Старозагорската художествена галерия „извади цвят от черното“
На Празника на Стара Загора в Архитектурен комплекс „Музей на религиите“ – Стара Загора бе представена изложбата „Да извадиш цвят от черното“, включваща 16 произведения на съвременната българска графика и 13 скулптури от колекцията на Художествена галерия – Стара Загора. Експозицията събира произведения, в които черното, с неговата плътност и дълбочина се превръща не в крайна точка, а в пространство, от което може да бъде изведен цвят. Графиката и скулптурата се срещат в общо художествено поле, в което светлината и тъмнината, материята и пространството, линията и обемът изграждат различни възможности за възприемане и преживяване на образа.
По-интересно ми беше да видя обявеното творческо ателие за деца „Да извадиш цвят от черното“в Архитектурен комплекс „Музей на религиите“. „Участниците ще имат възможност сами да открият как от тъмното могат да се родят светлина, образ и цвят“ – колко интересно! Да, за едно семейство, което представляваше творческото ателие.
А ми се искаше да видя поне клас отвън, да рисуват и един, вътре, да разглеждат.
И да им говорят, да им разказват, да ги водят, да им обясняват.
Изключително стилно подредена изложба, както всички неща на екипа на д-р Катя Гюрковска, директор на Художествена галерия-Стара Загора.
Заслужава да се види, защото носи дълбока естетическа наслада. Децата със сигурност ще са впечатлени, как може да има и картини, без цвят. И пак да са „суперски“ /детски жаргон/.
Огромно впечатление прави текстът, изложен на винил, в който всички се зачетохме и …унесохме. Реших че непременно трябва и вие да го прочетете:
„ДА ИЗВАДИШ ЦВЯТ ОТ ЧЕРНОТО“
В черното, като в дълбока земя, са събрани всички възможни цветове – невидими, притихнали, очакващи да бъдат изведени на повърхността. Черното е мястото преди появата на светлината, но и онова пространство, в което тя придобива смисъл.
„Да извадиш цвят от черното“ е изложба за това невидимо движение в търсене на образа, по пътя към привидната неподвижност на безкрая, който пулсира под повърхността.
Графиката и скулптурата се срещат тук като два различни подхода, чрез които можем да се докоснем до тази същност. От една страна, графичните произведения изследват линията, петното, контраста и пространството между тях. Скулптурните творби разглеждат материята, обема, сянката и светлината, която обгръща повърхността.
И при двата вида изкуство образът се разкрива. Подобно на цвят, който вече е съществувал в черното, но е трябвало да бъде открит. Подобно на всеки нюанс, докоснат от следващия до него. Природата познава това движение.
В сумрака дърветата престават да бъдат зелени, но не губят своя цвят. Той просто се отдръпва от очите. В нощта листата се превръщат в тъмни силуети, небето поглъща далечината, водата става почти черна и въпреки това, в тази привидна безцветност, продължава да живее цялата палитра на деня.
А в природата нищо не съществува само по себе си. Всяка форма има своята сянка. Всеки цвят добива собствени притъмнени стойности. Всяка светлина създава пространство, в което да бъде отразена.
В тъмнината сетивата се променят. Погледът започва да различава не само очевидното, но и едва доловимото. Контурът придобива по-голямо значение от детайла. Нюансът става по-значим от цвета. Тишината – по-ясна от думата.
Графиката познава тази истина. При нея черното се превръща в дълбочина, граница или пространство. В него образът може да се изгуби, но също така и да се разкрие. Бялото не остава независимо от черното, а двата цвята си взаимодействат. Между тях се образуват множество степени на светло и тъмно, в които изображението започва да се откроява.
Скулптурата, от друга страна, ни показва това през материята. Формата става видима благодарение на сянката, а обемът се усеща чрез светлината, която преминава по него. Вдлъбнатината предполага релефа, тежестта – пространство, плътността – въздух. Нещата не се проявяват сами по себе си. Защото светът е изграден не само от противоположности, но и от отношения. И вероятно това означава да извадиш цвят от черното: да не търсиш светлината единствено там, където вече я има, а на място, където на пръв поглед има само тъмнина.
Ако се вгледаме достатъчно дълго, може би ще открием, че най-дълбокото черно вече е започнало да се заражда като цвят.
