С Кирилка НИКОЛОВА АОКИ – за Япония, Бушидо и старозагорската връзка

Тя е съпруга на японец и от почти 28 години живее и работи в Токио.

Родена е в Стара Загора в семейството на инж. Васил Николов – създател на Научния институт по роботика и главен директор на Научно-производствения комбинат по роботика „Берое“. Кирилка Николова се дипломира в ГПЧЕ “Ромен Ролан” и заминава за Япония. Там завършва висшето си образование и докторантура в Университета по електрокомуникации в столицата на Страната на изгряващото слънце. Разработките й са върху компилатори за многопроцесорни системи и паралелни компютри. Преподавала е компютърна техника в същия университет, както и в Политехническия университет, в университетите Васеда и Сангьо Норицу в Токио. Този разговор с д-р Кирилка Николова Аоки е ценен не само като опит за анализ на „японската душа“, но и като „сведение“ за българо-японската връзка.

Как посрещнахте Новата 2025 година, г-жо Аоки?

Синът ми държи тежки изпити за гимназия, за които подготовката е много напрегната, изтощителна и продължителна, заради особеностите на японската образователна система и трудността на японския език. Понеже в Токио снегът е рядкост, синът ми пожела за разпускане на напрежението да прекараме Новата година на място с много сняг. Посрещнахме 2025-а в Нагано, а след това отидохме в Юзава, префектура Ниигата. Това е град, където къщите бяха изцяло покрити със сняг. Обикновено на първи януари по традиция, а не толкова от религиозност, японците посещават храм за благодарност за изминалата година и за благоденствие през следващата. Пред всички храмове през Новогодишната нощ и следващите дни има опашки. Новата година посрещаме, спазвайки и българските, и японските обичаи – с баница с късмети, с български и японски ястия. Новогодишната храна на японците се нарича “осечи” и включва многообразни ястия, като всяко от тях е символично – за здраве, щастие, плодородие. Например хайверът е пожелание за много деца в семейството, боб – за здраве, ролца с водорасли – за щастие, кестени – за богатство и изобилие, а скариди – за дълголетие.

Откога не сте си идвала в родната Стара Загора?

За съжаление, не идвам толкова често в Стара Загора, както бих искала. Може би последният път беше преди 10 години.

Какво е за Вас, която живеете в Токио, България, Стара Загора? С какво най-вече свързвате спомените си за Града на липите?

Мисля, че за всеки човек, който живее в чужбина, каквото да види и да постигне в чуждата страна, родният град и родната страна остават на първо място в сърцето. Стара Загора е един прекрасен град с много история и чудесни хора. Тук получих основата на образованието си, имам прекрасни спомени от ученическия си живот, от приятели и учители. Мисля за моите преподаватели, близки, приятели и съученици с благодарност и топли чувства.

През моето детство и юношество Стара Загора беше не само градът на липите, поетите и правите улици, но и град на технологиите и роботите, център на производство и разработка на дискови запаметяващи устройства и робототехника. И ми е болно, че не успяхме да ги съхраним.

След толкова години в Страната на изгряващото слънце сте възприела тамошната култура и народопсихология. С какви очи сега гледате на родната?

 Тъй като имам син, наполовина българин, искам да му предам всичко за българската култура и история. В Япония отбелязваме всички български празници,спазваме традициите за Великден, Коледа и имени дни. Четем български книги. Японците се интересуват искрено от България, прекланят се пред нашата музика, хорово пеене, възхищават се от нашия фолклор, изучават български танци, нашите шевици, нашата кухня, посещават България, особено по време на фестивала на розата. Отнасят се с възхищение и уважение към България и тяхното уважително отношение към нея ме кара още повече да се чувствам горда за историческото ни и културно наследство и нашата народопсихология. Когато за първи път отидох в японския си университет, един преподавател с гордост ми показа дискове с „Магията на българските гласове“. Много японци, посетили България по работа или като туристи, споделят с мен, че чувстват българите много близко като характер, уважават нашата скромност, гостоприемство, трудолюбие. Един японец, работил дълго време в Европа, включително и в България, ми сподели, че е почувствал българите най-близки като манталитет. Запознах се и с японка, изучавала български занаяти, а после и работила в Етъра. Попитах я защо е избрала именно България и тя ми каза, че я привличат българският характер и душевност. Японците не обичат агресивността и показността в общуването, може би затова ни чувстват много близки и се чувстват комфортно в нашето обкръжение. А аз, изучавайки японската култура, намирам много допирни точки и прилики, колкото и страните ни да са разделени физически като разстояние. Например, обичаят “хиватари” или ходене върху огън в някои храмове в Япония прилича на нашето нестинарство, а обичаят “намахаге” в префектура Акита прилича много на нашите кукери.

Япония и България не са големи страни като територия. Не са големи и по ресурс. Колко важен е там човешкият ресурс? С какво се различават двете общества в това отношение – японското и българското, според Вас?

Япония няма много природни ресурси. Затова смята човешкия ресурс като основен в успехите си като нация. Моят професор в университета ми каза, че най-ценното за нацията е образованието. Докато учех, се възхищавах от средствата, които се отделят за всеки студент: осигуряване на оборудване, учебници, участие в конференции и семинари. Каквото и да си пожелаеш във връзка с твоите проекти, веднага се осигурява. Имаш финансова поддръжка от университета във всяко отношение.

Бушидо – неписаният японски кодекс за поведение, уважение и отговорност, прилага ли се сега в основното образование?

Запознах се с тяхното основно образование едва когато синът ми започна да учи в японско училище. Тук в началните години фокусът е не толкова върху знанията, а върху поведението. Децата се учат на взаимопомощ, съпричастност, сътрудничество. Получават оценки именно по това колко добре работят в група, колко добре спазват времето, какви са им взаимоотношенията със съучениците, колко добре подреждат, чистят, как изпълняват ролята, която им е дадена в групата. Оценява се главно поведението, дори оценките на знанията по отделните предмети включват точка на поведението в тези часове. Тоест, от малки се учат на дисциплина, точност и отговорност. И тези качества са много важни при постъпване на работа. Това е и тайната на японския успех.

Утопия за България ли е общество, в което императорът се явява на проверочен изпит за шофьорската си книжка, никой не си помисля да открадне, а бакшишът е обида?

 Въпреки строгите изисквания на обществото, в Япония, както и навсякъде, има корупция, но когато скандалът излезе наяве, политиците или отговорните лица се извиняват и при всички случаи следва оставка. Японците не прощават грешките и провинилите се трябва да бъдат заменени. България отстъпва в това отношение.

Японският император е символ на нацията и няма отношение към политиката на правителството, но поведението на императорското семейство се следи много строго. Направи ми впечатление, че японският престолонаследник беше написал есе, в което зорките очи на обществото откриха заемки от други есета, след което той беше принуден да го пренапише. А наистина в Япония бакшиши няма. По-точно казано, те са включени в сметката, така че злоупотреби в това отношение са изключени.

Преподавател сте в Токийския университет. Кой е най-трудният проблем, който трябваше да преодолеете, за да спечелите доверието на Вашите студенти?

Когато си научен ръководител на студентите, си отговорен за техните проекти, даваш напътствия и съвети. И до голяма степен качеството на тяхната изследователска дейност зависи от теб. Предоставям на моите студенти свобода да избират тема на своята работа, но това изисква винаги да вникна в особеностите на темата, да бъда подготвена да давам насоки и професионални съвети или съвместно да решаваме задачите. Изискванията са не само към студентите, но и към мен самата. От друга страна, японските студенти работят една или две почасови работи, за да се издържат и трябва да им влизам в положението. Владеенето на японски език е също много важно.

В Токио има българска общност, която не е голяма. Наши хора сред други… Кое е най-важното, което научихте от японците като манталитет и култура? Като общност, правите ли нещо за популяризиране на България в островната страна?

В Япония много често ни канят в училища и културни центрове да изнасяме лекции за България. Интересът към България е наистина огромен, канена съм да давам уроци дори по готвене, по български език за хора, които искат да изучават нашия фолклор. Знам за огромни фен групи на отбора ни по художествена гимнастика. От миналата година има и неделно училище за децата в Токио към посолството. Организират се и курсове по българска бродерия към посолството, има много изложби, концерти. Всяка година през месец май или юни се провежда фестивал на България. Напоследък мястото е различно, но обикновено това е парк с розова градина. На този фестивал винаги участва японска група за български танци, има много българска музика, продават се български сувенири.

Популярни ли са там български творци в областта на литературата?

Когато бях студентка, намерих в университетската библиотека съвсем случайно романа на Димитър Димов “Тютюн” на японски език и това беше наистина много приятна изненада за мен. След това открих пак по случайност в книжарницата книгата на Павел Вежинов “Бариерата”, на която, между другото, моят съпруг е почитател. Така започнах да се интересувам кои български автори са превеждани на японски език. Открих “Под игото” на Вазов, “Железният светилник” на Димитър Талев, “Диви разкази” на Хайтов, “Време разделно” на Антон Дончев, “Римска баня” на Стратиев, “Нонкината любов” на Ивайло Петров – така че българската литература е добре представена в Япония. За детето си купих превод на български народни приказки, приказки на Валери Петров, които четем с удоволствие.

Кои японски писатели би могло да бъдат включени в учебните програми у нас и защо?

Любимите ми японски автори са Джуничиро Танидзаки и Юкио Мишима. От романите им може да се научи много за японското светоусещане, начин на мислене, за японската култура, ценности, история и изкуство. Творчеството им е необятно и не знам доколко са превеждани на български език. Това за мен са колосите на японската литература. Препоръчвам “Сестрите Макиока” на Танидзаки и тетралогията на Мишима “Море на плодородието” (“Априлски сняг”, “Побегнали коне”, “Храмът на зората”, “Разпадането на ангела”). Бих искала да препоръчам още един роман – “Мълчанието” на Шусаку Ендо, който ме впечатли с темите за вярата, за предаността и за предателството.

Синът Ви, който е роден в Япония, говори ли български? Иска ли да идва в България? Какво знае за нея?

Синът ми много обича България, възпитаван е в любов и уважение и към двете страни. Прави му впечатление, че българите са свободолюбиви, а японците дисциплинирани и обичат правилата, но има и много прилики между културите. Ценностите са едни и същи – уважение, трудолюбие, ученолюбие, усърдие. Работим върху българския език у дома, но напоследък той се концентрира върху изпитите по японски език и всички други предмети. Когато преминат, пак ще се фокусираме върху българския. Като цяло, синът ми разбира български език и може да чете, но му е по-лесно да отговаря на японски, когато му говоря на български, просто липсва българската среда. Ходил е в Стара Загора, София, Пловдив, Велико Търново, Велинград и Хисаря. Мечтата му е да види българското море. Има още много места, които искаме да посетим.

Отношенията между България и Япония винаги са били добронамерени, независимо от политическата обстановка у нас. На какво се дължи това приятелство?

Българо-японските отношения са наистина много приятелски и добронамерени – съществува обмен в областта на образованието, културата, туризма и икономиката. Тези отношения се развиват стремително след 1970 г., когато България участва на ЕКСПО Осака и представя българското кисело мляко в Япония. През 1973 г. фирмата „Мейджи“ пуска на пазара българското кисело мляко. Между другото, има много често предавания по японската телевизия за България. Нашата страна е представена в много положителна светлина.

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА

На снимките: „Български приказки“ и „Бариерата“ на Павел Вежинов на японски

Приликата между “намахаге” и кукери

Приликата между “хиватари” и нестинарство