1 юни и детето, което никога не е било дете
На 1 юни говорим за децата. Купуваме балони, подаръци, сладолед и си спомняме безгрижните години. Но има едно дете, което рядко празнува този ден – онова вътре в нас.
Не защото е забравено. А защото често никога не е имало истинско детство.
Във всеки възрастен живее не само споменът за детето, което е бил, но и историята на детето, което е трябвало да бъде силно твърде рано. Детето, което е разбрало как да угажда, как да мълчи, как да бъде „добро“, за да получи любов. Детето, което е носило чужди тревоги, чужди очаквания и чужди мечти.
Психологията нарича това Вътрешно дете. Философията би го нарекла изгубената част от нашата автентичност.
Колкото повече порастваме, толкова повече се отдалечаваме от него. Не защото го изоставяме съзнателно, а защото светът възнаграждава ролите, а не същността. Научаваме се да бъдем успешни, разумни, отговорни. Но някъде по пътя забравяме какво ни е удивлявало, какво ни е радвало без причина и какво сме чувствали, преди да започнем да се обясняваме на света.
Може би затова празникът на детето не е само празник на възрастта. Той е покана да си зададем неудобен въпрос: коя част от мен е останала на някоя стара възраст и все още чака да бъде видяна?
Не да я лекуваме. Не да я поправяме. А просто да я чуем.
Защото зрелостта не е окончателното надмогване на детето в нас. Истинската зрелост започва тогава, когато престанем да се срамуваме от неговото присъствие.
На 1 юни децата получават подаръци. А възрастните получават възможност – да си спомнят кои са били, преди да станат всичко онова, което светът е искал от тях да бъдат.
И може би това е най-тихият и най-дълбокият празник от всички.
Честит празник !
С обич
Яна