С две нови книги издаде проф. Иван Танев Иванов :“Върху етническия произход на Св.св. Константин и Методий“ и „Върху етногенезата на албанците, каракачаните, куцовласите и румънците“
Върху етническия произход на Св. св. Константин и Методий
Книгата “Върху етническия произход на Св. св. Константин и Методий” е нова възможност за по-дълбоко вникване в родословието на светите братя. Произходът им най-често се извежда от гръцкото и/или славянско население на родния им град Солун, Византия. Съществуват и твърдения, че бащата на светите братя – Лъв е преселник в Солун, а неговият баща е бил част от двора на някакъв цар, но е прогонен от там поради измяна. Тези данни обикновено се пренебрегват или тълкуват неправилно. Изказани са например хипотези, че дядото на светите братя е български боил, избягал от езическа Плиска в Солун, поради конфликт с българския владетел. В настоящата книга дядото на светите братя, по мъжка линия, се разглежда като византийски благородник, приближен на императора, но изселен от Константинопол в Солун поради измяна, което открива възможността да се намерят документални данни за него. Данните в житията на светите братя позволяват да се изгради приблизителен портрет на дядо им и като такъв ние приемаме Константин Воилас, византийски патриций при императрица Ирина (797-802). Патрицият вероятно е низвергнат в края на нейното управление и е изпратен в изгнание в Солун, както обикновено. На основата на достоверни данни, мнозинството изследователи приемат патриция за силно гърцизиран потомък на прабългарския род Воилас (Βοϊλάδων, Боилите), които заедно с няколкостотин хиляди български славяни и прабългари от Горна Тракия са заселени от византийските императори в провинция Витиния и малоазийска Мизия. От същия род Воилас е и известният византийски монах свети Йоаникий Велики (754-846), почитан от гръцката и българската православни църкви. Обосновано е и мнението, че подобно на светите братя, техните ученици Климент, Наум и др. са родени сред същите гърцизирани българи и славяни от малоазийска Мизия и са били монаси в местната Света гора в планината Олимп, вероятно в манастира „Св. Полихрон”. Представени са данни, че дядото на светите братя – патрицият Константин Воилас в своите младини може да е тъждествен с известния епископ Константин на византийската епископия Котрагия в района на град Охрид. В тази си длъжност той трябва да е участвал в мисията на логотета на дрома Ставракий в 783-784 г. по християнизиране на славяните, кутригурите и Куберовите българи в Солунско. Тази мисия вероятно е включена в известния документ наречен „Солунска легенда” и „Брегалнишка мисия”. Тези данни обясняват твърденията в житието на Св. Константин Философ, че неговият дядо (т.е., епископ Константин Воилас) му е служил като пример за подражание, както по създаването на глаголицата и преводите на свещените книги, така и в създаването на новия Кирило-Методиев (славяно-български) език.
Друг един прабългарин като него, владетелят на България – княз Борис-Михаил възприел и приспособил азбуката на св. Константин Философ и спомогнал за разпространението на Кирило-Методиевския (славяно-български) език и книжовност сред новопокръстения български народ, а по-късно и сред новопокръстените източно-европейски народи.
СЪДЪРЖАНИЕ:
Въведение.
Първоначално заселване на Горна Тракия с праславяни и прабългари
Преселване на праславяните и прабългарите от Горна Тракия в Мала Азия
Заместване на изселеното от Горна Тракия славяно-българско население с арменци и сирийци и повторна българизация на Горна Тракия от Крум
Нова представа за етническия произход на Св. Св. Константин и Методий
Кой е Константин Воилас, предполагаемият прародител (дядо) на светите братя
Послеслов и изводи. Приложения
1. Върху етимологията на някои български, но неславянски думи
2. Смисъл и етимология на старобългарските думи Óðúâú и Óðúâåí
3. Св. Св. Кирил и Методий и названията на седмичните дни при славяните
4. Върху „двойните” имена на славянските първоучители
5. Как княз Владимир издействал за Киевска Рус кирилската писменост
6. Нова хипотеза за съдържанието на термина „словене“.
Литература.
Върху етногенезата на албанците, каракачаните, куцовласите и румънците
В книгата са представени основните хипотези за все още неясния произход на албанците, каракачаните, куцовласите и румънците, както и това, което ги обединява. Посочени са множество недостатъци на най-популярните хипотези за техния произход. Всъщност, главният недостатък на тези хипотези е, че единствено славяните се разглеждат като външни заселници на Западните Балкани през Ранното Средновековие. В книгата са представени факти, които позволяват този недостатък да се коригира.
Голяма част от съвременните учени не подкрепят старата, широко известна теория, че албанците (самоназванието им е шкиптари) са наследници на малка част от античните илири. В тази хипотеза се твърди, че въпросната група илири е била силно латинизирана и славянизирана, но е останала незасегната от влиянието на старогръцкия език и от масивните нашествия на готи, хуни, авари, кутригури и Куберови прабългари.
В настоящата студия са посочени дванадесет аргумента оборващи тази теория. Представени са 40 изконни албански думи с източно-иранска етимология; 43 двойни албано-осетински когнати, както и 12 тройни когнати в албански, осетински и унгарски. Това се обяснява с присъствието в трите езика на значителен източно-ирански, масагетски компонент – алански при осетинците, аварски при унгарците и аваро-кутригурски при албанците. При албанци и осетинци са посочени следи от доскорошна употреба на двадесетичната бройна система и на обичая по препогребване на костите на починалите, които са имали най-силни корени при източните иранци.
Освен значителният брой иранизми, посочени са и седем основни думи (религиозни понятия, календарни термини) в албанския език, които съвпадат с подобни думи – когнати в езика на прабългарите. Това са думите 1) бог (господ, господар) – на албански Hyj („хюй”), на прабългарски УВИ, ЮВИ (IYI, YVI и YVH); 2) душа, дух, дъх – на албански Ahë, Avë, на прабългарски ѣфѣ (êфê) и Фа; 3) глиган – на албански Dosë, Doss, на прабългарски ДОКС; 4) дракон, змей – на албански Beirojnë, на прабългарски ВЕРЕНИ; 5) овен – на албански Dak, Dash, на прабългарски ТЕКУ; 6) Юпитер – на албански Enjte, на прабългарски АНИШЪР; 7) плитка коса върху бръсната глава – на албански çepe, на български чембас, кика (подобно на албанската дума kokë „глава”).
Тези и много други данни ни позволиха да изкажем нова хипотеза за вида на субстрата и суперстрата, от взаимодействието на които през средновековието се е сформирала новата народност от шкиптари.
Античното автохтонно население, отслабено от посочените по-горе нашествия, заедно със заселилите се славяни и Куберови прабългари са изиграли ролята на субстрат на новоформирания албански народ. Суперстратът за това формиране са били новозаселилите се през средновековието масагети – кутригури в Епир и авари в Превалитания, което е отразено в имената на местните византийски епископии Котрагия, Хунавия и Авария. Успехът за тази етногенеза е бил гарантиран от голямата численост на тези два народа, техният общ масагетски (скитски) език, предварителния няколковековен политически съюз между тях, както и честата смяна на местните политически граници през средновековието. Откритите многобройни иранизми, както и албано-осетино-унгарските изоглоси от общ масагетски произход, заедно с модерните данни за силно подобие на съвременния албански език с езиците от иранската езикова група (Russell and Quentin 2003, 435-438) подкрепят тази хипотеза.
Етногенезата на каракачаните и куцо-власите протича през средновековието в Южен Епир и планината Пинд. Оттук може да се предположи включване на местните кутригури (куцагири „номади”) в техния състав, което се проявява чрез определението куцо-власи, т.е., „власи-номади”. В края на X век по-голямата част от куцо-власите (известни като Асяни) са преселени в Мизия, където участват в освободителното въстание от 1185 г. в Търново. През XIII век те се преселват на север от река Дунав и дават началото на бъдещата румънска народност и държава.
Съдържание на книгата:
Въведение.
Класически номади и староседелци.
Кратка историческа география на албанците
Хипотези за произхода на съвременните албанци
Данни, които противоречат на представата за илирски произход на съвременните албанци
Михаил Воѝн змееборецът и покръстването на царя на Тиранското място.
Кратки данни за ранната история на основните прабългарски народи. Произход и поява на кутригурите
Кратки данни за Панонските авари и Аварският каганат
Заселване на Епир и Македония през средновековието с кутригури и Куберови прабългари
Заселване на Превалитания през средновековието с авари
Езикови данни за наличието на източноирански дял при съвременните албанци.
Знакови източно-ирански и прабългарски изоглоси и езикови особености в съвременния албански език
Връзка на албанския език с езика на осетинците и унгарците
Общи езикови особености на албанския, прабългарския и българския езици.
Възможен механизъм за етногенезис на средновековните албанци
Каракачаните от Южен Епир – също потомци на кутригури
Епирска Загора – една забравена част от раннобългарската област Кутмичевица
Основни особености на Епирската музика от Южна Албания и Северо-Западна Гърция
Още едно мнение за произхода на балканските куцо-власи и на династията Асеневци. Предимството да си номад
Балканският езиков съюз и балканските неравноделни тактове
Топонимни следи от заселването на Западните Балкани с кутригури
Аваро-кутригурска кръв тече в жилите на софийските шопи
Приложение № 1. Ирански изафет в езика (езиците) на прабългарите
Иван Танев Иванов е роден на 9.10.1951 г. в с. Самуилово, област Стара Загора. В 1974 г. завършва Софийски университет „Свети Климент Охридски“, специалност „Атомна физика“. В периода 1974-1976 г. отбива редовна военна служба в АЕЦ „Козлодуй”. От 1976 до 1984 г. работи в Химическия комбинат – Стара Загора. От 1984 г. до 2019 работи в Тракийски университет, Медицински факултет като асистент, доцент (1998) и професор (2014). От 1998 г. до 2018 г. е ръководител на Катедрата по физика, биофизика, рентгенология и радиология. Има придобити две специалности по “Автоматичен контрол и регулиране” (1982) и “Медицинска и санитарна физика” (1988). Защитил е две научни степени: доктор по биология (1995) и доктор на науките (2012). Издал е четири учебника, публикувал е 150 научни статии и доклади с около 500 цитирания. Интересува се от българска история, краезнание и фолклор. Ръководител е на Историческо дружество „Българска орда” към Читалище „Климент Охридски” – Стара Загора. Публикувал е 60 статии в исторически списания и сборници на исторически конференции, както и шест книги на тема история – „По пътя на българския етноним“ (2005), „История на село Самуилово“ (2006), „Град Берое в средновековната история на България“ (2017), „Произход и култура на древните българи“ (2018), „Богатството на българските диалекти“ (202Прародина и религия на ранните българи0) и „Боруйска мала света гора. Къде и кога се е покръстил св. княз Борис Михаил?” (2021). Създал е и поддържа сайтовете: www.protobulgarians.com и www.bg-popfolk.bg.
