Навръх 80-ия си рожден ден журналистката Бонка БЕРОВА пред Долап.бг:“Мисля, че съм благословена, да стигна до тези 80 години“

Със журналистката Бонка Берова се знаем от миналия век. Къде ли не сме били заедно по пресконференции и събития, но никога не е ставало дума за личния й живот, за корените на рода й, за извънслужебните ангажименти. Затова си позволявам да водя интервюто във второ лице, единствено число. Винаги съм се радвала да се срещнем на опера, на концерти и изложби. И до нея винаги е съпругът й -архитект Веселин Беров, със старозагорско потекло от няколко столетия назад. През последните години често с възхита се говори за сина Емил Беров – един от най-любимите преподаватели по немски език в ГПЧЕ „Ромен Ролан“.

Бонка Берова винаги е била естет във всичко и в прекрасно владеене на етикета. Перото й беше остро, но истинно, а написаното – отговорно и прецизно.

Та така, ден преди рождения й ден на 12 септември в нашия двор, под асмата, на чаша портокалов сок се разговорихме, ето за какво. А тя е сладкодумна и знае с последни подробности дати, имена, събития.

Зная че си старозагорка, но нищо не зная за корените ти.

Баща ми беше търговец -най-напред на кожи, след това -на плодове и зеленчуци. Много комуникативен беше и във всеки град си имаше хора, които все ще му помогнат за нещо.

Майка ми е взета от пансиона на царица Мария Луиза. В Стара Загора са е довели, когато е била на 13 години. Обяснявала ми е как се е издържал пансионът на царицата. На военните балове, момичетата са ходели със сребърна табличка да събират даренията. Така царицата и нейното обкръжение са поддържали девическия пансион. Там мама е била научена на много неща, нужни й за бъдещото домакинство…

Баба ми Бонка, на която към кръстена, беше много интересна жена – много независима и много религиозна. Водеше ме редовно на църква, за което мама даваше обяснение в Отечествения фронт. Никой не можеше да командва баба, пък и никой не смееше. Беше авторитетна жена. Изключителна домакиня беше. Ходехме двете на гости на известни лекари, адвокати, учители, завършили висше образование в Германия, в Австрия, научени на етикет и уважителност… Пили сме кафенце у доктор Узунови, доктор Бакалови…и аз плътно до нея. Старите старозагорци знаят за кого говоря. Много съм научила от нея – домакинство, ред, подредба. Умееше да прави къщата красива от няма нищо…Много гледаше цветя, беше уредна жена.

По това време беше опасно не само да се ходи на църква, но и да се говори за религия. Но аз съм кръстена в нашата църква „Света Богородица“. Имаше отец Петко, много известен в Стара Загора, който често ни гостуваше…Помня белогвардейците, избягали от Русия, които нямаха поминък – рисуваха и правеха икони. По големи църковни празници, в двора на храма, показваха иконите си. Помня дядо Антоний, който по всички празници беше канен на гости от баба на обед и си отиваше с пълно канче с ядене…

Какво беше детството ти?

Раснала съм в семейство с много сговор и с много приятели. Често се събирахме по къщите си. Нямаше някакви официални трапези. На това, какво има на масата, не се обръщаше внимание. Важно е да си говорим за нещата от живота. Бях много болнава и много слабичка. Смяташе се, че задължително трябва да ям яйце и филия с масло. Баба поръчваше от близко село домашно масло, намаже ми филията, което ми беше втръснало и ме задължаваше да я изям. Имахме бедни съседи. На момиченцето за закуска мажеха мас. Отиваме двете зад ъгъла на улицата и си разменяме филиите. Толкова ми е била вкусна циганската баница…

Много си играехме. Където сега е сградата на читалище „Св. Климент Охридски“, беше руина. През лятото играехме до късна вечер. На улица „Любен Каравелов“, съседна на нашата, на един инвалид бай Михал бяха разрешили в двора да си направи нещо като къщичка и продаваше марципан. Цяла седмица гледаме да пазим поведение. Даваха ни по 1 левче, да си купим от бай Михал марципан…Голяма работа беше. Нямаше сладки, торти, пасти…В къщи ни правеха най-много грис халва…

Къде учи?

Учех до 7-ми клас в Базовото училище, днешното СУ „Васил Левски“. При нас редовно идваха на практика тези, които учеха в Педагогическото училище, което се помещаваше на най-горния етаж в същата сграда. След това продължих в Първо средно „Иван Вазов“ и го завърших (сегашната ГПЧЕ “Ромен Ролан“) през 1964г.

Детска мечта ли ти е журналистиката?

Още от 9-ти клас твърдо бях решила да стана журналист. Пристигна в Стара Загора от вестник „Народна младеж“ като кореспондент Димитър Поломски. Отредиха му една стаичка на тогавашния Градски комитет на комсомола. Там той направи кръжок по журналистика. Събирахме се 2-3 пъти в седмицата. Вече бях в 10-ти клас, когато написах първата си дописка, която беше публикувана във вестника. Така категорично си избрах журналистическата професия. Когато отидох да кандидатствам се оказа, че факултетът по журналистика две години има нулев прием. Кандидатствах право и ме приеха. Оценките ни важеха и за Великотърновския университет. По това време адвокат Шиваров, който беше приятел на татко, остана без работа. И семейният съвет прецени, че с висше образование по право можеш да останеш без работа. (Времето беше абсолютно различно от днешното). И тогава кандидатствах Българска философия в Софийски университет и във Великотърновския. В София бях резерва, а в Търново – на шесто място. След много дълги перипетии, буквално бях приета в последните минути в Софийския. Бях в много хубав курс. Бяхме студенти на най- добрите професори от миналото. Бях в кръжока на проф. Петър Динеков. При него защитих и дипломната си работа. Обикаляхме с него манастирите около София, а сестра му винаги правеше по един голям кекс. Страхотна душа, невероятен човек, изключителен преподавател…

Къде започна трудовата си биография?

През последната ми студентска година стана ясно, че съм разпределена за учителка в едно сливенско село. С голямата ми любов Веселин Беров, който следваше архитектура, не желаехме да се разделяме. Имаше закон според който, когато си женен не можеш да живееш на по-далечно разстояние от 20 км. При това спасително обстоятелство, на бърза река сключихме граждански брак. Така останах в София. По време на случайна вечеря, един радиожурналист ми подаде ръка и ме представи в Радио София. Тъй като нямах жителство, не можех да бъда назначена, но получавах хонорар като сътрудник. За щастие ме забеляза голямата радиожурналистка Божана Димитрова и ме взема в екипа си. Разбира се отново на хонорар.

През това време направих много хубаво интервю, даже и аз си го харесвам, с Анна Томова- Синтова. Тя, както е известно е старозагорка, а баща й ми беше учител по физика. Освен това заедно пеехме в гимназиалния хор с ръководител другаря Маджаров, а тя свиреше и акомпанираше на пиано.

По това време Анито беше вече артистка в Лайпциг, но не беше още известна. Беше поканена да участва в спектакъл в Софийска опера. Впечатлението ми беше, че другите артисти я гледаха на кръв…Много мило се държеше съпругът й с нея. Бяха отседнали в хотел „България“. Направихме интервюто и го пуснаха по Радиото.

Главният редактор на старозагорския вестник „Септември“ Коста Колев, от когото много съм научила, беше го чул и ми се обади, че ще ме назначи като редактор.

Така от месец март 1969 г. започнах работа в редакцията в Стара Загора.

Коста Колев беше интересен, малко странен човек. Понякога ни хокаше, имаше изисквания, връщаше ни материали, пращаше ни на място да си спомним за нещо, което сме забравили. Страхувах се от него.

Започнах при Лалка Койчева в партийния отдел, бях и в селскостопански отдел и след това – отговорен секретар.

През 1981г. стана жестоко природно бедствие в Старозагорско и Сливенско и беше унищожена напълно реколтата. По същото време кореспондентите на Стара Загора на БТА и на „Работническо дело“ не бяха на работа и всичките пари за обезщетения от ДЗИ на пострадалите хора бяха насочени за Сливен, защото всички кореспонденти

бяха на място и писаха, писаха по вестниците и радиото. А в нашия град – тук там нещо се появи. После пак стана някакъв сакатлък, както се казва и се видя, че има голяма нужда за кореспондент на вестник „Отечествен фронт“, който беше много авторитетен . И през месец септември същата година ме назначиха за кореспондент. Там съм работила при най-добрите журналисти…

Когато стана преструктурирането на областите и Стара Загора стана сателит на Хасково, ме задължиха да се преместя там със семейството си. Отказах категорично, но обещах да ходя всеки петък и си одържах на думата. Особено трагично беше, когато горя джамията им…

Когато се разбра, че Отечественият фронт като структура се разпада, съответно и вестника, в Стара Загора се проведе конкурс за кореспондент на вестник „24 часа“, който спечелих и останах над 11 години. След учредяването на местния „24 часа“ дойдоха Ваньо Стоилов като главен редактор, Анито и Петьо Турлаков и работехме в сговор. Тогава се пенсионирах. Искам да кажа, че никой не ни се е месил в нищо. В редакцията се появиха много интересни материали. Много се пътуваше.

В „24 часа“ съм обиколила в командировка много държави. Например четирима души – Евгени Станчев – на „Поглед“, председателката на Съюза на журналистите, един колега от Разград и аз бяхме първите, които след „голямата екскурзия“ ни покани поимено и ни прие валията на Одрин. Видяла съм и съм изстрадала най-тъжната гледка, как турците бягат от родината си…Пред очите ми са невероятни тъжни картини…Някои не знаеха защо напускат, други – защото кметът отива…

Колко ти е журналистическият стаж?

Малко над 40 години.

Какво ти взе и какво ти даде журналистиката?

Доста нерви похарчих, но винаги съм искала това да правя. Широк кръгозор, не само в България, но и по света ми е дала, много контакти, срещи с интересни личности, много приятелства, но и чисто човешки, обикновени случки, които ще помня цял живот. Например, първата ми дописка за вестник „Септември“ беше партийно събрание в съботен ден в село Голямо Дряново, Казанлъшко. Главният редактор Коста Колев ме инструктира:“Отиваш там, не ти трябват повече от 20 реда, обаче най- важното е да те види другарят Христо Шанов – първи секретар на Окръжния комитет

на БКП. Заставаш най-отпред, подаваш ръка и казваш аз съм от вестник „Септември“, щото мен кой ме познава… И друго нещо усмихнато: Появи се дописка във вестника за някаква жътва. Бях в селскостопанския отдел тогава. Пуснахме дописката на първа страница и дойдоха двама души от чирпанското село. Идват в редакцията благодарни, че съм написала за тяхното село и за техния комбайн. Пристигат двама старци с бастуни на последния етаж (без асансьор) и питат къде е Бонка Берова. Видяха ме и отчаяно констатираха, че съм много млада. Седнаха да си починат, извадиха една кутийка локум и 2 лева, за се почерпя…Специално са дошли да почерпят за уважението.

Как оценяваш съвременната журналистика?

Няма нищо общо с онова, което ние работехме. Сега тя е в най-добрият случай телефонна или най-често копи пейс. А ние абсолютно за всичко ходехме на терен, на място. От това, което виждам сега – нищо не ми харесва. Много малко са имената, които следя, това касае и местната преса, доколкото я има.

Как ще коментираш максимата „Моят дом е моята крепост“?

Крепостта ми е много голяма и много хубава. Щастлива съм да живея в тази крепост почти 60 години. Имам великолепен съпруг – архитект Веселин Беров – умен, грижовен, с много интереси. И до този момент има за какво да си говорим. Той е стълба в семейството. Много чете. Има позиция, която не винаги е харесвана, но аз я подкрепям Много му се лети и често лети. Има приятели с малки самолети и да лети с тях за него е истинска радост.

Благодаря на Господ, децата ми се справят успешно и добре се реализират. Дъщеря ми Венета навремето се яви на конкурс и вече 22 години работи за фирма „София мел“. Има две деца. Имам внучка на 30 години, която завърши архитектура, но работи в друго направление в Австрия, а внукът ми на 29 – завърши графичен дизайн.

Синът ни Емил е преподавател по немски език в ГПЧЕ „Ромен Ролан“. Мисля че всички амбициозни родители, които искат децата им да изучават немски, се стремят да влязат в класа на г-н Беров. Имам прекрасна снаха – много интелигентно момиче, расло в изискано семейство. Дари ни с две дечица. Какичката Яна ще бъде тази година абитуриентка, а малкият ще бъде в първи клас в Музикалното училище.

Кажи как ти минава един делничен ден?

Не обичам да стоя без работа. Като типичен представител на зодия Дева, от предния ден трябва да имам план какво ще правя на следващия. Никъде не ми е скучно. Винаги имам с какво да се занимавам. Например, ако някъде нещо съм прочела и не зная подробности, решавам да намеря информация. Сега навлязоха в разговорната реч много английски думи – тагвам, хейтвам и пр., които замърсяват българския език. Не съм против чуждите думи в нашия език, но те се употребяват тенденционно, защото минават за модерно. Любопитството не ме е напуснало. Чета много художествена литература. На терасата гледам цветя. Ние с моя мъж нямаме село, нямаме вили с басейни, не сме искали да имаме и няма да имаме.

Имаш ли хоби?

Обичам да гледам изобразително изкуство. Много обичам да ходим на изложби, не само у нас, но и чужбина – Швейцария, Германия…Обичам да ходим на концерти и на оперни представления…

Как ще коментираш твоите мъдри 80 години?

Мисля, че съм благословена да стигна тези 80 години. Някога се дразня, че не се сещам веднага за име, или название на нещо. Знам, че го знам, но ще се сетя довечера или утре сутринта. Небезизвестната д-р Дончева казва, че щом ще се сетя, работата е на добра страна. Дразня се, че много хора само злобеят, хленчат или одумват, без да си мръднат пръста за нищо.

Какво не можа да свършиш за тези 80 години?

Две неща: Не си прощавам, че не можах да стана шофьорка, но не съм правила усилие, тъй като все ме возеха. Другото е, че не можах да усвоя добре западен език. Навремето в гимназията учих немски и се справях задоволително. Но в университета, понеже много харесвах италианската музика и в частност оперите, две години учих италиански. Хем не го научих както трябва, хем си развалих немския. Човек трябва да знае перфектно минимум още един език, Особено сега. Всички, които знаят езици, са напреднали многократно в развитието си.

Какви са намеренията ти за следващите 10 години?

Ще си гледам семейството, ще се радвам на децата и на внуците си. Доволна съм от този живот. Запазила съм любопитството към света и има още много да научавам за него и от него. Имам хубави приятели. Ако на стари години си саможив и не общуваш, е много трагично. Не ме блазни да имам вила, да имам басейн, модерна кола… Искам да пътуваме. От европейските държави с моя мъж не сме ходили само във Финландия, Андора и Португалия. Харесвам архитектура и изкуство на 18-19 век, връщам се в Ренесанса.

Животът продължава с всички любопитства и прелести. Трябва да го живеем интензивно, да му се радваме и да благодарим на Господ.

Въпросите постави Росица Ранчева