Спомен за баща и син – Петко и Пенчо Славейкови

Скъпи приятели, на площад „Славейков“ в София има една пейка на която са седнали баща и син. И двамата поети. Площадът е на тяхно име. Бащата е Петко , синът – Пенчо. Всеки ги знае, но малко наши съвременници знаят за личната съдба на бащата Петко Славейков.За неговия дълъг и бурен живот.

На три месеца остава без майка… Може би за това създава девет деца, едно от които е Пенчо. Харесва славеите като птици и се самокръщава Славейков… Издава десетки списания и книги в Цариград… Ръкописите му изгарят в Старозагорския пожар по време на руско турската война. Политик след освобождението – управляващ и опозиция. Винаги принципен и честен. Отишъл си огорчен… Оставил ни достъпна красива и проблемна поезия.

ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ

Съдбата ти е странна и нерада..

От раждането сграбчила те яко.

И майка ти… Отишла си тъй млада

И ти … не вкусил майчиното мляко…

И тъжният баща… Бунтовник славен…

Готов покорно кръста да приеме.

И оня сладкогласен селски славей,

чието име ти си взел след време.

И твоята единствена съпруга.

Как се е чувствала със тебе… Клета…

И деветте деца… Едно след друго…

И Пенчо… Също като теб… Поета.

И толкова списания и книги

издаваш сам във времето сурово

за да пречупиш тежките вериги

не с пушка във ръката… А със слово…

Народът ни от робството замаян

е още плах… И как да се прекърши…

И ти възкликваш гневен и отчаян:

„Не сме народ, не сме народ, а мърша!“

Пет века са това… И как се свиква…

Защо? Не искаш да го проумееш…

„Не пей ми се, не смей ми се“ – възкликваш

но продължаваш все така да пееш.

И после… Ето… Идва свободата…

Ти… Политик и хвален и отричан.

Според превратностите на съдбата…

На пук…От целия народ обичан.

Сега седите двама със сина си

на пейката… И заедно със Бога.

И сякаш чувам тихичко в съня си

пак изворът на твойта Белонога.