Теодора Николова в интервю за ГПЧЕ“Ромен Ролан“ като съдба и още нещо…

09.04.202609.04.2026 Долап.бг

През 2011 г. тя е едва на 34 години. Става директор на огромно училище, след годините на директора Иванка Сотирова, в които училището е в апогея си. Директор на 34 години, толкова смела!

От 2011 г. досега Теодора Николова е директор на Гимназия с преподаване на чужди езици „Ромен Ролан“. Запази и разви цялото богато интелектуално и материално наследство на гимназията. Вдъхна и от своя позитивизъм и свеж, новаторски дух. На училището, което за Нея е и лична кауза. Училището, което тази година отбелязва 60 лета.

Теодора Николова завършва ГПЧЕ „Ромен Ролан“ през 1996 г., след това френска филология във Великотърновския университет. В годината на дипломирането се връща в родното училище като възпитател.

За ГПЧЕ“Ромен Ролан“ като съдба на една модерна, умна, красива и мъдра жена си говорим в това интервю.

Какви са най-ярките Ви спомени от училището тогава, когато бяхте ученичка?

Аз с голямо желание станах ученичка в Гимназия „Ромен Ролан“. Бях много впечатлена, когато майка ми ме доведе и видях училището отвътре. Това абсолютно „кореспондираше“ с любовта ми към френския език, която е от още от 5 клас. Още тогава реших, че „Ромен Ролан“ е училището, в което искам да уча.

Годините тогава бяха много по-различни от сегашните гимназиални години. Ние се държахме по различен начин, така сме били възпитавани, порядките в училище бяха други, отношенията между учители и ученици бяха различни.

Аз бях от по-скромните ученички, които учеха повече и залягаха над учебниците. Не живеех в града, живеех в близко населено място и това ме ограничаваше да бъда активна в извънкласните дейности, защото трябваше да пътувам.

Гимназиалните си години ще запомня с приятелства, които останаха и до днес. Имах добри приятели в класа, бяхме много задружен клас. Помня всичките си учители, даже и тези, които бяха по заместване и бяха за кратко. Помня и всичките си учебници.

Изобщо….имам едно такова усещане – за динамика, за кошер, който ври и кипи от сутрин до вечер. И че човек, който учи или работи там, няма грам почивка. Това ми е усещането за ученическите години в „Ромен Ролан“. Не бяха безгрижни, напротив. Бяха натоварени с много работа. Имахме важна задача – да научим френския език на високо ниво, да ни приемат във Франция /целта ни беше такава/. Голяма част от класа ми /тогава учехме до 11 клас/, след завършването, заминаха за Франция. Аз така и не кандидатствах там, реших, че ще остана в България.

Помня колко много се радвахме на всяка ученическа екскурзия. Това се случи след 1991 г., тогава бях вече в 8-ми редовен клас. Тогава беше първата ми екскурзия във Франция. Имаше много сериозен подбор за нивото на френския език – имахме писмен и устен изпит. И така един автобус ученици заминахме за Лил и бяхме малко повече от седмица там. Това е и първото ми докосване до страна в чужбина. Пътувахме с автобус, беше си интересно пътешествие – през Румъния, спукани гуми през нощта и т.н /тогава беше разрешено пътуването през нощта/. Преживяхме много силни емоции, беше много весело и събрахме много впечатления от чуждата култура и начин на живот.

Това е първото ми много хубаво преживяване във втората ми година в училище. След това имаше различни емоции с конкурси, които сме печелили, приятелски събирания, баловете …

Кога за първи път бяхте в Париж и какви спомени имате?

В интерес на истината в Париж стъпих много късно – в годините, в които бях вече учител в „Ромен Ролан“. Госпожа Сотирова ме натовари със задачата да придружа две ученички в град Ангулем, защото с училището там имахме взаимоотношения по линията на франкофонския театър.

Там има училище по изкуствата с театрална специалност, нашите две ученички бяха спечелили награда – 10 дни в училището в Ангулем и бяха настанени в семейства там. Аз трябваше да ги заведа там. Кацнахме в Париж и там бяхме за кратко – докато се придвижим до влака. И…оказа се, че улучихме ден, в който френските железници стачкуват.

Беше едно наистина сериозно преживяване за мен, стрес… та аз отговарям за тези деца! Рада Маркова успя да натика куфара си /влаковете бяха не през 15 минути, а през 2 часа/ и …вратата тръгна да се затваря….

Хванах я за ръката и тя успя да припълзи и да влезе при нас двете, вече вътре– представете си само, отиваме в град, който е на два часа и половина път с влак. На връщане вече имахме време за Париж. Аз знаех къде отивам, все едно бях вече ходила. Всичко, което си бях представяла, бях гледала, бях учила, което помня от ученическите си години – госпожата ми по френски обясняваше кое къде се намира – коя забележителност на коя улица се намира, какъв е амбиансът, обръжението там…., природата и всичко…Всичко ми беше познато. Аз усещах дори ароматите. Толкова силно съм си представяла как изглежда – например Мон Мартр – и се оказа, че е точно така, както съм си го представяла. Беше хубаво преживяване!

След това се върнах в Париж още няколко пъти по различни поводи. И всеки път ми е изключително хубаво! Много го харесвам този град, може би защото съм пристрастна, защото съм франкофон. Много туристи казват, че Париж не е това, което са очаквали, че е мръсен, че е пълен с просяци и бездомници….На мен Париж много ми харесва, всеки път. Аз гледам културата, архитектурата, имам око за франкофонското там, за франкофонията, за френското.

А била ли сте с любимия човек в Париж – Градът на любовта, на романтично посещение?

Не, не имала романтично посещение, но в Париж човек се настройва романтично дори да е съвсем сам там.

– Каква е Вашето обяснение за тази вечна елегантност на французойките?

Да, това го има и се забелязва. Това е култура, възпитание, което момичетата получават от деца, от малки в семействата си – да излъчват елегантност, но прикрита елегантност, не толкова очевадна. Когато човек види я за първи път, да не се набива на око, че тя, французойката, се е старала да изглежда добре, а по-скоро да изглежда по-естествена, по-непринудена, но задължително с финес.

Французойките залагат много на изящното облекло, да няма твърде много грим и претрупаност. Дори и ако са леко несъвършени, смятат, че това е естествен външен вид и грабва това – стилът да си личи малко по-надълбоко, да не е толкова повърхностен. Французойките имат отбрани дрехи в гардероба си, основно френски марки и брандове, залагат на кройката, на изяществото и това им носи стил.

Те са много уверени, че изглеждат така, това им е набивано през вековете в съзнанието – че са фини, че са елегантни и те с увереността, че са такива, го правят да изглежда като реалност.

Как се заражда любов към френския език още в 5 клас – от любим филм ли, от Ален Делон, дето всички бяхме влюбени в него…?

Аз не съм била влюбена в Ален Делон. Възрастовата ни разлика вече е по-голяма и не съм го възприемала по този начин, но признавам красотата му и обаятелността, които има.

При мен любовта към френския език дойде от учител. Учител, който много харесвах. Млада учителка, която е била ученичка на „Ромен Ролан“, двете и деца също завършиха нашето училище с френски език, даже на едната от тях съм преподавала малко.

Госпожицата /тогава/, която дойде да ни води френски в прогимназиален етап, в 5 клас – излъчваше точно такава елегантност, на мен тя ми изглеждаше французойка. Може би защото е завършила нашата гимназия, не знам. Имаше страхотни обувки, с които потропваше леко, с малки токчета. Никога няма да ги забравя, след години си купих подобни такива, на точки, страшно френски. Тя се носеше по френски маниер и аз реших че искам да бъда като нея – учителка по френски език. Това ми е било мечтата цял живот.

– Имате ли любими думи на френски език, любима песен/и, любим френски филм?

Не мога да кажа, че имам любима песен – имам любими шансони, но и любими от по-модерните песни, слушам и рап на френски език, пускам на учениците модерни песни в часовете по „Език и култура“, водя модули в 12 клас в класовете с френски като втори чужд език. Любимата ми дума е la vie „ла ви“ – живот.

– Как се чувствахте като учител в Гимназията в далечната 2002 година, била сте много млада, слушаха ли Ви учениците?

Аз тогава си мислих, че ме слушат. А и щом директорът не ме е викал, за да ми каже, че имам проблеми с дисциплината…Мисля че ме слушаха. Аз бях учител в занималнята. Там някак си очакването и на родителите и на учениците е този учител да е малко по-мек, малко повече приятел, повече да помага на ученици да се изправят пред основния учител и да защитят знанията си.

Не съм си позволявала да бъда чак толкова приятел с учениците тогава. По характер съм човек, който умее да се самоиронизира, да „влиза“ на един определен език, по-младежки /когато е трябвало пък, винаги съм стягала редиците/. В часовете ми имаше дисциплина, на мен много често са ми се доверявали да замествам за дълъг период от време колеги титуляри и то известни имена в града. Веднъж дори, в един осми клас, класната им си счупи ръката, това беше Нася Данаилова /беше годината на онова наше прословуто ходене във Франция с двете ученички, в Ангулем/ и Госпожа Сотирова ми възложи заместването още от другия ден след връщането ни. Вземах часовете сутрин и моите следобед и това продължи два месеца. Учениците вече ми казваха вместо „Бонжур, Мадам Николова“ – „Бонжур, Маман Николова!“. Защото бяха по цял ден с мен. Тогава много се сприятелих с тях, това ми беше един от любимите класове, имахме много добри успехи накрая.

– Станахте директор след „ерата“ на г-жа Сотирова, как не Ви е дострашало да приемете поста след нея?

Кой Ви каза, че не ме е дострашало? Човек, когато е млад е малко по-неразумен и по-смел в решенията си. Приех това предизвикателство с уговорката, че ще е за известно време и тогава, съзнавам, ми е повлияла младостта, точно този фактор.

Дали ми е било трудно? Може би, няма човек на когото да не му е трудно в едно поприще съвсем различно от това, което му е било мечта, това което е учил да прави. Трудно бе докато се пренастроя да правя други неща. Работата на директора е доста повече административна, тя не е съвсем учителска. И досега казвам, че любимият ми момент е , когато вляза в час. Тогава съм себе си, това е истинското ми призвание.

Да поема училището след ерата на госпожа Сотирова ми е донесло много повече позитив, много повече ми е дало, отколкото ми е взело. Заварих училището в едно безупречно състояние, на изключително високо ниво. Това ми даде стремеж да продължа да го поддържам. А най-големият бонус е, че госпожа Сотирова продължи да помага на училището и на мен. Тя може да е само пример, от който всички могат да се поучат. Аз до ден днешен си мечтая, като нея да се справям, с лекота. Всеки от нас е различен, всеки има неговите си силни страни – където му е лесно, където му идва отвътре. До ден днешен за някои неща се уча от нея.

– Учениците тук се приемат с високи балове, т.е. да кажем са селектирани. А как избирате преподавателите, новите преподаватели, какви качества търсите, с комисия ли ги одобрявате?

По регламент и по правила винаги приемаме нови преподаватели с комисия, която има за цел да види кандидата от всички страни и да го прецени най-правилно. Когато избираме учител по някой предмет каня главния учител по този предмет, някой от заместник-директорите или специалист в тази посока. Защото аз мога да преценя индивидуалните качества, но за пряката работа на учител по…примерно история, няма как да преценя на какво ниво е и не мога да задам адекватните въпроси.

Няма да скрия, че има един критерий, който печели много точки и то е, ако учителят-кандидат е бил наш ученик. Това му дава много бонус точки. Стараем се, не го крия, да привлечем бившите си ученици, защото се знае, че един млад човек, минал през школовката на „Ромен Ролан“ има достатъчно добре развити умения и качества и второ, има отговорност към своето училище и да се справя добре. Това е личната му отговорност и тя улеснява нашата работа

– Как се развива в годините диалогът ви с родителите? Имате ли повече конфликти с родителите отпреди, сега сякаш родителите са много критични и взискателни, изискващи?

Има училища с медиатори на щат, които да управляват конфликтните ситуации. Искрено завидях на директорката на едно софийско училище с над 2000 ученици, които имат назначен медиатор. Конфликти има между учениците обикновено.

Но когато има някаква ситуация между родител и учител, тя дори не стига до директора, когато има медиатор – той я решава. Аз съм силно впечатлена, бях на едно такова обучение.

Успявам да се справя. Ние тук имаме малко, в сравнение с това което чувам от други училища, малко конфликтни ситуации. Да, родителите са по-взискателни, по-изискващи. Но когато, ако успееш да докажеш /като учител или директор/, че си на ниво и си разбираш от работата, знаеш какво правиш, родителят започва да ти има доверие. И ти се доверява, и поверява детето ти със спокойствие.

Дали всички успяват да убедят и дали всеки родител може да бъде убеден, че всъщност ние сме специалистите, разбираме си работата и я вършим за доброто на детето – това е отделна тема. Винаги има някой, който по-трудно се доверява, но се стараем да убедим тези родители, че детето им е на правилното място и да ни се доверят малко повече

За Вас кое е голямото предимство на ГПЧЕ „Ромен Ролан“, без да използваме думата „елитна гимназия“?

Колко да е елитна, този израз и на мен не ми харесва. Навсякъде си има и елит и не-елит. Предимствата ни са, че сме силна и обединена общност. Това, което аз усещах като ученичка…както казва моята дъщеря „усетих се голяма“ – тоест моето мнение се чува, учителите чуват какво казвам. Даваме възможност на учениците да покажат цялата си идентичност в хубавия смисъл, да намерят себе си, да развием тук всичките им силни черти. Всеки има някаква силна страна, никой не е добър във всичко и никой не е неспособен.

Това, че успяваме да им дадем свободата да покажат най-силните си страни, че ги подкрепяме, навсякъде, във всичко, че не загубваме връзката, след като завършат, това мисля че ни отличава. Нашите бивши възпитаници се връщат тук с мило чувство, с носталгия, готови са да се включат пак, да станат пак ученици. Сега покрай годишнината имаме толкова мероприятия, в които искат да се включат, значи че милеят за училището си. Че сме успели да изградим ценност, да им покажем, че „Ромен Ролан“ е ценна част от живота им , защото по някакъв начин много ги е обогатило и в някакъв момент са го разбрали. Дори да не е било в ученическите години.