Христина ДИМИТРОВА:  Съзнателно се опитвам да бъда по-добър човек и да се науча на любов към себе си

Талантлива старозагорка Христина Димитрова в разговор с Димка Кабаиванова

„ДОБЪР ВЕЧЕР, ЛЮБОВ, ЕЛА С МЕН ДА ИЗЛЕЗЕМ“

Книгите й със сигурност ще издържат проверката на времето. Ако не те развълнува една поезия, тогава защо е създадена? На кого Христина Димитрова предлага своя поетичен компас? Ярко се откроява Любовта в стиховете й. Написаното дарява с особена сила. Защото поетесата добре знае, че един творец трябва да носи вътре в себе си усещането, че има силата да променя – не само мисленето. И силата да не стои под покрива на общото пространство, а да търси свое. Христина Димитрова го намери. Първата книга „Обич“ (в съавторство с баща й Трифон Митев – журналист, общественик и поет) тя преведе на сръбски език.

„Не ме допусна вятърът до себе си./ Не ми дари криле – да полетя./ Сама, разтворила ръцете си,/събирам от дъждовната вода“.

Символен сигнал, с посока тук-битието, което всъщност е надлично. Във втората си книга „Писма до пролетта“ със своя вкус тя преподрежда средата, в която живеем, като насочва мислите и чувствата към възвишеното. В „Разбъркано сърце“ Христина Димитрова бяга от римата и разчита на белия стих. И отново показва, че не е“„homo pro se“ (човек за себе си). Това я прави истински поет, който се заявява и в книгата си „Не ме е страх“. На нас, читателите, тази категоричност ни трябва. Ако искаме да ВИЖДАМЕ!

Големият френски поет и писател Андре Бретон е казал: „Любов е да срещнеш някой, който да ти каже нещо ново за теб“. Какво, според Вас, е нужно на един поет, за да накара хората да четат стиховете му и да се намират там?

Творецът е човек, който има необходимост да изважда на показ съдържанието на душата си, процесите в ума си и трептенията на сърцето си. Той трябва само да ги следва и да бъде искрен. Хората, които в даден момент от живота си имат нужда от точно това, което си създал, ще бъдат там. Ще се открият в ред, в образ, ще превърнат творбата в своя и тя ще получи нов живот.

Стиховете Ви карат читателя да се замисли за човешките взаимоотношения, за любовта, за красивите преживявания, за  истинското, за  себе си, за чувството да бъде свободен… Вие самата как се чувствате, щом пишете такава поезия?

Преоткриваща себе си ми идва първо като отговор. С всяко стихотворение се откривам. Съзнателно се опитвам да бъда по-добър човек и да се науча на любов към себе си. Вярвам, че само така сме способни да обичаме и да бъдем отдадени и на другите. А всяко ново стихотворение ми показва докъде съм стигнала по пътя си.

Имат ли история Вашите стихове?

Винаги. Не че сядам да пиша и си казвам: сега ще пиша за това или онова. Стиховете идват сами. Понякога наведнъж, за секунди. А аз трябва да ги запиша веднага, защото след това отминават. Понякога някое стихотворение се пълни бавно с дни или месеци, или пък бива забравено и открито след години, когато историята му вече е готова и подрежда думите си. И като го видя цяло, разбирам откъде е дошло.

Когато се затруднявате да измислите заглавие, слагате ли звездички и какво означават те тогава?

Не обичам заглавия. Рядко имам. Първият ред, звездички. Не ми е важно това. Важното е, че съм освободила емоция и съм й дала облик.

Имате ли най-вълнуваща история около написването на стихотворение?

Веднъж в гимназията класната ми ме беше изправила пред класа и ме накара да прочета няколко пъти последното си стихотворение. Не си спомням дали целта й беше да правим някакъв анализ. Помня, че ми беше много трудно. Сякаш отварях душата си и я изтипосвах пред всички погледи, гола и беззащитна. При първия прочит се притеснявах, при втория, третия усещах как отделни думи вибрираха повече от други. Накрая се разплаках. Така ме заболя от предаденото с думи чувство. Нищо в това кратко стихотворение, което вече имаше свой живот, не беше случайно попаднало или добавено, за да помогне на рима или ритъм. Всичко в него бяха мигове и образи, които съм трупала в себе си и те, събрали се в едно цяло, са излезли на листа. Беше преживяване – откровение за мен.

Случвало ли се е вдъхновението да Ви застига по път?

Да. Случва се навсякъде. Вдъхновението не се интересува какво си позволявам да правя в момента. Има нещо да излее и действа.

Какво задължение е да си свещенослужител в храма на поезията?

Не е задължение, а същност, призвание, единствен възможен израз на душата.

И понеже няма нищо случайно на този свят, приемате ли преди Рождество Христово, че Вашето име Ви носи голяма закрила?

Надявам се. Често се чувствам сама и изгубена. Ще е добре да знам, че имам закрила в самата себе си. Защото нали името е част от нас?

Какво очаквате от Новата 2025 година?

Да е по-добра от предната. Аз и близките ми хора да сме спокойни, здрави, и щастливи. Да творя с размах и да продължавам да бъда горда майка на прекрасния си син.

Интервю на Димка КАБАИВАНОВА