За обичая по измолване на дъжд Калоян и неговия етнически произход

Мариана Минкова доктор по археология

Иван Танев Иванов проф. д.б.н.

Една полузабравена игра от детството ни наведе на проблема за произхода на старинния обичай по измолване на дъжд, наречен калоян или герман. Този обичай се е правил през сушавите месеци на лятото за измолване на дъжд и плодородие. Бил е практикуван само на няколко места на Балканите – в Северна България и близо до южните поли на Стара планина, както и в Странджа, в съседната равнинна част на Румъния и Бесарабия и в Източна Сърбия. В България много често обичаят е практикуван в деня на свети Герман (12-25 май), откъдето идва и по-късното му българско име – герман, в Източна Сърбия джерман. В Румъния и Молдавия обичаят се нарича калоян(ул), скалоян, герман, пэпуше (кукла на румънски) и др. В етимологичния речник на румънския език това название се извежда от българското „кало Йоан – кален Иван”. Основанието е, че в ранното Средновековие населението на Влашката равнина е предимно българско и румънският обичай Калоян е наследен с името си от това българско население. Същият обичай е практикуван и от българското население на юг от Дунава, от което е останал израза „от кал да си, Иван да си” в съвременния български език.

Обичаят започва с направата от кал (глина) на фигурка на човече (30-50 см) с голям фалус (символ на плодородието), чийто ръце са скръстени като при покойник (обр. 1). Това потвърждава идеята, че „покойникът” (днес носещ името Калоян, Герман(чо), Иван, Калчо) е починал от глад поради суша, град или наводнение. Фигурката е приготвяна и погребвана по всички правила на християнския погребален обичай късно през пролетта или в началото на лятото, в съпровод с наричания и молби за дъжд. След един, девет или 14 дни, фигурката се изважда, разчупва се на парчета, които се хвърлят в различни водоеми. Основните участници в обичая са млади момичета (символ на плодородието), които обикновено участват и в подобния обичай по измолване на дъжд – пеперуда, додола.

В близкото минало в село Самуилово, Старозагорско, когато хората са нямали компютър, семейството се забавлявало с домашни игри. Много разпространена е била играта за отгатване, наречена „Калун и калунка”. Един от участниците задава въпрос за състава на определено семейство от район (махала) на селото, а останалите участници се стремят да отгатнат семейството. Съставът на семейството се описва с условни термини, ясни на всички участници: баща и майка; брой петлета и ярки (това са момчета и момичета); калун и калунка (дядо и баба); дърт калун и дърта калунка (прадядо и прабаба). Тук от значение са почти неизвестните за другите райони на страната местни диалектни термини калун и калунка. Самуилово се намира близо до южните склонове на Стара планина. Най-ранното му население (от началото на XVII век) са били преселници от места близо до Централния Балкан.

Най-правдоподобно би било диалектните думи калун и калунка да се свържат с древното название на обичая калоян. Вероятно, думите калун и калунка представляват евфемизъм на пояснението „човек в силно напреднала възраст, на когото му предстои в близко време да бъде оплакан и погребан, както това се прави с куклата Калоян (герман)”.

Тези факти подкрепят представата, че макар днес спомени за такъв обичай в района на селото да няма, в миналото този обичай е бил познат, а неговото първоначално и оригинално название действително е било калоян или калун, а не примерно герман. Имаме сведения, че тази игра се е играла и в други селища от района (село Яздач), но за по-широко разпространение на играта не сме правили проучвания.

Обичаят калоян (по-късно герман) все още няма задоволително научно обяснение. Михаил Арнаудов приема фигурката Калоян (Герман, Иван, Калчо) за персонификация на сушата и другите вредни сили, които пречат на растителността да се развива. Христо Вакарелски предполага, че обичаят има за цел да се омилостиви божеството, от което зависи дъждът. Според други мнения, герман (калоян) е изкупителна жертва, която е предназначена за избавление от природното бедствие. Изказано е и мнението, че герман е превъплъщение на умиращия и възкръстващ бог на дъжда и гръмотевиците. Не е ясно обаче на кой народ е този бог и какво е неговото име.

Обичаят е много старинен в подкрепа на което могат да се представят исторически данни. На второ място, с течение на времето обичаят е претърпял деградация, изразяваща се в забрава на името на езическото божество, на което той е посветен, в обединение на обичая с подобния обичай по измолване на дъжд – пеперуда и в използването на ритуалната практика на християнския обичай „погребение”. Всъщност, изключителната старинност на обичая и териториалната му ограниченост се подчертават от следните негови черти. В пределите на Европа той се среща само върху една малка територия, ограничена от двете страни на Долния Дунав, където в средновековието се образува Аспарухова България и се заселва ядрото на Аспаруховите българи. Практикуването на обичая и върху близките прилежащи области на юг от Балкана (Тервеловата област Загора) и Странджа, както и в съседна Източна Сърбия подчертават и подкрепят горното предположение за възможната връзка на този обичай с Аспаруховите българи. Тъй като те са били население, формирало своя език, религиозни представи и култура далеч на изток от Европа (в иранска Средна Азия) те биха могли да донесат и утвърдят този чужд за старото население на Европа обичай. Следвайки етно-териториална логика за обяснение на произхода на този обичай, чисто формално и най-логично е да свържем този обичай с най-ранната територия на Аспарухова България, където основното и главно население са били Аспаруховите българи. По същото време, Южна Албания е населена от Куберови българи, което би могло да обясни практикуването на подобен обичай и в този район.

На второ място старинността на обичая се подчертава от неговата връзка с древната неолитна традиция да се използва глината за изработване на човешки фигурки. Тази традиция е вложена и в началото на Библията, където се твърди, че бог направил първият човек от глина (кал). Името му – Адам в семитските езици означава „кал, глина”. По аналогия, направата на човекоподобна фигурка от кал, наречена Калоян повтаря създаването на Адам от бога и може да има магическо действие.

В такъв случай може да се смята, че в обичая калоян се призовава бога на гръмотевиците, дъжда и плодородието, който при различните народи е играел много важна, даже първостепенна роля: при славяните това е бог Перун, при римляните Юпитер, при елините Зевс, при древните германци Один, при осетинците Батраз и т.н. Най-общо, богът на дъжда, гръмотевиците и плодородието се разглежда като съвпадащ с онази подвижна звезда – планета, която при древните индийци е наричана Индра, а при римляните – Юпитер.

Преди около 70 години в Плиска е намерена добилата широка популярност бронзова седемлъчна розета с рунни надписи по нейните лъчи (обр. 2). Мнозинството изследователи я определят като прабългарски вариант на известния в древна Месопотамия астрологически инструмент за предсказване на най-благоприятните дни и часове в седмицата (ключ на Соломон). Това силно улеснява разчитането на названията на седемте планети (главни богове) по лъчите. Името на планетата Юпитер в езика на прабългарите може да се прочете върху един от лъчите на намерената в Плиска бронзова розета.

На тази основа преди около 15 години ние публикувахме опит за разчитане на надписите върху лъчите на розетата от Плиска. Вероятно опитът е бил в известна степен сполучлив, защото повечето от разчетените имена се оказаха много близки или тъждествени с названията на въпросните планети-божества при древните народи на Стария свят. Най-подробен и пълен се оказа надписът върху лъча на Юпитер, главният зодиакален бог, наричан от месопотамските народи „владетел на небето” и „пастир на планетите”. Окончателно, този надпис се чете „АНИШЪР” и вероятно това е прабългарското название на планетата – бог Юпитер. Главният успех на този прочит е фактът, че това название се оказа съвпадащо с названието на бога на гърма, дъждовете и плодородието (т.е., Юпитер) при шумери – Аншар, Ансар и асирийци – Ашшур, Асур.

В средновековната българска митология, в народните песни и предания планетата Юпитер се възпява под имената Янкул и Янкул-овчар. Средновековното българско име на Юпитер – Янкул е очевиден фонетичен вариант на прабългарското име на Юпитер – Анишър: Анишър > Янкул. На второ място, в средновековната българска митология Янкул-овчар е „пастир и водач на звездите”, т.е., има същата роля, както Аншар в месопотамската религия е „пастир на планетите”. От тук можем да предположим, че ранното прабългарско название АНИШЪР на Юпитер при средновековните българи се е превърнало в Янкул и за известно време е запазило тази си митологична роля – да бъде название на бога на гръмотевиците и дъжда.

Ако предположим, че въпросната глинена фигурка калоян представлява идол (кумир) на средновековния български бог на дъжда и плодородието Янкул, то нейното име калоян трябва да е свързано с името на този бог Янкул. И наистина, имената Калоян и Янкул са свързани чрез метатеза на своите срички: Янкул (Ян + кул) > кул + ян > кал + ун (калоян, калун). Този извод подкрепя нашето предположение, че уникалният за Европа обичай калоян, калун има за цел да измоли помощ от средновековния бог на дъждовете и плодородието Янкул (Анишър) и може да се свърже със средновековната територия на Аспарухова България около Долния Дунав и с нейното основно и държавно-образуващо население – прабългарите.

Обр. 1 Обредна фигурка от глина, обичаят „калоян“ Обр.

2. Бронзова розета от Плиска. На лицевата страна (1) по отделните лъчи са нанесени рунни знаци, отговарящи на името на всяка една от седемте планети, чийто прочит е даден в (3) (Иванов 2006, 225–234; 2007, 104–110; Иванов и Минкова 2024, 623-633). Най-отгоре, в царствено положение е разположен лъчът, чийто рунен надпис (СОН – Слънце) отговаря на главния бог на прабългарите – Слънцето. На опаката страна (2) е нанесен теонимът IYI (ИВИ „бог”). Вилката на Y подпира и сочи лъча и руните на Слънцето, в същата посока сочи и дръжката на розетата върху лицевата страна (1).