Художникът Иван Яхнаджиев пред dolap.bg: ”Трябва повече да гледаме картини на деца!“
Иван Яхнаджиев е български художник авангардист, въвел бодиарта в България. Роден е на 31 март 1948 г. в София. През 1977 г. завършва специалност живопис във ВИИИ „Николай Павлович“ в класа на проф. Добри Добрев. Още същата година започва да излага творбите си в общи художествени изложби в България и чужбина. Самостоятелни изложби организира в София, Варна, Благоевград, Рим. Творчеството му е в областта на пейзажа, натюрморта и фигуралната композиция. Негови творби са притежание на НХГ, СГХГ, НИМ и градските галерии във Варна, Вършец, Габрово и Търговище, както и в частни сбирки в Гърция, Италия, САЩ, Финландия и Франция, Швеция, Япония и др.
В навечерието на 70-годишнината си, по покана на директора на Държавна опера – Стара Загора Огнян Драганов, на 28 февруари 2018 г. маестро Иван Яхнаджиев рисува заедно с талантливите деца на града на поетите.
Маестро, къде се изгубихте от медиите в последно време, с какво се занимавате?
То не може да се каже занимание – то си е част от моя живот, рисуването и правенето на изкуство е повече от занимание, то е живота ми. Правя изложби. Общо взето повече съм в Италия, при сина ми. Той също е художник и работи като журналист. А в България… Вчера се върнах от един международен пленер в Мелник, беше много интересно, 10 човека от няколко държави от Балканите и Испания, завърши много добре. Сега съм в Старозагорската опера и ми предстои да рисувам с деца. Това, което често правя – рисувам с деца. Имам школа „Яхнаджиев” в училището в кв. Горна Баня в столицата – Италианския лицей.
Откъде е този интерес към рисуването с деца? Вие рисувате и с деца с дислексия?
Не е до интерес. То е по-скоро някаква необходимост. Чувствам, че от децата получавам това, което не мога да намеря другаде. И от мен те вземат нещо. Но, мисля че идеята, с която започвам да работя с тях (тази, която ги привлича, а и мен ме привлича) – не искам децата да бъдат скромни. Искам да бъдат със самочувствие. Мисля, че скромност е доста отживяла дума. Тя по-скоро се прилагаше в социализма, което беше пагубно за мисленето на децата, за тяхното самочувствие. Сега нашите деца вече са в Европа, ходят, гледат картини – трябва да знаят, как да влязат в една галерия, как да излязат, какво да мислят и как да правят изкуство.
В заниманията си с рисуване учите ли ги и на стил, на съчетаване на цветовете…?
Ще кажа и на децата, с които ще рисувам: Не се наемам да ги уча! Нека животът ги учи! Нека Академията ги учи, ако желаят. С тях ще опитаме и днес да правим изкуство – картина, на която аз слагам своя подпис, детето слага своя, така че да има нещо завинаги – картина, направена заедно с един художник. Мисля, че грешката е на колегите, които не работят с децата, а стоят и ги гледат и чакат те да рисуват – все едно да дадеш на дете цигулка и да му кажеш „Хайде, свири!”. Е, как да свири? Трябва художникът да работи с детето, поне така е в Европа, в Италия, в Рим, където работя в едно училище. Там се изисква художникът да работи заедно с детето.
Заедно с него да рисува, да води ръката му…
Заедно с него да рисува, не толкова да му води ръката. Да води мисленето му, да му дава свободата да прави каквото иска. Например, намирам за много глупаво тези „работилнички“, които се прилагат в България. За мен това е форма на кич – децата да правят гривнички и пръстенчета, или пък да рисуват по теми. Мисля, че това е също толкова отживяло, колкото и скромността.
Едно дете не може да има тема. То вижда слънцето по свой начин и това си е неговата тема. Нека децата сами си изберат темите, а ние да бъдем до тях – тези, с които те работят. И друго ми се иска да кажа от опит. 20 години вече работя с деца. Българските деца страшно чувстват колорита, усещат така, както никое дете в Европа не може да усети чергата, китениците… То ни е вродено и ние по-възрастните това трябва да използваме – за да правят децата колорит, те не могат да живеят в сивота.
И друго, което ми прави силно впечатление. Хиляди картини съм журирал и съм бил в разни ситуации да гледам картини на деца… Никога българските деца не рисуват сцени на побой, сцени с наркомани, убийства… За тях България е една слънчева страна, с голямо слънце, с красиви улици, къщи, животни – това е приоритетът на българските деца, нямат усет към лошото. И по този повод искам да кажа, че трябва повече да гледаме картини на деца. Ние, възрастните, доста ги изтормозихме през последните 20-30 години и продължаваме… На едно дете шоколадът не е достатъчен, трябва му и нещо друго – да бъде разбрано, да бъдем до него. Знаете ли, в чужбина, в Европа, където имам възможност да ходя, цяла индустрия работи за децата. Това се усеща, това се чувства – било за облекло, било за материали, с които работят, било за игри. А учителят е на страхотна почит. През октомври-ноември 2017 г. в Ню Йорк правехме изложба със сина ми. Ходих в едно училище, близо до хотела – и там учителят е на голяма почит. Училището отвън е блиндирано с всички възможни неща, но отвътре учителите се чувстват като господари. Това липсва в нашето училище.
Казахте за картините на децата ни, че са цветни и ярки, обаче като тинейджъри започват да рисуват мрачни неща, вълнуват ги мрачни комикси и т.н…
Естествено, че ще ги вълнуват такива неща, ако ги оставим да ги вълнуват и не се занимаваме с тях. Всички тези комикси и разни компютърни игри са създадени за онези деца, в другите страни, те живеят с тях, те са създадени за тях. А нашите тук ги приемат безапелационно – било музика, цветове, форми и начин на отношение към света и живота. Например в школата в Италианския лицей, където работя, прави 600 картини на година и всичко се купува на ниска цена. Родителите предимно купуват, но и външни лица. Няма нищо по-хубаво от това, родителят да закачи картина на своето дете, нарисувана с художник на стената. Родителите също трябва да помагат по всякакъв начин в съзряването на своето дете.
А дали този ярък колорит при българските деца е от това, че навън е сиво – повечето сгради са сиви и скучни като архитектура и цветове?
Да, това е едното. Работил съм с деца в Смолян. Там, където детето сутрин вижда планината, рисува по друг начин. В София то стои на балкона и рисува повече интериор, това, което вижда отгоре. Трудно слиза „долу”, за да види природата. Рисува своето коте, своето куче, рисува масата, стола… Докато децата в провинцията имат възможност повече да наблюдават природа. Когато отида на място като Смолян, каквото и да предложиш на децата, те си рисуват планината и слънцето. Няма как това да им го вземеш, те не познават другия живот. Спомням си в Гърция работех с едни деца и детската им градина беше между ниви – слънчогледова и житна нива. Представях си тези деца в сграда, която е отделена от града – как чуват как расте житото, расте тревата, как се събуждат и виждат,че тревата вече е по-висока. Всичко това има голямо значение.
Май Вашите уроци по рисуване са театрално представление с рисуване?
Това е така. Иначе не може да задържиш децата и сега се радвам, че точно в Операта на Стара Загора ще работя с деца. Няма как да им задържиш вниманието, ако не го направиш театър, игра – тогава децата ти дават много повече, те дават всичко от себе си. Ако не го направиш – нищо не си постигнал, не си работил с деца. Като казвам „работа”, то не е работа, то е преживяване с тях.
А какво става с бодиарта, Вие бяхте първият, който рисува бодиарт у нас?
Продължавам да го правя. Мисля, че всеки художник мечтае да направи в живота си бодиарт. Преди 20 години беше първият ми и тогава доста се бяхме притеснили, какво ли ще ни се случи. Вече няма такова нещо – навсякъде по света се прави бодиарт. Аз съм правил бодиарт дори в Италия в църква. Нещата са много по-свободни и го няма това ограничено разбиране за бодиарта. Той е хубав, защото говориш, общуваш с модела – без да имаш посредник платно, тялото на модела е платното. И след като 3-4 часа рисувам и го направя, девойката много обича да стои пред огледалото, да се оглежда, чувства се различна, като че ли е променена… За мен е много интересно и като преживяване е страхотно!
Интересно ще е, ако моделът тръгне по улиците…
Имал съм и такъв случай, на Охридското езеро, на един международен пленер. Голяма сензация беше, защото момичето излезе на улицата, там имаше и музика и хората го приеха много нормално, беше чудесно, преди една година беше…
Когато започнахте бодиарта май искаха да Ви изключват от Съюза на българските художници…
Комунистът Светлин Русев ме изключи от Съюза. Аз харесвах западните художници…, но това беше времето, в което живяхме и много патихме, много пострадахме от това време и си носим белезите. Сега, като имаме възможност да работим с европейски художници – харесва ми и ми се иска да направя това, което един европейски художник прави, мога да го направя, но като че ли в главата нещата са много объркани, закърнели са с годините (защото аз съм и на години) и трудно излиза това, което ти се иска да направиш. Все има някаква невидима преграда, която е резултат от тези лоши години, в които живяхме. Мога да кажа със сигурност, че социализмът не си е отишъл от българската култура. Той не е помръднал. И даже мога да кажа и друго – че има хора, които продължават да го възпроизвеждат и да се възпроизвеждат в България. Културата в страната ни не е мръднала. Същите хора на много места възпроизвеждат и правят същото онова усещане, което сме имали преди години. Това, че имаме възможност да видим големите галерии и великите художници по света не донесе у нас никаква промяна, не можахме да променим културата. Защо се чудим, че има чалга? Не можахме да направим нищо хубаво. Ние всички си мислехме, когато преди 30 години станаха промените – сега ще направим каквото Бийтълс са правили, каквото Пикасо е правил… Не се получи. Не стана нито музиката ни световна, нито художниците станахме световни. За съжаление, пораженията на социалистическата култура са големи.
Обаче, Вие сте видели надежда, според мен и сте я открили в децата…
Вярвам, вярвам, да. И даже и ще кажа: Ако има злато в България, това са децата. И мисля, че малко правим за тях. Децата са единственото ценно нещо, което имаме в България, което ни е в ръцете сега, в момента.
Уляна Кьосева
Снимки Георги Петков
