Проф. д-р Петко Ст. ПЕТКОВ: Пожелавам на съвременните българи здраве, но и готовност за солидарност и разбирателство
С него се познаваме още от времето, когато започна работа в Община Стара Загора като специалист „Културно-историческо наследство“. Точно беше завършил Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „История“. Правеше впечатление на човек, който иска да надмине вчерашния себе си, без да го забравя. За него участието в общото дело не отменяше правата на индивидуалното. Казанлъчанинът се наложи категорично в работата си като специалист. Затова никой не се изненада, когато през 1990 г. се върна във висшето учебно заведение и започна да гради много успешна научна кариера.
Проф. д-р Петко Ст. Петков и досега е преподавател по нова история на България във Великотърновската алма-матер. Той е автор на монографии, студии и статии, на учебници и учебни помагала по нова история на България. Научен консултант е на няколко филма с историческа тематика. Член е на Управителния съвет на Съюза на учените в България и председател на великотърновския му клон. Част от най-новите му публикации са достъпни на: https://uni-vt.academia.edu/ПеткоСтПетков
Проф. Петков, показахме ли вече на света, че ние, българите, заслужаваме своята самостоятелност като държава?
Българите многократно са показвали, че са достойни и готови за самостоятелно държавно управление. Първото категорично доказателство за това е успешният край на десетилетните борби за национално признаване и национално самоуправление чрез създаването на отделна Българска църква, т.е. чрез учредяването на Българската екзархия през 1870 г., от което през следващата 2025 г. се навършват 155 години. Екзархията е българска протодържава, тя не е просто и само религиозна институция и всички разбират това. Затова именно нейните граници, признати от султана, са и границите на автономните български области, предложени от великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 г., както и границите на Княжество България според първото руско-османско споразумение, с което завършва войната от 1877-1878 г. – Основите на мира от 19/31 януари 1878 г.
Отнесен към съвременните българи обаче, въпросът Ви придобива друг смисъл. Ние имаме самостоятелна държава, имаме закони, институции, членове сме на престижни общности и съюзи. Но изглежда не всички днес разбират, че автономията на една държава, т.е. възможността ѝ сама да решава основни въпроси и определя насоките на развитието си, в значителна степен зависи от способността на управляващите държавата (както и на обществото, чиито интереси и стремежи изразяват те) да отстояват тази самостоятелност. Не казвам независимост, защото отдавна в света няма напълно независими държави, а нашата е натоварена с дълготрайни зависимости към великите сили още от създаването си през 1878-1879 г. По мое мнение все още сме далеч от идеала на Левски „наше Българско да блести като една звезда на европейския небосклон“. И тук идва основното различие. Аз съм от тези, които вярват и работят както могат този идеал да се реализира. Но има и други, които са се предали на умопомрачението, че българската държава не може да води самостоятелна политика и само трябва да си избере един или няколко външни „покровители“, да се прикрепи към тях и да следва внушенията им. Ето защо някои проформа „патриотични“ формации смятат за национално отговорно не да следват заветите на Левски, които все още са актуални и модерни, а да съобразяват българските държавни интереси и политика с някой външен център, който им е по-мил и по-драг от Отечеството.
Каква общност от хора може „да оре на нива“, където има предимно съорачи и съмишленици?
Вие цитирате част от моя публикация в една от социалните мрежи и затова ще си позволя да я представя цялостно, за да ни разберат читателите. И в този случай става дума повече за оптимизъм и вяра, че е възможно да бъдем такива, каквито ни се иска, а не просто да се примирим със сегашното положение на постоянно разкъсвано и противопоставяно помежду си общество, на обезверени и понякога озлобени и дори агресивни хора, които, вместо да потърсят общи цели и общ път, непреставайки да бъдат различни, предпочитат да нападат и хулят сънародниците си. Ето бележката ми: „Никой не може да противостои на такава общност от хора, нация да речем, която се вдъхновява от общите си разбирания и цели, от това, към което се стреми убедено и усърдно, а не предимно от това какво и кого не харесва… Такава нация не воюва, не се натрапва, не доминира, защото Е“. Като историк добре знам, че много по-здрави са вътрешните връзки в общности, които са формирали нации чрез съзнателно обединяване около общи стремежи, а не чрез противопоставяне срещу чужди културни и политически субекти. Макар да не липсва описаната позитивна основа, обединяваща национално българите около трайни общи ценности – език, история, култура, в много случаи националните ни „избухвания“ са именно „против“, а не „за“, което впрочем не е характерно само за нас и не бива да се преувеличава. Затова краткият ми отговор на въпроса Ви е, че всяка общност от хора, в която има предимно съмишленици и съратници, може „да оре“ по-лесно и успешно общата „нива“.
Ще дойдат ли времена, в които визионерството ще е първостепенна грижа на политическия ни елит?
Не мога да преценя, а и не мисля, че визионерството е присъщо на всички, занимаващи се с политика. Но че ни липсват водачи – визионери се вижда и разбира всеки ден, и то от години. Вероятно има много причини, но аз виждам няколко исторически. След попадането на България по орисията на победителките във Втората световна война в съветската зона и трайното налагане на чужд икономически, социален, политически и културен модел на развитие, възможностите да бъдат отгледани и възпитани тук визионери-българолюбци са доста ограничени, макар това да не е невъзможно. По света има и такива визионери, които са се формирали в години на тежки ограничения.
Второто исторически съществено обстоятелство за липсата на визионерство е неразбирането или по-точно съзнателното и вече трайно внушено погрешно разбиране за случилото се на и след 10 ноември 1989 г. Не може Демокрацията да започва с вътрешнопартиен заговор, съгласуван със същия външен господар, който наложи и контролира държавното управление до 10 ноември 1989 г. Няма как Демокрация да се установи с вътрешнопартиен преврат на единствената управляваща партия, който дори не е противоконституционен, хитроумно е маскиран като „демократична промяна“, но всъщност цели преразпределение на власт и богатства, и то от същите, които и до 10 ноември управляваха. Атрактивното по външната си форма начало на т. нар. „преход“ чрез добре планирано и мащабно заблуждение и отваряне на някои с десетилетия заключени врати роди контролирана гласност, несвободни, но все пак формално демократични избори с няколко участници от една и съща „тоналност“, формална и витринна публичност в медиите и парламента (и двете под контрол), но не и свободно участие на всякакви хора в публичното управление на всички нива, а предимно на такива от кръговете, планирали и подкрепящи мъглата 10 ноември. Такъв „преход“ също не може да роди, а и трудно би отгледал истински визионери-българолюбци. Признавам, че ще бъда много щастлив, ако утрешният ден ме опровергае.
Вече седем пъти излизаме на избори. Къде, според Вас, е големият сблъсък – в културен или в икономически план?
Всъщност сблъсък няма. Има ясно разбиране у една част от обществото, че държавата не е на гражданите, но и слабост, и нерешителност да си я вземат. Има надежда у други групи, че все пак макар формалната ни и витринна демокрация може да изведе на управленски позиции сили, които биха могли да завъртят достатъчно кормилото на държавното управление встрани от авторитарната посока, в която е воден през последните години българският държавен кораб. Има и немалка група хора, които буквално нехаят и не се интересуват, макар всеки ден по различни начини да плащат скъпо за безхаберието си. Има вече, за жалост, съществени културни различия между отделни групи, има видима образователна изостаналост и не само политическа неграмотност, меко казано, която, дори да искаме, трудно ще се преодолее рязко и бързо. И всичко това не стана случайно, това беше част от десетоноемврийското инженерство. Но винаги е по-добре проблемите да се решават с избори, нежели с явен или прикрит диктат.
В книгата си „Всичко е език“ френският психотерапевт Франсоаз Долто показва ролята на езика в осмислянето на реалността. Каква е преценката Ви за сегашната комуникация между политиците и избирателите у нас?
Всеки вижда и може сам да прецени. Напоследък политиците, особено главатарите на партии и коалиции, защото това не са истински лидери, не говорят на всички избиратели, а само на своите си; те сами усилват раздалечаването и противопоставянето в обществото. Такива политици се интересуват предимно от себе си и от близкото си обкръжение – това го виждаме всеки ден, те наистина не са „народни“ хора, макар да умеят и имат възможности да манипулират значителни групи от обществото.
Има и участници в политическия процес с разумна и адекватна преценка, с модерни разбирания и опитващи се да държат ръката си на пулса на общественото злободневие. Има ги и дано да се увеличават, защото само такива хора могат да превърнат в конкретни политически и управленски решения очакванията на многото българи. Установената управленска система обаче не работи за тях. Не искам да казвам много силни думи, но нима не е ясно, че основни и най-въздействащи медии са контролирани, а посланията на политиците и комуникацията им с избирателите все по-често се осъществява предимно чрез медиите, а не директно. Има само един лек – повече свободолюбие, граждански стремеж и солидарност, разбиране, че няма подарена свобода и готовност да се защитава тази, която имаме или искаме да имаме. Другото е пред очите ни всеки ден – пасивност, примиреност, задоволяване със социални минимуми и оправдания „ами така е в целия свят“, „точно ние ли ще променим системата“ и прочие.
Автор сте на няколко монографии, учебници и учебни помагала, документални сборници, студии и статии по различни проблеми на новата българска история ХIХ-ХХ век… Студентите казват за Вас, че „Ви бива“. Как Ви мотивира това признание?
Студенти има разни. От началото на 1990 г., когато започнах да преподавам, до днес имам хиляди и на всички съм благодарен; затова и посветих наградата си „Златен век“ преди години именно на студентите си. Оценките им за моята работа не могат да не ме вълнуват, но независимо от това аз си следвам предначертанието. А то е висок професионализъм и в преподавателската, и в научната работа; родолюбие и социална активност, защото такава ми е науката и професията – силно свързана и обвързана с обществените процеси; гражданско участие в социалния живот – но не партийно и не по всеки злободневен въпрос.
Какво очаквате от Новата 2025 година?
Най-много бих искал и очаквам да е здрава и мирна. И понеже сме в навечерието на светлите Рождественски празници, нека си пожелаем нещо хубаво. Ние, съвременните българи, нямаме актуален общ идеал – ценности и цели, които споделяме и които ни обединяват. Време е да очертаем поне контурите на това, към което се стремим, това, което всички или поне повечето бихме искали да постигнем, което може да ни обедини. Този именно идеал би трябвало да следват всички български правителства, оставайки, разбира се, различни в идеологическите си и частните си политически предпочитания. Тогава ясно и ярко ще изпъкне и символната дата на националния празник – една актуална тема, за която също си заслужава да поговорим.
Пожелавам на вашите читатели, на нас, съвременните българи, преди всичко здраве, но и готовност и желание за солидарност и разбирателство. Да се научим да се уважаваме и да си говорим така, че да се разбираме, следвайки идеала си. Дано най-сетне разберем, че истински свободен е само самоосвободилият се, който е готов и всеки ден плаща цената на това благо.
Интервю на Димка КАБАИВАНОВА
