Характерът на културата

Автор Иван Матев

литературен критик и изследовател, директор на Музей „Литературна Стара Загора“

„В изкуството, в културата –
виждаш това, което знаеш.“
Гьоте

Възможно ли е в планетарно дехуманизараното ни съвремие да постигнем културно сближаване? Как би променило то действителността? И кой, ако не  висшият християнски критерий, приложен от личността върху необятието на социалната панорама, би го осъществил! Изкован в идейните сблъсъци на последните две хилядолетия, днес обединителната му мисия е улеснена и от хуманизма в традиционно православния български мироглед. Вдъхновена е от присъщия неотменим универсализъм на европейската културна традиция, елемент от която са и българите.

Повече от хиляда години и ние – българите, се трудим в един от цеховете на европейската култура – процес, едва ли не загадъчен! Но, който глобално бе разяснен още през 30-те години на ХХ столетие от универсалното философско прозрение на Пол Валери в есето му „Европейският дух“. И духовната ни продукция, споена от вековете, често е носила печата на социалния прогрес. Социалните белези на българската култура са нейна изконна болка, невехнеща рана, етнически и общочовешки трепет на сърцето българско! Ето защо стремежът на съвременната българска нация към международно културно общуване е исторически обоснован. Като европейци ние съзнаваме, че широкото поле на сътрудничеството е реалната основа за усъвършенстването на човечеството. Устремени към него, днес ние сме длъжни да отворим вратите на нашата литература, театър, музика, изкуство, но – за най-прогресивните и стойностни явления в чуждата култура. За класиката преди всичко! За универсалните системи и послания към бъдещето, които всеки народ изпраща…

Разширявайки тематично разсъжденията си, аз ще се опитам да обясня в историко-духовен план особеностите на световното културно развитие. Обективността на явленията ми подсказва, че световната култура може да се разглежда като съвкупност от националните култури или като история на културните връзки и взаимодействия между народите. И в двата случая обаче значима, пълнокръвна култура е тази, която умее да се влияе творчески, не възпира мигрирането на хуманните идеи, приема с благодарност всяко полезно наследство и великодушно завещава своето.

Тук, въпреки бариерите на времето, асоциациите веднага ме повеждат към гръко-римската цивилизация с нейния огромен етнически обхват, свободно проникване и уникално езиково посредие, а и към Ренесанса – с присъщото му благородно „любопитство“ и жизнерадостна творческа „агресивност“. И ако персийският натиска на запад през V в. пр. Хр. и ответният елинистичен удар на Александър Велики в следващото столетие разкъртиха преградите между три континента, за да положат в античните недра темела на първото голямо културно смешение, то новото летоброене дойде, за да узакони заварения синкретичен критерий, да го видоизмени естетически и развие нравствено, да го наложи като  историческа потребност.

Изтокът и Западът вече не само съжителстваха, но се и нуждаеха един от друг. Като резултат – традиционният консерватизъм в мисленото се пропука, архитектурата се разнообрази, изкуствата се обновиха: до Деметра и Хера в европейското езическо съзнание се отдели място и за „пришълката“ Кибела, до Аполон и Артемида – за Митра, Тот и Изида; строгият йонийски перистил неусетно се засводи; рационализмът в литературата се освежи  от абстракцията; дори битът стана по-пищен и пъстър.

Отделните римски провинции (някои от които по територия колкото съвременни държави) съхраниха онаследеното, но по невидимите артерии на културното кръвообращение, духовният им пулс бързо се изравни. От периферни „копия“ на Италия, те израснаха до нейни съперници, завоюваха престиж на нейни учители. Ето и класическото доказателство в подкрепа на казаното: римляните завладяха Елада, но оръжието им отприщи културната ѝ лавина, която ги покори! И в своята световна експанзия те триумфираха като éлински културни посредници, колкото и парадоксално да звучи – вършееха éлинска апостолска дейност!

Не е чудно тогава, че още през III – II в. пр. Хр. божествените „обитатели“ на Олимп се заселиха спокойно и в светилищата на Седмохълмието, а по италийските и средиземноморски тържища, амфитеатри и форуми гръцката реч се състезаваше с латинската. Векове по-късно, надсмял се над феодални граници и църковни догми, възроденият човешки разум реставрира и надстрои античния „зид“. Нещо повече, личности като Еразъм Ротердамски посветиха живота си, за да утвърдят достиженията на Ренесанса като върховни цели на човечеството, опитаха се да „впрегнат“ културата му като наднационална обединителна идеология – за всички европейци, за целия свят. Реакцията на Средновековието и последвалите религиозни войни в Европа попречиха, но идеите оцеляха, хуманизмът им се въплъти в сетнешното време, обагри и диалектиката на нашата проблемна епоха.

Видно е следователно, че като висша проява на живота в обществото, културата възпитава естетическия му вкус, а като негов нравствен наставник – не търпи егоизъм. Естественото ѝ развитие разширява нейните проекции, прави първоначалните ѝ народностно-исторически рамки впоследствие тесни. Веднъж започнала да борави с вечни стойности, ако обобщенията ѝ станат общовалидни, а прозренията – съдбовни, тя добива рядката привилегия да се именува „велика“. Великите култури са универсални – служейки на своето време, те подпомагат и бъдното.

Това обяснява факта, че не съществува велика култура, която да е покълнала върху „целина“ или да е оставила „целина“ след себе си. Топликът от външните лъчи е така необходим за духовния път на всяко общество, както и вродената му енергия. Ретроспективната справка е категорична: древногръцката култура наследява критско-микенската, римската резорбира етруската и се формира под интензивен елинистичен напор, ренесансовата западноевропейска е изцяло романска реминисценция, а ранната източноевропейска – византийска. Показателен е и литературният процес. Всички големи литератури – от античната до съвременните – са възникнали в една или друга степен под чуждо влияние:  латинската – под гръцко, старославянската – под византийско, френската – под латинско и т. н. Така че традицията и приемствеността са „лоцманите“ в историческото шествие на културния феномен.

При това заемането на мотиви, идеи и образци не става хаотично, а е продиктувано от предварителната нужда и като глобален културен акт е закономерно. Художественото преливане на една култура в друга наподобява движението при скачените съдове с тази особеност, че посоката се запазва винаги една и съща – от минало към настояще и общо – към демократизъм. Така е при трайното дифузиране на развитите култури в новообразуваните народи. Ако същите народи се поселят щастливо и върху „обетована“ земя, културното облъчване върху масите им е вече пряко и никакъв етнически консерватизъм не е в състояние да го предотврати. То се осъществява даже и от „мъртвите“ веществени паметници – каменни надписи, барелефи, запазени обществени сгради, храмове, мостове, пътища, водопроводи, от които също струи духът на отминалата цивилизация.

Тук нека си припомним историческата прозорливост на славяни и прабългари, които, потопили се през V, VI и VII век  в морето на античното и византийско наследство не остават равнодушни към предложените от него културни улеснения. Като консервиран човешки опит, завареното на юг от Дунава, се вгражда естествено в бита им, обогатява нравите и практиката им, подготвя почвата за бъдещата им държавно-културна формация. В следващите векове жилавите „варварски“ корени – засмукали обилно от древната мая – продължават все така щедро да изпращат към зреещото на Балканите ново изкуство благородно ферментирали сокове.

Исторически свързано, но географски и политически дистанцирано от строгия културен законодател Византия, средновековното българско изкуство печели естетически позиции: спестява огромна енергия, която при други обстоятелства би изразходвало в борба за идейно обособяване, отклонява от себе си тенденцията към религиозна абстракция, съживява се от собствени народопсихологически внушения. И това става дори в епохата на Палеолозите!

Боянският майстор, който едва ли е чувал за Константинополските събори от VIII и IX век и за синодалните им изисквания, си служи с канона така, както с четката и боите. Освен за пространственото разпределение на символите, той го заема само и за външните формални белези на изображението – задължителните ореоли и царските диадеми с висящи перпендулии, облеклото и атрибутите на ктиторското семейство. Взрем ли се обаче по-внимателно във фигурите на севастократор Калоян и Мария-Десислава, ще се убедим, че още в XIII век канонът е безпощадно разкъсан – нас ни „гледат“ живи, земни, славянски лица.

И това е логично. Далеч от идеологическия диктат – исихазмът също не е стъпил на историческата сцена, тогавашният български художник е самобитен творец. Той е просмукан от техниката на  официалната византийска школа, но като рожба на младо и отпорно племе съзнанието му е необременено, интерпретацията му е директна – рисува това, което вижда, влага това, което чувства. Затова по трапезите на „тайните му вечери“ често се появяват лук и ряпа, върху коленете на апостолите е преметнат шарен презръчник, неговата Света Богородица е облечена в домашнотъкана риза, нерядко тя държи и къделя, а библейските му сцени са по селски, като на седянка, разиграни.

Понякога сходните обществени ситуации предизвикват и сходни културни изяви – еднаквите обстоятелства пораждат еднакви мисли и форми. Често даден автор открива ненадейно себе си в друг свой съвременник, който макар и на хиляди километри, също се е формирал в подобна среда. Така в Едгар Алан По, Бодлер е съзрял своя творчески образец, в поезията на Байрон, Пушкин е доловил лирата си, а в личността и делото на Сенкевич, Вазов е познал брата по дух.

Могъщият талант не се бои от чуждото влияние. Той участва смело в световния културния процес, но винаги – посредством националния, към когото по произход принадлежи. Ако в творчеството си носителят му съумее да се извиси – от национален до общочовешки аспект, той проправя канал, по който към родината му потича световно признание. Такъв е случаят с Шекспир, такъв е случаят със Сервантес, такъв е – с Гьоте, такъв е – с Толстой и Достоевски, такъв е – през ранния IX век със  Светите братя Кирил и Методий, а и с патриарх Евтимий и Григорий Цамблак през четиринадесетото и петнадесетото столетие…

Обаче, това не означава, че силната национална култура е по право световна, а световната е обезателно наднационална. Като динамична структура, световната култура се реализира чрез тотално разместване и преобразуване – на идеи и същности, еднакво валидни за всички национални култури, но претворявани от тях индивидуално. Изниква тогава въпросът – съществува ли противоречие между световната и националните култури? Да, съществува противоречие, но то е мнимо! В кризисни ситуации, за да опазят самобитността си някои национални култури временно се противопоставят една на друга и като следствие се отдалечават в известен смисъл от универсалните цели. Тази спонтанна реакция обаче не е фатална, защото се вмества в основната, ръководещата тенденция – обединителната.

Даже и при колосални стълкновения между могъщи цивилизации (както е станало между езическата и християнската, между християнската и мохамеданската) крайният продукт е преплитане и кръстосване, от който се раждат феноменални образци. Така в Англия – Логрис, Шотландия, Ирландия и Бретан се раждат сàгите за крал Артур и рицарите на Граал, във Франция се ражда „Песен за Ролан“, в Испания – „Песен за Сид“, в Германия – „Песен за Нибелунгите“, в Полша – легендите за спящия в Гуралските планини каменен рицар Гевонт, в Русия – сказанието за могъщия богатир Иля Муромец, в България – Кралимарковският епос.

Невероятната устойчивост на фолклорните форми, особено на героичните, се дължи на закалката от дълбокото и необратимо взаимопроникване между сблъскалите се народи, жизнеността им – на умението да запечатат за потомците съдбовни моменти от миналото на дедите, вечността им – на факта, че в тях живее и се преражда народната душа.

В потока на световното културно развитие изкуството е винаги „пенливият гребен“ на всяка цивилизация, но съпътстващ неотклонно реалните ѝ нужди. Откъснато от тях, то анемизира – губи човешко съдържание. Затова природата му е с изразена хуманна физиономия. Облагородявайки емоционално и мисловно хората, изкуството подготвя духа им за утилитарни идеи, облича бита им в етични одежди. Едва ли е тайна, че художественото произведение има смисъл само тогава, когато отговаря на определени потребности и намерения. Естетическите му качества допълват основната му идейна роля.

Бихме се излъгали, ако мислим, че в процеса на своята работа авторът се стреми да създаде преди всичко красота. Още древните éлини са отричали самоцелното изкуство и този върховен принцип е релефно прокаран в цялата им култура: Величественият храм за тях е най-напред всенародно култово средище, а след това – архитектурен паметник; новоиздигнатата статуя радва полиса им най-напред като възпоменателен дар за жителите му, а после – като скулптурен шедьовър; преди да плени античното въображение с изящния си хекзаметър, епическата поема е урок по история и гражданска доблест.

А и пластичната завършеност на народното творчество, нима и тя не се крепи върху висшия синтез на демократизъм и етническа необходимост!

Стендал много добре е казал: „Ако една култура желае да се запази по-дълго време гъвкава и хармонична, красотата в нея трябва да бъде придатък към обществено-полезното“.

Мадарският конник. Барелефно изображение, изсечено през VIII век върху високите скали край село Мадара – Североизточна България, вероятно по времето на хан Тервел. Национален исторически паметник, включен в Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Тези думи винаги са ми напомняли за два български символа – Мадарския конник и Рилския манастир. Единият – подхранвал повече от хилядолетие историческото ни съзнание с вградената в камъка народностна памет, а другият – опазил като оазис националния ни дух от изпепеляване. И двата обаче ревниво съхранили за нас и за съседи спомена за една велика държавна и преди всичко духовна традиция.

Явно, красотата трябва да уголемява културната мощ на епохата като издига и приближава  нравствено присъщите ѝ общества! Обобщавайки размислите си, ще добавя: ако мярката на всяко изкуство е човекът, а стремежът – усъвършенстването му, то мярката на всяка култура е общочовешкото, а целта ѝ – непреходността му.