Новият роман на Захари Карабашлиев:“Последният ловец на делфини“

И както делфините плуват между вода и въздух, между сега и минало, дълбини и повърхнина, между тук и отвъд, моята история ще смесва и живи, и мъртви, и спомен, и легенда, преживяно и блян, ще скача между времена и събития, без да прибавям нищо от себе си, без да търся най-хубави думи или съставям най-изкусни изречения – защото и това е суета.

• Редактор: Веселина Седларска;
• Коректор: Мария Венедикова;
• Художник: Дамян Дамянов.
• Издател: Сиела

В прашния мрак на малък киносалон един мъж ще се запознае с млада жена, дошла в България, за да изследва колективната памет на делфините. От нея ще научи, че само допреди десетилетия тези забележителни създания са били масово избивани в Черно море и ще предприеме дръзко пътешествие в миналото на своето собствено семейство.

В разгара на Втората световна война, един учител по история ще срещне във влака любовта на живота си. Малко след венчавката им обаче, той ще бъде пратен на фронта, където дългът към Родината ще се сблъска с една нова политическа реалност. България, заради която воюва ще се промени завинаги, на власт ще дойде терорът, а след него тиранията. 

***

От зората на времето — в множество легенди на антични цивилизации и в приказки на аборигенските племена — хората разказват за загадъчната си връзка с делфините като за наши родственици, божествени създания и символи на добродетел и спасение.

***

„Последният ловец на делфини“ преплита настояще, минало и митология; стремително действие се редува с лиричен разказ, архивни документи се допълват с лични спомени.
На места изящен, другаде суров, това е разказ за синовна вина, за колективна забрава, за границите на човешкото и простора на духа. И за светлината, която — понякога трудно, но неизбежно — триумфира над мрака.

„Тази книга започна с един въпрос от моя колега Миро Александров: „Какво знаеш за лова на делфини в Черно море?“ Най-краткият отговор беше: „Нищо.“ Но в съзнанието ми изплува едно стихотворение от Веселин Ханчев — „Лов на делфини“ — което помнех от гимназията, без да подозирам, че е било нещо повече от алегория. Ловът на делфини обаче се оказа факт. До средата на 60-те е бил промишлен и безпощаден. И въображението ми — кой знае защо и как — заработи на пълни обороти.

Тогава още пишех „Рана“ и паралелно работех върху ръкопис, свързан с някои от най-тъмните страници в историята на страната ни – края на Втората световна война, участието на българите в нея, съветската окупация, комунистическият преврат от 1944… Беше и семейна история. Но не просто моята – а такава на безброй българи, история на няколко поколения, премълчавана, прекъсвана, удавяна от политическо насилие и дългогодишни репресии.

Какво се е случило с тези преди нас? С тяхната любов, с техните ценности и добродетели? Как се отблагодаряваме на онези, на които дължим живота си? Какво знаем за нашите баща – и какво ще предадем на нашите деца?

Когато Мирослав спомена за делфините, аз пишех историята на един обикновен учител по история, който неволно попада в необикновено време — от бойните полета на Втората световна война до терора на Държавна сигурност. Бях изчел хиляди страници — книги, досиета, архиви, спомени — и се опитвах да не се отклонявам, да не се поддавам на изкушението да чета за делфините. Но, честно казано, това е трудна работа, когато нещо ти се забие в мозъка. И колкото повече опитвах да се отърва от тази „натрапчива“ тема, толкова по-силно тя се вкопчваше в мен.

Така, паралелно с изследването на периода на вкореняващия се с терор комунистически режим, започнах да чета и научавам все повече за тези удивителни създания – делфините. Четях всичко, което успявах да намеря – отпреди Аристотел (и след него), етнографски проучвания на коренното население на Северна Австралия (племената Арунда), Жак-Ив Кусто, д-р Джон Лили, та до най-новите невронаучни изследвания. И не спирах да се удивявам колко малко всъщност сме научили за тях за последните двайсет и няколко века.

После започнах да виждам делфини там, където никога преди не бях – във Варна например. Бяхме с жена ми и децата и видяхме делфин на Централния плаж! (Това не ми се беше случвало никога.) После в Созопол видяхме делфин, после и в Егейско море. И винаги имаше свидетели — не е като да кажеш, че са ми се привиждали

И така, докато пишех роман за един учител, за неговата любов и съдба в комунистическата тирания, делфините пъргаво заплуваха в мислите ми.

После дойде моментът, в който осъзнах, че няма смисъл да разделям двете теми. Както и друг път преди, неслучайно се бяха сблъскали в мен.

Започвах романа няколко пъти, изоставях го, бавех го, забързвах го, накрая го написах — и после го захвърлих в коша. И го пренаписах изцяло. Съвсем друг. Напълно различен. Този роман си има отделна, своя история – но тя няма значение тук.

Благодаря на Мирослав, който не само ми „показа“ делфините, но беше винаги наблизо, когато се отдалечавах от брега.�

На Веселина Седларска — за приятелството, редакцията, грижата към думите, за точния морален компас, за вълнението.�

На Мария Венедикова — за прецизността, отзивчивостта и отношението.�

На Дамян Дамянов — за вълните, делфините и лекотата.

На Темз Арабаджиева – за всичко, което прави за книгата оттук-нататък.

Признателен съм на Борето Скочев, Радослав Симеонов, Даниела Горчева и на още много скъпи хора, за които съм писал специално в края на книгата.

Благодаря на Верa – за винаги първия, най-внимателен и най-съпричастен прочит.

И така – моят път с тази книга приключва дотук.�Сега е време делфините да поемат към читателите.

Вълнуваща среща пожелавам!

За Автора

Захари Карабашлиев пише проза, театрална драматургия и кино-сценарии. Автор е на романите „Рана“, „Опашката“, “Хавра“, „18% Сиво“ (преиздаван многократно), „Жажда“ (повест), на пиесите „Талант“, „Неделя вечер“, „Опашката“, „Лисабон“, на сборници с разкази, есета и други публикации.
Носител е на наградите „Роман на годината” на Фонд „13 Века България“ (2 пъти), „Христо Г. Данов“, „Портал Култура“, „Хеликон“, „Цветето на Хеликон“ (3 пъти), „Златен лъв“, „Писател на годината“, театралната награда „Аскеер“ и др.
Неговата белетристика е превеждана и публикувана в Съединените щати, Франция, Германия, Полша, Турция, Словакия, Хърватия, Сърбия, Македония, включена в престижната американска антология „Най-добрата европейска проза 2018“.

Пиесите му са поставяни на сцени в България и чужбина, сценарист е на пълнометражни и късометражни филми. 

Между 2014 и 2017 води курсове по творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски“ като хоноруван преподавател. 

През 2017 в град Варна основава  Международния литературен фестивал „Варна Лит“, на който е и творчески директор.  Акцентът на фестивала е литературното възпитание на деца и младежи, организира срещи на писатели и творци от цял свят, както и семинари и работилници с ученици от над 80 държавни, общински и частни училища от града и окръга. 

През 2021 е удостоен с „Доктор хонорис кауза“ на Шуменски Университет „Св. Епископ Константин Преславски“.

През 2022 за кратко заема поста Писател-драматург на Народен театър „Иван Вазов“.

От 2014 Захари Карабашлиев е Главен редактор на голямото българско издателство „Сиела“.

Захари Карабашлиев пише проза, театрална драматургия и кино-сценарии. Автор е на романите „Рана“, „Опашката“, “Хавра“, „18% Сиво“ (преиздаван многократно), „Жажда“ (повест), на пиесите „Талант“, „Неделя вечер“, „Опашката“, „Лисабон“, на сборници с разкази, есета и други публикации.
Носител е на наградите „Роман на годината” на Фонд „13 Века България“ (2 пъти), „Христо Г. Данов“, „Портал Култура“, „Хеликон“, „Цветето на Хеликон“ (3 пъти), „Златен лъв“, „Писател на годината“, театралната награда „Аскеер“ и др.
Неговата белетристика е превеждана и публикувана в Съединените щати, Франция, Германия, Полша, Турция, Словакия, Хърватия, Сърбия, Македония, включена в престижната американска антология „Най-добрата европейска проза 2018“.

Пиесите му са поставяни на сцени в България и чужбина, сценарист е на пълнометражни и късометражни филми. 

Между 2014 и 2017 води курсове по творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски“ като хоноруван преподавател. 

През 2017 в град Варна основава  Международния литературен фестивал „Варна Лит“, на който е и творчески директор.  Акцентът на фестивала е литературното възпитание на деца и младежи, организира срещи на писатели и творци от цял свят, както и семинари и работилници с ученици от над 80 държавни, общински и частни училища от града и окръга. 

През 2021 е удостоен с „Доктор хонорис кауза“ на Шуменски Университет „Св. Епископ Константин Преславски“.

През 2022 за кратко заема поста Писател-драматург на Народен театър „Иван Вазов“.

От 2014 Захари Карабашлиев е Главен редактор на голямото българско издателство „Сиела“.