„Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени?”

Осем стихотворения от Владимир Башев.

Роден е на 28 юли 1935 г., умира на 19 ноември 1967г. За краткия си живот отговори на всички въпроси с поезия.

ГОРЕСТ

Все повече влакове лежат помежду ни,
все повече гари с перони безлюдни,
все повече пощи, гишета със марки,
все повече листи и повече пликове.
С писалки се търсим.
В слушалки се викаме.
Все повече вещи, и все услужливи,
и всичките – чужди,
и всички – неживи…
Нали населихме света помежду ни
само със думи,
само със думи?
Къде са ни думите?
Иззети?
Отнети?
Какви са тези пространства с предмети?
Това ли са урните, в тях ли събират
прахта на надежди, които умират?
Все повече влакове лежат помежду ни…
А някога всичко бе пълно със думи.

В редакцията на в. „Литературен фронт“

КРИСТАЛ

Не мисля, че вече те мразя.
Но вече ме хваща мраз.
Не мога
да се опазя
от стъклената му власт.
Обноските ни сияят
като кристален сервиз.
Само че липсва чаят.
Сервизът
е мъртво чист.
Чашките
святкат с ледени,
зинали зло уста.
Такива са всички
последни,
разделящи се неща.

СЛЯПО ЛЕТЕНЕ

Мъгла.
Летища безпредметни
лежат сега без имена,
като изпуснати монети
в самото дъно на деня.
Летиш
със вероятни перки,
с предполагаеми крила.
От всички видове проверки
най-страшната е
сам в мъгла.
Преставаш вече да си чудо
от алуминий и стъкло.
Сега си мозък, който лудо
се мята в своето чело.
От болка и от злост
се свиваш,
крещиш,
във облаците вбит.
И като капка кръв
пробиваш
жестоко
стегнатия бинт.

С Андрей Вознесенски, чиито стихове Вл. Башев превежда

ПРЕД ВАГОНА

С мама
няма
раздяла лека.
Тя безмълвна
пред мене стои.
Нека кротко вали
и нека
по лицата
пълзят струи
и се сплитат
по тях,
така че
поне в този последен час
да се лъжа,
че тя не плаче
и не вижда
как плача аз.

РАЗМИСЪЛ

На Никола Инджов

Ако няма какво да дадем на света,
за какво сме родени?
Ний не щем нито славата, ни участта
на големите гении!
Просто трябва
да имаме нежността
на оная незнайна женица,
дето първа втъкала е прелестта
на земята ни във шевица.
Просто трябва
да имаме скъпия дар,
озарил оня майстор чудесен,
който първи е теглил
върху явора шар
и дървото е станало песен.
Ний не щем нито славата, ни участта
на големите гении!
Нас ни стига признателността
на едно поколение.
Трябва само
да носим една сръчна ръка
като Кольо Фичето, дето
да реди мълчаливия камък така,
че да трогва сърцето.
Трябва само
да носим две могъщи крила,
като тия на майстор Манола,
за да идем
отвъд скоростта на звука
и над дързостта на сокола.
Нас ни стига признателността
на едно поколение!
Нека само една дръзка мечта
въплътим във творение.
Нека станем
лесът срещу зъл суховей!
Нека бъдем
дъждът на пшениците гъсти!
Нека мъртвият болен да оживей
изпод нашите пръсти!
Нека страшните атоми се укротят
във ръцете ни
като житни зрънца,
да поникнат и ни дадат
милиарди слънца!
Нека само една дръзка мечта
въплътим във творение,
за да имаме право да легнем в пръстта,
дето спят толкова гении.

РИСУНКА

Искам да те нарисувам

не със молив, не със четка,

с устни ще те нарисувам,

с благодарните си устни,

с десет пръстчета възторг…

Ще започна от лицето,

ще опиша крехък профил,

ще наподобя косите

на ликуващ водопад,

ще се върна на челото,

във очите ти ще падна

и на устните ти тънки

дълго, дълго ще се спра…

Искам да те нарисувам…

*******

ОТКРИХ ЗВЕЗДА

Предвкусвам паника в научните среди.

Становища предвкусвам и диспути.

И дълги нощи телескопи и бради

в небето ще осъмват като луди.

Къде е? Как се казва? В кой квадрант?

Между кои известни се намира?

Въпросите ще падат като град.

Звездата трябва да се номерира.

Открих звезда.

Отчайващо откритие – звезда.

Да беше лек, листо или лепило.

Да беше. Но се случи за беда

едно неподозирано светило.

Открих я, а не мога да я дам

във плен на лещи и на бюлетини.

Ще скитам в потресение и срам

по сини улици и по площади сини.

Открих звезда.

Докоснах я, в ръцете я държах,

разхождахме се бавно по земята.

Съзряхте мен, защото аз блестях,

но аз бях спътникът, а тя – звездата.

Не мога нищо да ви обясня,

ала за вас все пак ще ми е жалко.

Как сте живели толкоз времена

в небето си с една звезда по-малко…“

**********

СПОМЕН ЗА ПЪРВАТА ЦЕЛУВКА

О, аз си спомням… спомням си…

Ти бе опряла гръб о нямата тополка,

забита във вечерното небе

като антена на копнеж и болка.

И затова над плахия и връх,

където ветровете вият лудо,

природата бе притаила дъх

в очакване на своeто първо чудо.

Тогаз посегнах… И нощта прозвънна,

нощта прекрасна музика роди,

небето във очите ти потъна

и аз докоснах с устни две звезди…

*********

По повод преждевременната му кончина композиторът Любомир Пипков казва: “Смъртта зазида един от прозорците, през които гледахме. Изявил се твърде рано, изпреварил с лирическите си пророчества времето, той не е забравен и днес.“

Името му от десетилетия краси престижна награда – тази за най-добър поетичен дебют. Нейни носители във времето са много от талантливите български автори…