Днес се навършват 140 години от рождението на поетесата Дора Габе
Изидора Пейсах (псевд. Дора Габе) е родена на 28.08.1886, с. Харманлък, дн. Дъбовник, Варненска област. Дъщеря е на Петър Габе – преселник от Украйна- публицист и общественик.Учи в Шумен (от този период (1900 г.) е и първото ѝ публикувано стихотворение „Пролет“ в сп. „Младина“), но завършва гимназия във Варна (1903). През 1904 г. започва да изучава естествени науки в Софийския университет, а в периода 1905-1906 следва френска филология в Женева и Гренобъл. Това е времето на творческия ѝ дебют със стихотворните цикли, поместени в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново общество“. През 1907 г. се завръща в България и започва работа като учителка по френски език в Добрич.
Кръщава се като православна християнка , преди да се омъжи за Боян Пенев, с когото през 1923г. се разделя окончателно.
Активна преводачка е от полски, чешки, руски и френски. От 1911 почти до края на живота си пътува и пребивава многократно в чужбина: Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Англия.
През 1925 г. Министерството на народната просвета ѝ възлага да редактира (съвместно със С. Андреев) библиотечната поредица „Библиотека за най-малките“. През 1939-1941 е редактор на детското списание „Прозорче“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. След 1944 г. публикува в литературния и периодичния печат, в детските списания „Славейче“, „Дружинка“, „Деца, изкуство, книги“ и др. Работи като съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947-1950).
Автор е на романите „Мълчаливи герои“ (1931), „Майка Парашкева“ (1971); на повестите „Малкият добруджанец“ (1927) и „Ние, малките“ (1946). Първата ѝ стихосбирка е „Теменуги“, издадена през 1908. За активната си творческа, преводаческа и обществена дейност е награждавана с редица български и международни награди. Умира на 16.11.1983 в София на 99 години.
ШАРМАНКА
Не искам да те чакам,
не искам в слънчев ден
да чакам
и пътя ти, от твоя дом до мен,
като безкраен час да се протака!
Шарманка свири вън,
прозореца ми гледа отвисоко.
Там малка бяла птичка ясноока
познава тайната на мойте дни,
във свойта златна човчица я крие
и в тайната – прозрачен път се вие.
А тебе те чакат моите стени
и моите прозорци,
и вратите
широко и до дъно чак открити,
и моите дни,
стълпени край стените,
и мрака,
притулен в ъгъла,
безмълвно сам-самичък
да те чака…
ХРАМ
Защо е омагьосан тоя свят
в един безкраен храм около мене,
тъй чуден и дълбок и неузнат.
И спирам свойте стъпки във смущение,
сама сред него. Нямам роден край
и нямам дом – в едно се всичко сплита
бездомна, безприютна, а честита,
че свойто чедо Господ ще познай.
И ще го види сам-само, когато
сърцето си разтваря като цвят,
за да поеме целий Божи свят и
мъката му като дъх да прати…
ПОЧАКАЙ, СЛЪНЦЕ!
Почакай, дай ми време
да разбера как може да се спи
във тоя разтревожен свят,
когато е безсънието съвест,
а съвестта е ден?
Цялата ми същност се превърна в обич
от жалост към объркания свят,
от милост към загиналите рано,
от радост към родените сега.
Сърцето ми е станало
гранит напечен и слънчасал.
Усещам как земята се върти,
как мравката не спира.
Кога ще си отдъхнат те?
Кога?
„Не се вълнувай!“ – казвам на сърцето си.
„Почивка няма!“ – ми отвръща то.
Защо не спрат звездите в своя път?
Нима и те не могат да си светят
спокойно и щастливо,
а все трептят, трептят, трептят…
Но щом заспя,
минутите крадат от младостта ми,
за да се будя мъдра всяка заран.
Седя в сърцето на часовник,
следя секундите, минутите и часовете
и виждам как във кръг минават месеците.
СВОБОДА
На клончето е кацнало и пее.
Свободно пее, пълни въздуха със песен
и всичко живо я поема.
Кой би оспорил свободата
на вятъра, когато грабва песента
и я разнася?
А тежкоклонестата вишня
с напъпилите вече плодове,
когато сокове набира в жилите си –
кой би я спрял
свободно и във ритъма на песента
да ги разлива в своя плод?
Слушам, слушам, слушам
и нищо не запречва свободата
на мойта мисъл да лети,
дори да се промъкне
в дома на моя враг, за да поиска
една целувка братска.
Слушам, слушам, слушам
и в мен расте свободната ми воля
да обичам,
да се гневя
и да се втурвам
в огъня дори
с протегнати ръце…
Това море, невидимо в нощта,
поглъща моя свят
и го стопява.
Но грейне фара,
стресне тъмнината
и всичко оживява.
Светът е пълен с музика.
Светът е пълен с теб.
Ще издържиш ли самотата
да гледаш през прозореца морето,
със жажда да летиш,
със мъка да не можеш!
Наоколо ми празнота, но в мен
такава детска радост зазвъня,
че ми се смъкнаха годините сами
и светлина излъчиха очите ми.
В живота ми незабелязано
се вмъкна някой,
премина през очите ми,
заседна в моето сърце.




