На 18 декември църквата почита Св. мъченик Севастиан и дружината му

Севастиан бил началник на дворцовата стража при императорите Диоклетиан и Максимиан. Царете го обичали за неговата храброст и мъдрост и винаги го държали при себе си, оказвайки му пълно доверие. Но те не знаели, че Севастиан е християнин. Не поради страх от преследвания Севастиан криел вярата си, но още не било дошло времето открито да изповядва Христа. А дотогава той не пропускал случай да помага на своите едноверци и спокойно очаквал времето, когато Господ ще го призове на свещен подвиг.

Това време настъпило. Двама братя – Маркелин и Марко – поради християнската им вяра били доведени в Рим при управителя на града, който поискал те да се отрекат от Христа. Най-ужасните изтезания не поколебали твърдостта на двамата братя. Осъдили ги на смърт. Те вече навели глави под секирата на палача, готови радостно да умрат за Името Христово, когато изведнъж управителят, смекчен от просбите на роднините им, се съгласил да отложи за един месец смъртното наказание. Мъчениците били дадени под надзора на един езичник, на име Никострат, който бил длъжен след месец пак да ги представи на управителя, ако в продължение на това време те не се отрекат от вярата си. Наченала се за братята нова борба, по-трудна от първата. Роднините им езичници всякак се стараели да ги отклонят от светия подвиг. Което не могли да направят нито страхът от смъртта, нито най-ужасните мъчения, това направили молбите на престарелите родители, риданието на жените и децата, увещанията на сродниците и приятелите. Сърцата на твърдите мъченици се поколебали, духът им изгубил предишната бодрост. Те плачели заедно със семействата си и почти били готови да купят с отстъпничество от Христа правото на живот и на неговите блага.

Севастиан се намирал в дома на Никострат с многобройните роднини и приятели на Маркелин и Марко. Като забелязал, че мъчениците са готови да отстъпят на молбите и сълзите на своите близки, той станал и, като се обърнал към тях, извикал:

„О, крепки Христови войници! Нима вие, които така твърдо претърпяхте мъчения, ще свалите от себе си сега, заради милувки и сълзи, заслужения венец? Бъдете достойни войници на Христа! Въоръжете се с вяра, издигнете вашето славно знаме и не го предавайте за детински плачове! Тия същите, които сега плачат, биха се зарадвали за вас, ако знаеха това, което вие знаете. Те мислят, че няма друг живот вън от тоя, от който вие се лишавате заради Христа. Да знаеха, че след тоя живот има вечен живот, и сами щяха да пожелаят да разделят вашия подвиг и щяха да презират временния живот. И заслужава ли нашият временен живот да го скъпим тъй много? Не учи ли ни той на всичко лошо?