Атанас Илиев за историята на Стара Загора или защо “Наш’та Заара нийде я няма”
от Ваня Донева, историк
Личността и делото на Атанас Илиев са обект на исторически изследвания във връзка с развитието на образованието и учебникарската книжнина в Стара Загора в края на ХІХ в. Някои съвременни историографски прегледи отчитат и неговата активна събирателска и продуктивна изследователска работа, свързана с българските обреди, практики и фолклор.
Приносът на Атанас Т. Илиев като проучвател на миналото на Стара Загора и инициатор на създаването на местен музей остава недооценен.
Неговата поредица публикации “Из историята на града Стара-Загора” започва да излиза на страниците на вестник “Ст.-Загорский глас” през 1912 г., с мото “Наш’та Заара нийде я няма” и разказва за любопитни подробности от миналото на града.
Кой е Атанас Т. Илиев?
Роден е 2/14 февруари 1852 г. в Стара Загора в търговска фамилия. Учи в родния си град, Пловдив и Табор (Чехия), посещава Великата школа в Белград като волнослушател и записва славянска филология в Прага благодарение на отпуснатата му помощ от Букурещката Добродетелна дружина. Там се запознава с Ладислав Шкорпил и Константин Иречек. През юли 1874 г. се завръща в Стара Загора и работи като учител в Главното петокласно училище. Арестуван след Старозагорското въстание и прекарва 94 дни в тъмница. След освобождаването си заминава за Цариград, за да печата подготвения речник на чуждите думи в българския език. Заради избухналото през 1876 г. Априлско въстание столицата на Османската империя става опасно за българите място и той се връща в родния си град. След Освобождението заема различни административни постове в Източна Румелия – помощник-префект и префект на Старозагорски департамент, областен управител на Шумен.
Привърженик е на Народната (съединистка) партия. Учител е в София, директор на Старозагорската Марийнска девическа гимназия, член на Висшия учебен съвет при Министерството на народното просвещение, началник на училищния отдел при Българската екзархия в Цариград, народен представител в V-то ВНС. Сътрудничи на редица списания и вестници — „Деница“, „Наука“, „Надежда“, „Земеделец“. Член е на БАН. Умира на 12 февруари 1927 г. в Стара Загора.
Историята на Стара Загора като „неугасваща страст” за Атанас Т. Илиев
Илиев е ревностен изследовател на българската старина, който дълги години издирва и записва исторически сведения и фолклорни материали. Той се интересува от миналото на родния си град. За пръв път е изкушен от историческата тематика още в първите години след Освобождението, по времето, когато заема административни постове в Източна Румелия и първата публикация, която излиза без да е упоменато името на автора, е в Статистическия календар на Старо-Загорский департамент за 1882 година.
За интереса на А. Т. Илиев към местните старини свидетелстват и следните бележки от 80-те години на ХІХ в. „През 1880 г. посети града ни К. Иречек и ми беше гост два дни. Разходих го да види издирените старини, надписи при разкопки в града и му дадох събраните по-рано от мене”.
Любопитен е фактът, че написването на първата история на Стара Загора е възложено не на старозагорец, а на Димитър Илков (родом от Трявна) през 1902 г., във връзка с четвъртвековното отбелязване на трагичните събития от 19 юли 1877 г. Книгата „Принос към историята на град Стара-Загора” излиза през февруари 1908 г., в навечерието на отбелязването на тридесет години от Освобождението.
Това издание не спира изследователските дирения на Атанас Илиев, който споделя следното: „През 1910 г. домашните ми книжовни занаяти се ограничаваха в две посоки. От една страна давах окончателен вид на монографията се „Растенията от българско фолклорно гледище”…, а от друга – събирах постоянно материал за историята на Стара Загора”.
През 1911 г. се провеждат изборите за депутати в V-то ВНС и Илиев е един от тримата представители на Народната партия за Старозагорска околия, които участват в обсъждането и приемането на изменения на Конституцията, наложени от провъзгласяването на независимостта на България. Пребиваването му в Търново в летните жеги поражда носталгия към родния град и е описано по следния начин: „Цял един месец се измъчвах до разболяване от непрекъснати заседания, от лоша храна по гостилници, от нетърпима задушна теснота и горещина, от ужасна стръмнина на улици, от липса на близка по-голяма градина. И в това положение нямах ли право да казвам “Наш’та Заара нийде я няма!”
На 2 февруари 1912 г. започва да излиза вестник „Старо-Загорски глас” и Атанас Илиев е поканен от околийското бюро на Народната партия да участва в списването му. Той приема да сътрудничи и обнародва подлистник под заглавие: „Из историята на Стара Загора”. „То бе един кратък извод из скроената ми пространна история на нашия град. От бр. 3 от 18 февруари , започна да се печати този подлистник, а се прекъсна в бр.16 от 23 май, когато за зла чест престана да излиза самият вестник. Аз не се подписвах, ала приятелите и близките мен съграждани знаеха кой е авторът и ме насърчаваха да напиша по-скоро цялата история.”
В публикуваните статии, плод на дългогодишни проучвания, са представени малко известни данни за миналото на Стара Загора, чието начало „се губи в най-старите времена”. Атанас Илиев използва поговорката “Наш’та Заара нийде я няма” като мото на поредицата, защото в началото на ХХ в. само по-възрастните местни жители, които помнят града преди разорението му, добре знаят нейното значение. „Странните (външните за града – б.м.), които имаха пред себе си един изгорял и всякак неуреден още град, виждаха в тази поговорка едно неуместно и глупаво самохвалство”. Той не подминава и злочестия провинциализъм, изразяващ се в използването на местната диалектната форма „га” вместо „я”, но основната му цел е да проследи в исторически план достоверността на поговорката. Това е причината, която го мотивира да се обърне към „разните отзиви, които са правени за Стара-Загора в по-старо и в по-ново време, от чужденци писатели, западно-европейски, арабски, турски, както и български.”
Илиев предлага на читателя да понадзърне в миналото, използвайки интересни източници, които са непознати за повечето му съграждани.
Той започва разказа си с едно предание за възникването на селището, според което овчари, търсещи добро място за зимуване, харесват мястото и се заселват тук заради добрата защита от бури и студ. Илиев се връща към „първото… известно в историята название (на града – б.м.), вероятно от тракийски произход е Берое…” и добавя, че може би „една част от старото му население е дошло от областта Пеония…” През римския период текстът на един от запазените надписи разказва за този „прочут и свободен град на Траяна”. Свързва античното име на града Августа Траяна с автономните монети, сечени през ІІ-ІІІ в., като допълва, че някой от тях могат да се „видят в нашия малък, но спретнат местен музей, който принадлежи на Ст-Загор. Археологическо др-во.” Според автора изобилието на археологически паметници и монетни находки са свидетелство за важното значение на града „още в първите векове на нашата ера.” Като доказателство за разпространението на християнството сред местното население приема споменаването на Беройския епископ на събора в Сердика (344 г.). За многократното разоряване и опожаряване на града от варварски нашествия говорят натрупаните културни пластове, „до 5-10 метра дълбочина, кога се търси здрава земя, за да се турят основите на по-големи сгради” при възстановяването на Стара Загора според новия регулационен план на Либор Байер.
През средновековния период Илиев счита града за „важна крепост, чрез която византийците са се бранили от българите” и не пропуска сведенията за посещението на византийската императрица Ирина и нейния син Константин VІ през 784 г., която „заповядала изново да се укрепи, като се поправи крепостта, чиито развалини и до днес личат в двора на градското управление…. и ..да се преименува в нейна чест Иренополис.” Цитира впечатленията на арабския географ Идриси от 1153 г. като доказателство че „Берое, разположен под южните поли на планините, е един голям и цъвтещ град, който е център на съобщения и търговия.” Той приема, че този пръв отзив от чужденец потвърждава информацията от античните лапидарни паметници и показва, че въпреки премеждията, градът успява да възстанови значимостта си в средата на ХІІ в.
Авторът не подминава и споменаването на Берое във връзка с кръстоносния поход на швабския войвода Фридрих и тиролския рицар Бертолд от Апдехт, които влизат в града и намират богата плячка. Първият дори „… останал да презимува в него.” Но и кръстоносците, подобно на варварите, напускайки Тракия, опожаряват „богатия град Берое”.
Проследявайки историята на средновековния град, Илиев счита, че поради свойството на езика вече се именува Верои/ Боруй и е пълно владение на българите през ХIII век. Като исторически извор използва споменаването на Боруйската хора (област) в царската заповед на Иван Асен ІІ, с която се дава право на свободна търговия на дубровчани.
Разказът продължава с второто нападение над града от кръстоносците на латинския император Хенрих през есента на 1206 г., поредното му разграбване и неговото западане. Авторът отбелязва, че през 1255 г. византийският император Теодор ІІ Ласкарис се озовава, посред зима, пред „стените на градската крепост”, които „били проломени и изпосъборени”. За да се запазят от врага българите са принудени да запушат проломите с колове и дървета.
Според Илиев, най-важното събитие, което се оказва съдбоносно за българщината, е „турското военно нахлуване, много по-методично и по-обмислено от всички варварски нашествия” дотогава. Авторът характеризира османската армия като „военно-религиозен орден”, чиято фанатична преданост към военното дело го води към победа. Разглежда активната завоевателна политика на султан Мурад І в Тракия и описва превземането на Боруй от Лала Шахин. През 1364 г. османският пълководец напада града в мъгливо време и го превзема без бой. Атанас Илиев споменава, че информацията му се основава на турските сиджили, които се пазили в местния конак. Веднага след завладяването завареното население е обложено с данък. „Градът със своите големи предимства представлявал лакома стръв за готованковците азиатци.” За да осигури на „тюркменските преселници” най-добрите жилища в крепостта, тогавашния управител обвинява българското население в бунтовничество и го принуждава да се изсели. Така се създава сателитното селище Ени кьой (Ново село).
Илиев отбелязва промяната в името на града, който вече се нарича Ески Загра, Захара, Заара. Той тълкува произхода на използваното в турските документи Загра-и Ески Хисар, като произлизащо от Загора, име, с което чужденците назовават България. В подкрепа на своята теза използва споменаването на „Загорското поле” (близо до Пловдив) от византийския писател Халкокондилас и обяснява турското име като стар град от Загора (старобългарски град – б.м.). Авторът описва междуособиците, които разтърсват Османската империя след смъртта на султан Баязид І и отражението им в региона. Отбелязва, че в чест на победата на Сюлейман в града е издигнат първия мюсюлмански молитвен дом, наречен „Аладжа меджит” и разказва за Ески джамия, завършена според него от Хамза бей при управлението на султан Мурад ІІ(1421-51 г.).
„Чуждестранни европейски посланичества през ХV, ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ векове постоянно са минували по пътя от Белград за Цариград и са ни оставили доста описания за положението на местата, посетени от тях. … Ала нашата Ески-Загра е била далеч от този път. Ето защо историкът на този град трябва да се задоволи с късите сведения, които са били отбелязани в споменатите записки и то не направо от източника, но посредством турски наши съграждани, които са ги чели някога и после ни ги предават, колкото са ги запомнили. Нам са съобщени в 1880 г. от Халил ефенди, наш съгражданин, който в турско време е бил секретар при кадията в Ески Загра и често ги е прочитал.”
А. Т. Илиев се опитва да възстанови историята на града, използвайки и съпоставяйки сведенията от чуждите пътешественици (Евлия Челеби за ХVІІ в, д-р Поайе за ср. На ХІХ в.) и българските източници (х. Господин Славов, Иеромонах Спиридон, Неофит Хилендарски и Константин Фотинов), информацията от лапидарни паметници и публикуваните спомени на възрожденски дейци от Стара Загора – Атанас Иванов и Анастасия Тошева.
Авторът разказва увлекателно за събитията, свързани с изграждането (възстановяването) на българските черкви в града, за просветната дейност и книгоиздаването, за ролята на местната община и развитието на занаятите.
Чрез поредицата „Из историята на града Стара-Загора”, отпечатана на страниците на в.” Ст-Загорски глас”, интересни и малко известни факти стават достояние на любознателните старозагорци и показват място на града през различните исторически епохи. Направеният исторически обзор, макар и незавършен, поради спирането на вестника, дава основание на Атанас Илиев да защити мотото на публикациите “Наш’та Заара нийде я няма!”