„Август. Следобедът на годината“, пише Георги Господинов.

В тези първи дни на август се е събрало сякаш цялото безгрижие на жаркото лято и цялата красота на златната есен.

Но августовският феномен нито е открит от нас, нито е най-добре описан от нас. Оставяме телата ни да се носят по течението, опиянени от наниз думи – подредени в стихове слова на Дамян Дамянов, Борис Христов, Валери Петров, Воймир Асенов, Борис Пастернак, Петър Караангов, Мария Панайотова и Константин Балмонт.

АВГУСТ
О, август — ясен, нежен и спокоен,
с предчувствие за мимолетността,
ти позлати зелените листа,
заключи чувствата в порядък строен.

Случайно може би денят е зноен —
по-сродна му е тъжната мечта,
на тихата прохлада прелестта
с почивка от живота неспокоен.

Стъблата жълти за последен път
звънят, преди на сърпа острието
да се извие между класовете.

В нивята тежки снопове лежат,
а във небето жерави летят
и се сбогуват с родните полета.

Константин Балмонт, „Дойдох да видя слънцето“
превод: Андрей Андреев

АВГУСТ
Звездите – пияни вишни.
Август – жетвар на чувства.
Сноп от въпроси – излишни.
Луната – в сватбена фуста.

Светли фуркети в косите –
клонки от биле омайно.
Мисли – с роса измити
в утринна доба потайна.

Август! Щурчови нощи!
Песенна люлка – зората.
Чувства… и страст… и още…
Стъпки на обич в тревата.

Мария Панайотова

АВГУСТ
Лятото е избеляло.
Мълниите му угаснаха.
Яловите крави
яростно
газят есенните праскови.

Изтъняха ленените ризи
на спокойните пастири.
И стадата вече слизат
по горчивите баири.

Дъх на борина и хвойна
ще изпълни къщите.
А жените, чакали достойно,
със мъжете си ще се прегръщат.

И пружините ще пеят звънко.
И нощта ще бъде блага.
Кучетата със опашки тънки
мъдро ще лежат пред прага.

А стадата, упоени
от треви, звезди и заници,
ще лежат, преживящи, смирено
край зида на черни кланици.

Слънцето с остени златни
тъмнините ще разкърти.
И така ще свърши лятото
с нов живот
и нови смърти.

Петър Караангов

АВГУСТ
Щом обеща ни, без подканяне
пристигна слънцето отрано.
постлало ивица шафранена
чак от пердето до дивана.

Покри то с жарка охра целите
къщя наблизо и гората,
възглавницата и постелята,
и лавицата край стената.

Припомних си защо пламтящата
възглавка тъй е овлажнена —
сънувах аз, че ме изпращате
един след друг опечалени.

Сами, по двама или в шествие
вървяхте и един си спомни.
че днес постарому май шести е —
Преображение Господне.

От хладен зрак обикновено е
обхванат цял Тавор тогава
и есента като знамение
очите вече приковава.

През рядка, тръпна, разпарцалена
горичка крачехте след мене
към гробището злато-алено
подобно питка зачервена.

Високо над леса съседстваха
върхарите с небето важно
и далнините се приветстваха
с петльови гласове протяжно.

Смъртта — патрон на землемерите
видях край входа да се мярка,
очи в лика ми мъртъв вперила:
да ми изрови гроб по мярка.

Спокоен глас край вас проточи се
и всички вслушахте се в него,
това бе моят глас пророчески,
от тлен все още незасегнат:

„Прощавай, Спасовден с позлатата,
и ти, лазур преображенска,
часа съдбовен на разплатата
смекчи с последна ласка женска.

Прощавай, време на застоя,
ти — в бездната от унижения, —
жена, надала глас достоен!
За тебе съм полесражение.

Прощавай, полет на орловото
крило, разперено с упорство,
и свят, спасен в света на словото,
и творчество, и чудотворство.“

Борис Пастернак
превод от руски: Кирил Кадийски

АВГУСТ
С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша –
няма отиване, няма завръщане.

С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя –
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.

Тухла по тухла – цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.

Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник – сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.
Борис Христов

АВГУСТ
Навън е пек. Навън е клада.
Зной августовски. Зной нечут.
А мен внезапно ме напада
един невероятен студ.
Необясним и непонятен.
Незнайно откъде дошъл.
И срам-не срам, със радиатор
се топля. Като зимен вълк
със вкочанени зъби тракам.
Дали преди мен на света
не е забравил, боже, някой
една отворена врата?
Дали напразно без умора
се мъча, мръзнейки, сега
след себе си да я затворя…
Незатворима си, тъга.
Ще скърцаш ти на свойте панти,
додето някой божи ден
един друг земен квартирант те
закрехне тъжно подир мен.

Дамян Дамянов

АВГУСТОВСКА НОЩ
Това се случи с моя милост… Впрочем,
за да съм точен,
същинска случка нямаше във тоя
час край морето – всичко бе в покоя,
излъхван от тревите,
от звездите
и главно от един милиард щурчета,
които със назъбени крачета
като с триончета така трещяха,
че сякаш щяха
да разрушат, преди да стане ден,
бунгалото, тъмнеещо зад мен.
И тъй разкошно звездна бе нощта,
че всекидневните неща –
суетни, летни,
мимолетни –
със своите „Чудесно!“, „Цар си!“,“Браво!“
във бягство се отдръпваха стремглаво.
И бягаше не само суетата,
а с бързина, за мене непозната,
познатите ми зависти, омрази,
дребнавости, лъжи, фалшиви фрази
се стапяха, изчезваха далеч…
И към щурчетата с такава реч
обърнах се:
– Приятелчета мили,
стържете все така със всички сили,
пълнете ни ушите,
дано позаглушите
завинаги, не само за минути,
в нас чувствата на атоми надути,
та тъй да станем мъдри и дори
(макар че ще е трудно) по-добри!-
Говорих тъй на смях,
но не на тях,
и чувствах се голям под свода гъст
– а бяхме уж нищожества, уж атоми –
и всичко беше мир околовръст,
и красота изпълваше душата ми.

Валери Петров