България има едни от най-хубавите планини.
С какво се занимавате през свободното време?
Подреждам си колекцията от стари ключове. Това е едно от нещата, което колекционирам от дете. Всичките 105 ключа са с история. Някои от тях ми са подарък от Иван Пенчев, лека му пръст, други от колеги, от кръщелници, от приятели. Когато колекцията ми набъбна, бях приятно изненадана, че Вежди Рашидов има същото хоби.
Защо ключове?
Като ученици трябваше да пишем какво колекционираме. От моето разследване установих, че всички видове колекции вече бяха заети: колекционираха марки, кибрити, опаковки от дъвки, значки, опаковки от дезодоранти, цигари… Моят учител по химия колекционираше буквари, хавлии. Исках да бъда по-различна. Споделих с баба и тя ми каза: “Ей тук има едни стари ключове и тъкмо се каних да ги изхвърля, обаче са много интересни…!“ Реших да колекционирам ключове като на Буратино, а не обикновени. Ключове, които отключват ракли, стари читалища и така започна колекцията ми.
Събирам също приказки. Последната книга, която прибавих, бяха преиздадените през миналата година приказки на Братя Грим. В детството си мислех, че всяка приказка има щастлив край. Когато прочетох на Братя Грим в новата редакция разбрах, че са зловещи и завършват както в живота.
В Радиото имам папка, в която записвам интересни хора – чешити, странници.
Как една лъвица се чувства в кухнята?
Понякога се чувствам много комфортно, в зависимост от настроението ми. Сега през лятото не готвя, защото има достатъчно плодове и зеленчуци и не е необходимо да бая върху тенджерите. Тъй като човек готви освен с продукти и с фантазия, правя вкусни ястия, но трябва да имам време, а не набързо, за да сложа нещо на масата. Готвенето е ритуал.
Имате ли любими автори, любими книги?
Имам много любими автори. Най-любим ми е Лев Николаевич Толстой, не само заради графския му произход. Още като дете го харесах повече от Достоевски. Много обичам руска поезия. Благоговея пред Лермонтов, Сергей Есенин. Скоро препрочетох „Алексис Зорба“ на Никос Казандзакис. Предпочитам класиката. Опитах се да чета новите романтични романи, но те са еднодневки за развлечение.
Кое е любимото Ви изкуство?
Театърът. След това – оперетата, операта и на четвърто място – балетът.
Кой е любимият Ви цвят?
Слънчево жълто. В него има примес и на изгрев и на залез.
Какви са намеренията Ви за следващите 25 години?
Да се съхраня, да бъда спокойна, да пътувам… Да запазя емоцията си, защото от ден на ден става все по-трудно да стискам зъби.
Имате ли някаква мисъл, максима, която си я повтаряте и при добро и при трудност?
От дете си харесах девиза „През тръните – към звездите!“ Т.е. през трудностите, към небето и към свободата.
Имате ли молитва?
Всеки ден си казвам молитвичка. Тя всеки път е различна. Не е като Господнята молитва „Отче наш, който си на небето…“, която казваме преди да седнем на масата вкъщи. Молитвата е нещо много съкровено. Моля се да имам сили да изтърпя предизвикателствата.
Неизменната Ви усмивка е Ваша запазена марка, нали?
Тя лекува. Не зная дали е даденост или е придобита. Мисля, че усмивката ми върви с името ми. Не съм запомнила майка ми да повиши глас. Беше по-мълчалива от баща ми, но винаги беше с усмивка. Понякога не съм усмихнатата майка, а скандалната, която се кара на детето си и има с него словестен двубой. Но след като са избрали да ми дадат такова милостиво и артистично име, следва да съм мил човек.
Дядо каза, че името ми е не само мило, но и музикално. Мила е старобългарско име, което го има в литературните източници още от ХІІІ век. Наскоро ходих в Котел. Кметът Коста Караначев, който е завършил богословие, го потвърди.
Баба ми, Бог да я прости, беше много богоугодна жена. От нея към научила, че с добра дума и с усмивка се отварят всички порти. Каза, че по начина, по който човек живее, дори да не е богат, ако има много приятели, във всеки град ще има един дом за него. Притежавам ключове за домовете на мои приятелки, които не са в Стара Загора. Това е не само протегната ръка, да не търся хотели, ако случайно попадна в техния град, но и заслужено доверие. Т.е. аз съм много богата.
Росица Ранчева