Прошката не е задължение. Тя е избор!
Прошката често е облечена в бяло. Говорим за нея като за висша добродетел, като за път към свобода, като за духовна зрялост. От Махатма Ганди до Нелсън Мандела тя е възпявана като морална победа над болката. Но всяка светлина хвърля сянка. И прошката не е изключение.
Тъмната страна на прошката се появява тогава, когато тя се превърне в натиск. Когато обществото, семейството или духовните учения шепнат: „Бъди по-голямата“, „Пусни“, „Прости и продължи“. Понякога тези думи не лекуват — те обезсилват. Преждевременната прошка може да бъде форма на самопредателство. Тя може да изтрие гнева, който всъщност пази границите ни. Може да заглуши болката, която настоява да бъде чута.
Има рани, които не искат прошка, а истина. Има ситуации, в които прошката без поемане на отговорност от другата страна поддържа цикъл на насилие — емоционално или реално. Да простиш на някого, който не признава стореното, понякога означава да отречеш собственото си преживяване.
Имаме право да не простим това, което продължава да ни наранява. Имаме право да не простим предателство, което не е било признато. Имаме право да не простим злоупотреба с доверие, която се повтаря. Не-прошката в тези случаи не е отрова — тя е морална памет. Тя казва: „Това беше важно. Това ме боли. Това няма да бъде пренебрегнато.“
Прошката не е задължение. Тя е избор. И понякога най-здравословният избор е да не бързаме към нея. Да останем в истината на преживяното. Да поставим граница. Да изберем дистанция.
Парадоксът е, че истинската прошка може да се роди едва след като сме си позволили да не простим. Когато сме уважили болката си, когато сме защитили достойнството си, когато сме признали, че любовта към себе си понякога означава „не“.
Прошката е сила. Но и отказът от прошка може да бъде сила. Въпросът не е дали сме достатъчно добри, за да простим. Въпросът е дали сме достатъчно честни, за да останем верни на себе си.
С обич 
Яна Христова