Милю Касабов: Трагедията на бащата

След публикацията на първите три части от материала на Георги Янев, сега предлагаме на вашето внимания 4-та и 5-та част.

ТРАГЕДИЯТА НА БАЩАТА

4.

Три години по-късно, вече без илюзии, Милю Касабов пише “Гео Милев – живот и творчество”. На 59 страници бащата, опитвайки се да бъде хладнокръвен и точен, без емоции, които едва овладява, разказва за пътя на Гео от Раднево до личната Голгота. Ето една извадка: ”А тукашният митрополит, като се завърна (от София – б. м.; Г. Я.), ми съобщи, че се е срещнал с ген. Вълков и той на въпроса му за Гео отговорил кратко: ”Аз разпоредих за него.” Лаконически отговор. Какво е разпоредил? Лошо или добро?”

Разказвайки всички перипетии на семейството, за телеграмите, молбите и жалбите до различни институции, Милю Касабов записва: ”Само Царят чрез канцеларията ми съобщи, че изпратил първата ми молба до министъра на вътрешните работи.” Бащата оставя факта без коментар.

Но болката по сина и желанието да се знае истината за неговата гибел го подтиква да напише: ”Никой не чул, никой не видял, никой нищо не знае, а всички знаят, че Георги е погубен…” И после: ”Но рано или късно ще трябва децата му да подирят убиеца на баща си. Кой е той! Кого да държат отговорен! Никой друг освен генерал Вълков…” Но се и пита дали и други “нямат пръст в подстрекаването да бъде убит Гео, това остава да се подири, когато ще се развържат много езици, защото сега са свързани и защото нищо не остава скрито под слънцето на тази земя”. Вярно, под “други” в случая Мильо Касабов  посочва Борис Вазов, но само него ли има предвид!

През 1935 г. Милю Касабов пише едно кратко болезнено “есе” – за себе си, да изрази смразяващия смут в душата си. Ето целият му текст:

С Л Е Д    Д Е С Е Т    Г О Д И Н И

(от бащата на Гео Милев)

Събитията у нас  през пролетта на 1925 година показаха и подчертаха, че живеем още в мрак. Има мрак в душите ни, щом не зачитаме живота на другите. Мракът за душите е от невежеството. Невежеството не е творческа сила, но е сила – сила за пакост. Невежеството не търпи творчеството и творците, защото то е мързел.

Затова невежеството не търпи истината и истината само за невежеството е бодлива. Ето защо невежеството е злоба, която излива само лиги и отрова. Затова: тежко на просветения между невежите, тежко на знаещи между простаците, тежко на даровития между бездарниците.

Тъкмо това видяхме през пролетта на 1925 година.

Животът е творчество, но в мрака за душите животът протича и се губи безследно в пакостните прояви на невежеството. Защото: невежеството си служи с конспирации и покушения: невежеството отнема живота без следствие и съд: невежеството на власт взема набедения от злобата и се подиграва с тяхното доверие към властта, като не им го повръща вече, а мърмори за “неотговорни фактори” – патент и изобретение на българското невежество. Невежеството прибира и оземлява бежанци, които още не различават дясната си ръка от лявата, а синовете на родината – дар на вековете – дошли веднъж през хиляди години за гордост на племето, се погубват от “неотговорни фактори”.

Така през май 1925 година, когато природата в своя пълен разцвет твореше, невежеството прекрати един творчески живот и скри в незнаен гроб видимата облечка на издигнатия дух на непрежалимия ни Гео, верния син на България.

Ето защо в мрака и царството на невежеството цари несигурност, съмнение и отчаяние.

Докога!

И когато преминаваме през долината на смъртта, не ще губим надеждата, че и у нас ще се съзнае, че са се минали отдавна времената на невежеството, които Творецът на красотата и хармонията презира, и че и у нас ще прозвучат мелодиите за благоговение пред всеки живот  и че всеки с радост ще служи на ближния си, за да отразява царството Божие, което е в него.

М. Касабов

Това “есе”  е лебедовата песен на Мильо Касабов – бащата, подготвил и поощрявал своя син към общочовешкото, хармоничното, европейското в различните му измерения: култура, философия, етика, гражданско поведение. Гео Милев надраства многократно своя културен баща – оттам идват и техните спорове. В края на живота си Милю Касабов прозира в дълбочина в духа на своя син – доказателствата са в проникновеното му “есе” – и, макар да няма таланта на обичния си Гео, разбира саможертвата на Поета, на Твореца и Гражданина – заради другите.

*   *   *

По време на Първата световна война Гео Милев изпълнява специална мисия – командир е на обучени двайсетина немски войници, с които подслушват телефоните на противника (англичани, французи)  чрез специфични военни способи и „технологии”. Всичко, което може да представлява интерес на българския генерален щаб (респективно и на немския  генщаб), Гео лично е докладвал по телефона. Има непотвърдени спомени, че няколкократно при докладите на Гео на отсрещната страна на “жицата” е бил един полковник – бъдещият Борис ІІІ. Дори и това да не може да се потвърди като факт, факт е, че бъдещият Борис ІІІ е бил в Генщаба, т. е.  няма как да не е знаел за специалната мисия на разузнавателния отряд край Дойран. Невъзможно е да не е знаел името на единствения (при това най-важния, взводния командир) българин.

ТРАГЕДИЯТА НА БАЩАТА

5.

Дали е бил награждаван Гео Милев за заслутите си в Първата световна война! Сигурно. В Къща музей “Гео Милев” в Стара Загора се пази плик и един медал в него. За съжаление експонатът не е заведен във фондовете навремето. Пликът е адресиран до тогавашния главен уредник на музея. Подател няма. От щемпела на писмото се вижда, че медалът е изпратен от София с дата 16. 07. 1973 г. Кой го е изпратил, имало ли е придружително писмо и съответните документи – това не знаем. На плика някой е записал с едри букви: “Важно! Медала на Гео Милев! ” Дали това е медалът, с който Борис ІІІ е наградил Гео Милев, не е толкова важно – невъзможно е Гео да не е бил удостоен с награда – всички ранени (включително редови редници) са наградени. По-голямата част от тях – лично от царя.

Но има още една награда, за която съществуват документи и свидетелства – във връзка с петдесетгодишнината от литературната деятелност на Иван Вазов. В деня на чествуването на Вазов (24 октомври 1920 г.) Борис ІІІ издава поредица от укази за награждаването не само на юбиляра, а и на много други заслужили  писатели и поети. Сред “заслужилите” според преценката на царското обкръжение е и… Гео Милев. С указ № 1057  “Ний Борис ІІІ  – с Божия милост и народната воля на българите, в знак на нашето особено благоволение награждаваме писателя Гео Милев с Кавалерски кръст от нашия народен орден “За гражданска заслуга”.

Трябва човек да не познава личността на Гео Милев, за да не се досети как е постъпил 25-годишният редактор на “Везни”. Гео отказва да получи ордена, та се налага с нарочно писмо с № 32330/1 октомври 1920 г. Министерството на народното просвещение да го изпрати до  “До господина Г. Милев, писател, София.”

*   *   *

Странно е отношението  на Гео Милев към царската институция. Гео расте в среда, в която доминиращо е влиянието и въздействието на неговия баща. Милю Касабов в зрялата си възраст, когато децата му поотрастват, е с консервативни убеждения и нагласи – прегърнал идеалите на Възраждането и впил взор в Европа: уважаващ и почитащ институциите, сред които отличава най-висшата – царската. А Гео от дете рисува злъчни карикатури на Фердинанд. Има запазена в дома му в Стара Загора фамозна карикатура от малкия Гео на княза, изтипосан от вътрешната страна на кухненския долап. Като юноша вече прави цяло албумче с карикатури на Фердинанд. Гео осмива личността му, но е още по-безпощаден към царската институция. В зрелостта му да очакваме някаква промяна в отношението към царската институция е лишено от всякакъв смисъл.

*   *   *

Дали Борис ІІІ е “забелязъл” отношението на Гео Милев към личността му и царската институция с отказа да получи медала (медалите)? Можем само да умуваме. Но че напрежение между двамата е имало и че Борис ІІІ се е догаждал кого награждава – в това съмнение не бива да има, знаейки уникалната памет на монарха за имена на военни и обикновени люде. А че Гео не е бил обикновена личност – и като военен, и като гражданин, е повече от очевидно още за съвременниците му.

Военният инвалид със сериозни заслуги към отечеството Гео Милев не подава ни веднъж ръка за милостиня пред НЦВ Борис ІІІ. А мнозина с по-малки заслуги са го правили. Гео демонстративно отказва награда от НЦВ, други са молили за награди. Тези факти не се нуждаят от коментар.

Милю Касабов през 1925 г. вярва на Борис ІІІ и на царската институция  (първата молба до царя), през 1928 г., когато пише “Гео Милев – живот и творчество”, категорично сочейки генерал Вълков за отговорен за убийството на Гео  (”Никой друг освен генерал Вълков…”) , той допуска и скверната за смутената си душа мисъл, че може би и други имат “пръст в подстрекаването  да бъде убит Гео ”,  т.е. той допуска и по-висшестоящи от генерал Вълков. Колцина са по-висшестоящи от генерал Вълков!

*   *   *

През 1995 г. в бр. 12 от 14 януари на в. ”Дума”  проф. д-р Йоно Митев публикува малък спомен, озаглавен “Още за гибелта на поета”, който спомен покрай многобройните тогава материали, изследвания и дискусии в литературния печат около значимостта на Гео Милев в българската култура не направи впечатление.

Проф. Митев лично се е познавал с Милю Касабов (той е чирпанлия,  учил е в Стара Загора)  и при един техен разговор разчувства страдащия баща с ентусиазирано  цитиране на част от поемата “Септември”,  го запитва директно: ”Кой и защо уби сина ви?”. Ето отговора на Милю Касабов: ”Синът ми бе убит по заповед от най-високо място.” Това “най-високо” място не е ли алюзия за онези, за които през 1928 г. Милю Касабов пише, че имат “пръст в подстрекаването  да бъде убит Гео!” Може би да, може би – не. Кой знае! Милю Касабов стиска зъби, плакне душата си с горещата болка  от зловещата смърт на сина си, но… мълчи. През 1935 г.  (”След десет години”)  той сочи чрез своя си “метафора”  виновника за смъртта на своя син – “невежеството”. ”Регистърът” на невежеството обаче е твърде широк – то е етично (насилието), но то е и естетическо (издевателствата над творческата личност). То е с адресат изпълнители (конспирации, покушения, убийства без съд и присъда), но то е и най-високата точка по вертикала на властта, т.е.  царската институция (”Невежеството прибира и оземлява бежанци…”, което без царското съгласие и без царски указ е невъзможно). Единствено в “есето” си Милю Касабов си е позволил “волността” да посочи главния виновник за смъртта на сина си, и то чрез “метафора”. Дори година-две по-късно, когато разговаря с Йоно Митев, той не разшифрова смисъла на “най-високото място”. Това поведение е в духа на цялостния морал на Милю Касабов – той не би си позволил  да информира европейските приятели на Гео – художници, поети и писатели, театрали – за да не бъде “това във вреда на България”. За Милю Касабов – възторжено подкрепящ талантите на любимия си син, тревожно следящ скандалните му естетически битки и гражданската му себеотдаденост – отношението към сина и отечеството, което  за него се символизира от царя и царската институция, си остава “после отечеството…” Една  величава ботевска трагедия на бащата!

“Тайната” за истинските виновници за смъртта на Гео е в “есето” – все пак Милю Касабов   е оставил следа. Тази “следа” си пасва с останалата част от спомена на проф. д-р Йоно Митев, която цитирам изцяло: “Разпореждането  да бъде физически ликвидиран най-великият български поет  в 1925 година е дадено лично от цар Борис ІІІ. Това сподели един от най-осведомените политически дейци от онази епоха на зловещи политически убийства. Тайната за убийството на Гео Милев ми бе разкрита от Петър Тодоров – министър на звенарското правителство на деветнадесетомайците начело с Кимон Георгиев и един от искрените радетели за антимонархически и ОФ съюз. След  9 септември той бе назначен за пълномощен министър в Белград. Тогава се срещнах с него и го запитах за убийството на  Гео Милев. Петър Тодоров декларира, че говори обективно и че познава добре “случая” с убийството на Гео Милев. Цар Борис ІІІ извикал военния министър генерал Иван Вълков  (същият бе “главен фактор” на Военния съюз) и го  запитал дали е чел в сп. ”Пламък” поемата на Гео Милев  “Септември”. Генерал Вълков отговорил, че не я е чел. Царят казал: А трябва да четете! Трябва да четете! Гео визира вас като Ахил, пазител на реда, а мене като цар Агамемнон – върховен заповедник. Генерал Вълков си знаел работата, разбрал задачата, която му дал царят…”

*   *   *

Вярно е, че в спомена на проф. д-р Йоно  Митев има някои спорни и неясни моменти: например – наистина ли Гео Милев е най-великият поет в 1925 г. и най-важният – откъде черпи сведенията си Петър Тодоров? От първа ръка, т. е. от Иван Вълков, или от друг източник. Но с този спомен на проф. Митев “пъзелът” на взаимоотношенията Гео Милев – Борис ІІІ – Милю Касабов се затваря.

Напразно историците ще търсят възраженията на Борис ІІІ към  “неотговорните фактори”. Такива възражения няма нито между 1923 – 1925 г., нито по-късно. Има мълчаливо съгласие с “неотговорните фактори” –  това поне е исторически доказано.