„Писмо до хейтърите“ от Мадлен Алгафари

Много силен текст на Мадлен Алгафари!

ПИСМО ДО ХЕЙТЪРИТЕ

“Здравейте, незнаещи как да бъдете щастливи!

Колко трябва да сте били ранени, за да стане омразата ваша постоянна защита?

Или да са били ранени предците ви?

Терапевт съм. Работя често с ранени хора.

Травмата, която формира характера ни, след това ни кара да се държим по нездрав начин, който е опит да се справим с болката.

Знаеш ли, читателю, колко пъти съм се питала къде е тънката граница, която кара един човек да избере да отмъщава за причинената му болка, а друг – да я надмогне, да я прости, да я ползва дори в живота си като поле, от което може да помага и спасява други от болка.

Раната е някакъв шанс-тест какво ще изберем след нея – да ни облагороди или да ни озлоби.

Срещам недоволни хора постоянно. Всичко ги дразни, но най-вече чуждата радост, чуждото спокойствие, чуждото добруване.

Истината е, че постоянно щастливи хора няма. Но постоянно нещастни май има. Защото душата им не познава от първо лице преживяването на любов към себе си и към другите в зората на живота им. Като че ли тези хора залепват за травматичния момент и не могат да преминат отвъд.

Докато ни боли, е нормално да реагираме инстинктивно враждебно защитно.

Но някои хора остават закачени за момента на болката и не я пускат, дори я търсят сами несъзнавано. Нямат и идея, че могат да изпитат отново радост и блаженство.

Цели животи остават в такъв случай посветени на несъзнаваното желание да си върнеш и да отмъстиш за причинената ти болка.

Тези хора са в постоянен отбранителен режим, дори когато никой не ги напада. Или пък нападат постоянно. Виждат негативното предимно.

Чашата им изглежда винаги наполовина празна.

Ако им кажеш, че са нещастни, могат настървено да го отричат. Могат да не осъзнават нещастието си. Както със сигурност не осъзнават и че духовно изобщо не са пораснали, щом нападат с цел да наранят.

Познавам жена, която недоволстваше дори срещу това, че капачката на пастата за зъби не се отвинтва в обратната посока. Скоро пък пред един лекарски кабинет чакаха много хора, но вратата беше отворена. Доближих се да погледна. Човекът на пейката (вероятно редът беше негов) реши, че ще вляза преди него и поведе трета световна война против мен. Аз просто казах: „Спокойно, няма да Ви отнема реда!“, но около 20 минути се изливаше вулкан от очите му, от устата му. Гледах тези очи. Бяха пълни с ужас. Заекваше дори, търсейки обидните думи. Толкова отчаяние имаше в реакцията му. Див страх.

Страх, който изобщо не произлизаше от конкретната ситуация.

Толкова древен изглеждаше страхът му.

Мъжът беше изтъкан от страх.

Той всъщност беше ранено дете, изобщо не беше зрял мъж в този момент.

Но ужасено дете в мъжко тяло може да бъде много опасна комбинация.

Отвън реакцията му изглеждаше като гняв, но гневът в повечето случаи е страх под високо напрежение. Изригваше като от счупена язовирна стена защитната му реакция.

Пред него не стоях аз. Вероятно стоеше стар враг, който е застрашил съществуването му.

Стана ми много мъчно за този човек.

Мислено забавих на каданс жестовете му и видях отчаяно размахващо ръце и крака бебче, плачещо от ужас.

Бебче, което беше над 100 кг. на вид днес, но с душичка на няколко месеца – безпомощно, нечуто, невидяно или пък атакувано.

Хората, които виждат врагове навсякъде, са такива ранени бебчета.

Всички големи диктатори в човешката история са били ранени бебета.

Не е лесно да бъдат оправдани, но могат да бъдат разбрани.

Такива хора биха могли да разберат и сами себе си, ако тръгнат на терапия, разбира се.

Но по улиците ходят толкова много ранени бебета, които не знаят защо се чувстват все зле, защо все им изглежда лош светът.

Те не са виновни за някогашните си рани.

Но могат да бъдат отговорни за сегашното си щастие.

Но и това невинаги осъзнават.

Те са тези, които наричаме хейтъри.

Търсят постоянно къде да извентилират болката си като се опитват да причинят болка другиму.

Друг сценарий не познават.

Социалните медии са пълни с коментари от такива хора.

Доволният и щастливият човек никога не би написал осъдителен коментар.

Той няма нужда да ранява и руши.

Би могъл да е критичен, разбира се, но ще го направи с уважение и добронамереност.

Щастливият човек не се стреми никога да прави другите нещастни.

Но хейтърът се спасява от собствената си непоносима болка чрез съденето.

Всяка точка във всемира е начало на координатна система.

Всеки гледа от своята „камбанария“ на света.

Хейтърът има само тази гледна точка – в следствие на миналото си.

За него е трудно да разбере, че това, което чува е мнение, а не факт, че това, което вижда, е гледна точка, а не непременно истина.

Жертвата на хейтъра също е добре да осъзнае това, че не е нападнат той/тя, а хейтърът напада субективната си представа и идея за човек или събитие, без да познава човека или да има обективно знание за събитието.

И че поведението му често е следствие на негови лични вътрешни причини, с които обаче той не може да се справи и затова има нужда да напада друг.

Умишлено пиша за хейтъра в трето лице. Първо, защото не мисля, че такъв човек ще чете подобна книга. И второ, защото обръщението в първо лице би го подразнило и би прескочил това писмо.

Надявам се, читателю, да си зададеш все пак въпроса: случва ли ти се да хейтиш?

Кой в теб се нуждае от това?

Ако отговорът е положителен, не обвинявай този свой аспект.

Вините и без това вероятно са му в повече.

А се опитай да го утешиш, прегърнеш, осиновиш и доотгледаш с любов, която би могла да стопи страха му.

Това е нелек процес.

Най-добре би било да тръгнеш на терапия, за да си съпроводен от компетентен водач.

Възможно е дори убиецът да се промени.

Но не с наказание.

А с любов.

Мадлен, която изпраща любов на раненото бебе в теб“

Мадлен Алгафари

Из „Писма и поезия против глупост и амнезия“

Мадлен Николаева Стайкова-Алгафари е български психотерапевт, писател, преводач, режисьор.