Проф. Валентин Старчев пред dolap.bg: ”Стара Загора е град за обичане. Нека хората му се хванат за ръце и го направят още по-прекрасен!“

Професор Валентин Старчев е роден на 14 август 1935 г. в Стара Загора. Завършил е Художествената академия през 1959 г. със специалност „Скулптура“ при проф. Марко Марков. Работи в областта на монументалната, кавалетната и монументално-декоративната скулптура, малката пластика, медалиерното изкуство – ордени и монети и др. Най-известните негови монументи са: „1300 години България“, „На загиналите поети в България“, „Паметник на съпротивата“ в Бургас, „Братска могила на падналите за свобода“ в Плевен и Стара Загора, паметниците  на Митрополит Методий Кусев  и Капитан Петко войвода в Стара Загора и др. Организирал е самостоятелни изложби в България, в Австрия (Виена), Дания (Копенхаген), Франция (Париж), Япония, Латвия. Участвал е в общи художествени изложби и в представителни колективни изложби на българското изкуство в Австрия, Индия, Италия, Полша, Сирия, СССР, Унгария, Франция, Германия, Холандия, Чехия и др. Носител е на редица държавни награди. Негови творби се намират в галерии и частни колекции в България, Италия, САЩ, Холандия, Белгия, Япония и др.

На 4 април 2018 г. проф. Старчев откри самостоятелна изложба в Художествената галерия на Стара Загора, която ще остане до 2 май т.г.

Уважаеми професоре, какво е за Вас Стара Загора? Кои са спомените Ви за родния град?

Първо си обичам от сърце и душа Стара Загора. Цялото ми детство и младост са преминали в този романтичен град. Първите 20 години от живота ми, т.е. когато съм се изграждал като човек и личност,  са именно тук. Завърших Първо средно училище, което се намира зад Пощата. Винаги съм се завръщал. Винаги се срещам с приятели и съученици. С вълнение си спомням моите съученици и учители. Вече много от тях, за съжаление, не са сред нас. След завършване на Академията, направих много сериозна връзка с Групата на художниците, която поддържам и до днес – и се виждаме и се чуваме.

Преди 20 години с академик Дечко Узунов направихме изложба в Бухчевата къща, която току що бе превърната от художниците в творческа база- той с акварели и живопис, аз – с малки пластики. Това е проява, която не мога да забрава, защото Дечко Узунов е голямо име в българската живопис. С  него и още двама колеги направихме украсата на новата опера на времето през 1970-1971 година. Дечко Узунов сътвори едно красиво пано във фоайето, ние – създадохме едни „летящи“ врати във фоайето, а над официалния вход – една елегантна емблема  под формата на лира. Няколко месеца работехме за Операта. Бяхме ентусиазирани много. Жалко е, че Операта беше запалена  и изгоря. Съсипаха се нашите произведения, съсипаха  се прекрасните гоблени на Марин Върбанов и нашите пластики.

В Стара Загора идвах и по повод създаването на няколко мои работи- паметниците на Митрополит Методий в началото на Аязмото, на Капитан Петко войвода в парк „Тракия“, на легналия герой пред Братската могила в парк „5 октомври“. В сградата на Група „Трейс“ във фоайето през три етажа има едно пано, което направихме със сина ми, който също завърши скулптура. Това са неща, които ме свързват със Стара Загора.

Сега искам да помоля Общинското ръководство да ми разреши да поправя подхода към паметника на Митрополит Методий. Искам стълбичките да направим от по-сериозен материал с едно ново проектиране.  В този си вид има засичане на фигурата, което трябва да се избегне, за да може да се вижда цялата композиция. Искам да използвам настоящото реновиране на Аязмото. Навремето митрополит Панкратий, Бог да го прости, два пъти идва в ателието ми да види проекта и решението. Жалко, че не можа да види паметника в завършен вид. Беше много фин, деликатен и културен човек.

Паметникът на Капитан Петко войвода е дарение за града. Той е по линия на Тракийското дружество „Одринска епопея“. Пак по линия на тракийци в Рим издигнахме паметник на Капитана в Алеята на гарибалдийците. След това направих още един паметник на Петко войвода в Киев. Според мене той стана по-мащабен и  хубав и най-добре показва истинския вид на този голям българин.

Има ли душа камъкът, в който извайвате героите си?

Казват, че когато ги работим им вдъхваме душа. Знае се, че  Микеланджело като направил Мойсей, го ударил по коляното и му заповядал: “Говори!“

Да дадеш душа на камъка, значи да вдъхнеш своята мисъл в него, а той  да я предаде на тези, които ще гледат творбата. Казано е, че така ние получаваме онова чувство за морал, за любов, за приятелство, за радост и мъка. Това значи да се вдъхне душа на една статуя, т.е. тя обратно да излъчва посланията, заложени в нея. Това е много важно, защото стотици произведения не могат да го осъществят. Казват, че ценността на големите произведения е създаването на контакт със зрителя и внушението на мисълта и на идеята, която носят.

Скулптурата не е свързана само със събитието, заради което е създадена. В нея има много преплетени неща: целия живот  и творчески път на автора; целия му пластичен израз, който се променя с времето. Всичко това влияе върху разработените теми от твореца и идеите, които да внуши. Затова процесът е сложен като краен резултат.

Какви са Вашите промени през годините?

Спомням си първите години от Академията и наученото от преподавателя ми проф. Марко Марков, от тенденциите, които имаше българското изобразително изкуство тогава,  от наследството, което имахме от българските скулптори. Човек тръгва от някъде, но постепенно, постепенно – в процеса на работа и на разсъжденията, на развитие на обществено-икономическите и чисто човешки отношения – всичко дава отражение върху творчеството и то се променя. То се променя и като начин на мислене на автора и като пластически израз.  Да не говорим за това, че авторът трябва да има информация какво става по света с изкуството, какво се открива, кои са новите обещаващи  автори, как се развива изкуството, какви нови течения има и пр. Ако проследим историята на изкуството  тя е от непрекъснати промени и натрупвания, нови и нови разсъждения върху живота въобще.

Има ли мода в монументалното изкуство, а и в кавалетната скулптура?

Има мода, но не тя движи изкуството. Модата е преходна, изкуството е вечно. Модата е повърхностно отношение към проблемите. Задълбоченото отношение към тях е нещо по-друго. Модата бързо се променя с развитието на науката, на човешките отношения, на икономиката и политиката. Политиката се меси навсякъде, за съжаление. Изкуството иска да бъде над тези неща.

Професор Старчев, благодарим Ви, че представяте в настоящата изложба най-новите си монументални творби. Каква беше провокацията, за да ги създадете? Каква е историята на всяка от тях?

„Пиета“-та направих на базата на икона на Мадоната, която искам да раздвижа в пространството. От еднопланова икона искам да я направя многопланова. Т.е. да включа новите пластически тенденции, новото пространство, за което говоря. Елементите в пространството как се движат, какво ново съдържание имат в това пространство. По този начин погледната, иконата става друга в сравнение с познатата.

„Орфей“ направих на същия принцип, като „Пиета“. Правил съм няколко Орфея, даже  Старозагорската  художествена галерия притежава една такава моя стара работа, разбира се малък формат. Орфей е структура на основа на паметниците, които съм правил. Тя е на базата на едри маси, които се движат в пространството и обобщение на тези маси като цялостно трептене в пространството. Там елементите са архитектонизирани до голяма степен  и по този начин градят развитието в пространството. Искам да бъде различен от онзи Орфей, който ние знаем, който е близък до истинската човешка фигура. Орфей е митичен герой. Знаем, че е имало такъв певец и музикант и че е покорявал всички животни с музиката си, че е имал изключителна любов с Евридика, знаем, че е символ на музиката, на поезията и пр. Но Орфей има и други гледни точки.

На Вашите 82 години на какво Ви научи животът?

Животът ме дари с много трудности, но и с много радости. Имах няколко посоки в жизнения си път. Като студент бях и много активен лекоатлет. Бях дългогодишен рекордьор и шампион. Това беше път на един ентусиазъм, на енергия и младост. След това изцяло се отдадох на изобразителните изкуства в много посоки – правех скулптура, правех отделни фигури, ордени и медали, паметници… Това беше и моята връзка с архитектите, чрез които творчеството ми тръгна в нова посока. Станах преподавател по пластика в Архитектурния факултет на Архитектурния университет. Това са все  посоки, различни като специфика, но имат нещо общо. Тях ги свързваше изкуството. Духът съществува в тях като връзка.

Аз съм радостен и доволен от моя живот, въпреки че съм изпадал в сложни, дори драматични ситуации. Имаше времена, когато ми изхвърляха работите от изложбите като формалистични. Имаше времена, когато са ме толерирали. За първата ми „Пиета“, която се намира в Националната галерия, станах лауреат на Димитровска награда. В по-малък вариант беше подарена на Папата.

Последните две-три години ме „разпнаха“ заради монумента „1300 години България“, който политизираха без достатъчен анализ и без задълбочено разглеждане на проблемите му. В него няма нито една политическа композиция. Аз съм много разочарован от това, което се случи с паметника. Имаше най- различни ужким обективни аргументи, но това е лош спомен за време, за хора, който проявиха непрофесионализъм. Те не донесоха и няма да донесат нищо ново, ако така продължават да разсъждават.

Паметникът е паметник. Той не се разрушава. Той е памет за нещо – за времето, за хората…“Пиета“-та също беше включена в монумента. Тя е тъгата и страданието по жертвите. А колко жертви е дала България за тези 1300 години? Войни, робства, въстания, какво не е било…Как можеш да кажеш че е политическа, защото е правена по времето на определен режим и т.н. Това са несъстоятелни политически тълкувания, които са временни и които не са стойностни, според мене.

Голяма част от изложбата Ви са черно-бели рисунки, повечето от които актове на жени. Как присъства по-нежната половина на човечеството във Вашето изкуство?

Рисунките съм правил отдавна. Това са голи тела, правени по фантазия. Търсил съм движения, търсил съм състояния, да са малко по-интимни. В човешкия живот трябва да се реагира върху всичко. Това не са чужди неща на човека.

Жената е многопланов образ. Тя присъства като съпруга, като майка, като красота, вълнение, муза, като еротика. От край време – от Египет, Рим, Елада женските голи фигури – афродитите са вдъхновение, красота, желание… Показаните рисунки имат известна еротика, но нямат порнография. При всички автори има еротика. И при Пикасо, при Реноар, Микеландежо и др.

Ако трябва да дадете материален израз на любимата Ви Стара Загора, как би изглеждал такъв  монумент?

Сложен въпрос ми зададохте, върху който трябва да се задълбоча и да мисля. Темата е много обобщаваща, защото Стара Загора има хилядолетна история, има личности, поезия, природа… Може би музата ще бъде символ като обобщаващ образ, която вдъхновява града и неговите хора. Нещо лежерно и чаровно трябва да бъде. В Стара Загора всичко е хубаво – и градът, и Аязмото, и липите, и жените… Най-любовните си истории съм изкарал именно в родния си град. Ще го мисля, пък и музата може да ме посети.

Професоре, какви за пожеланията Ви към старозагорци и читателите на dolap.bg?

Непрекъснато, от всички места чувам, че Стара Загора е най-доброто място за живеене в България. Гледах по телевизиите връчване на десетки престижни награди  за града. Пожелавам да върви по този път, защото е град за обичане. Той първо е разположен на такова хубаво място, с такъв хубав климат и природа. Хайде хората да се хванат за ръце и да направят животът му още по-прекрасен.

Росица Ранчева