Пролетта не идва само с разцъфването на дърветата. Тя идва и в нас.

След дългите вътрешни зими – на съмнения, умора, застинали чувства – нещо едва доловимо започва да се раздвижва. Както соковете тръгват по ствола, така и в тялото ни се пробужда паметта за живот. Клетките сякаш дишат по-дълбоко. Кръвта става по-топла. Погледът – по-светъл.

Обновяването не е агресивно. То идва в лекото желание да подредиш дома си. В импулса да излезеш на слънце. В мисълта, че може би е време за нов избор.

Пролетта ни учи, че нищо в природата не насилва разцъфтяването. Пъпката не се обвинява, че още е затворена. Тя просто чака своя точен момент. Така и ние – не сме закъснели, не сме изостанали. Ние сме в процес.

Тялото ни е част от земята. Дъхът ни е част от въздуха. Ритъмът на сърцето ни отговаря на ритъма на сезоните. Когато природата се събужда, тя ни напомня: и ти можеш.

Новият етап не започва с грандиозно решение, а с вътрешно „да“. Да на растежа. Да на светлината. Да на възможността да бъдем по-истински.

Пролетта не е просто сезон. Тя е състояние на съзнанието – доверие, че животът винаги намира начин да продължи през нас.

И когато си спомним, че сме неразделна част от тази жива, дишаща цялост, обновяването става естествено. Не като усилие, а като завръщане към себе си.

Яна Христова