Дело, навременно и съзидателно

1160 години от покръстването на българите

В рядко срещаната хронология на тринадесетвековната българска история, второто по значимост събитие след одържавяването през 681 г., e покръстването от 865 г. Осъществено преди повече от единадесет столетия, то споява навеки трите основни субстрата на новообразуваната ни народност – славянския, прабългарския и тракийския, премахва дотогавашните им племенни и езическо-верски отлики и, превръщайки се в несъкрушим духовно-политически щит, я опазва в многовековната ѝ борба за самоопределение, етническо и културно утвърждаване. 184 години след съдбовното дело на първосъздателя Аспарух, друг един, не по-малко прозорлив и далновиден владетел – княз Борис I, успява, благодарение на изключителния си дипломатически такт, да извлече от сложния конгломерат на ранносредновековните междудържавни и идеологически противоречия единствено вярната (спасителната) формула, осигурила оцеляването и духовното възмогване на неговия народ, предопределила, след приемането на писмеността, безпрецедентния му книжовно-литературен възход и вписала още в ІХ век името му в трудно сътворената книга на човешкия прогрес.

Християнизацията на България – за нея е писано неведнъж. Тя е била обект на изследване от страна на видни учени: историци, романисти, византолози, славяноведи и т. н. В дните на 1160-годишния български християнски юбилей, ние сме длъжни да припомним, че именно проблемът за покръстването на българите е бил през средата на ІХ век „ябълката на раздора“ в отношенията между Изтока и Запада, спирал е за дълго като „костелив орех“ бруталните претенции за световно господство на двете най-мощни средновековни военно-икономически и политически системи, представени от идеологическите им институции – Вселенската папска Римо-католическа курия и Източноправославната Константинополска патриаршия.

Рим и Константинопол – двата хилядолетни съперника, стават през средата на ІХ век два изходни пункта на една и съща духовно-политическа и чисто териториална експанзия към България. Какво ги е накарало да обърнат едновременно алчните си погледи към новороденото ни отечество и, влагайки целия си натрупан през вековете арсенал от притворство и казионно лицемерие, да предлагат в надпревара ,,светите си олтари“ за духовното му кръщение? Коя е била причината християнският въпрос в България да изтръгне и последния стон от последвалата Велика схизма помежду им?

Възникнала преди по-малко от две столетия, Славяно-българската държава при Борис I е вече здраво стъпила в югоизточната част на стария континент, а безспорният административен и стратегически талант на нейния владетел и предшествениците му ѝ осигурява правото да мери сили както с голямото западно държавно обединение на франките, така и с могъщия си южен съсед Византия – прекия и законен наследник на античния Рим. Единственият ѝ „недъг“ е нейното езичество, което въпреки необикновено стегнатата ѝ и мобилна административно-икономическа и военна структура, я прави непълноценен и винаги дискриминиран политически партньор. А като относително по-млада варварска държава, възникнала върху основите на неустойчивите по онова време военно-племенни съюзи, логично е противниковите ѝ религиозно-политически доктрини да са съзирали в нея обект на посегателство и плячка.

Истинско щастие е, че на всестранно надарената личност на княз Борис І се пада историческият жребий да положи основите на трудния, изпълнен с безброй рискове, но абсолютно необходим процес на християнизация на държавата. Това закономерно религиозно-историческо преобразование, започнало през 865 г., продължило няколко десетилетия и завършило едва в началото на Х век, е продиктувано от обективните и неумолими закони на своето време, когато силата на меча, „осветен“ от кръста, е била единствената алтернатива за съществуването на цели народи, в това число и на българския. Налагането на християнството в България е твърде сложно явление, с дълбоки обществено-икономически корени, с многоаспектни идейно-социални проявления. То в никакъв случай не e обикновена замяна на една религия с друга (смяна на езическите капища с християнски църкви), а е реално знамение, че е настъпил естественият народностнообединителен процес, че средновековното ни общество е навлязло в онзи необратим стадий на класовото си съзряване, когато феодално-йерархичният му ред е съумял да извоюва пълна победа над архаичната родова община. От международно гледище, приемането на обширната и многочислена българска държава (буквално империя) в лоното на християнския свят (акт, макар и напълно формален при тогавашното европейско статукво) е обусловило юридическото признаване на явния ѝ външнополитически авторитет, помогнало е да се приобщи начеващото ѝ духовно съзидателство с класическите достижения на по-старата гръко-римска култура, с общопрогресивните тенденции на цивилизована Европа.

И ако виртуозният дипломатически „флирт“, в който амбициозният ни и мъдър владетел Борис I увлича константинополския ортодоксален първосвещеник и особено римския католически прѝмас, свидетелства за непоколебимата му решимост да не се подчини на никоя от официално господстващите църкви, то пространното лично послание на Константинополския патриарх Фотий до българския княз Борис I и 106-те отговора на папа Николай, „относно допитването на българите“, са неопровержимо доказателство за готовността на средновековната ни държава да обособи в качеството си на трета велика европейска сила и духовно-религиозния си суверенитет.

Иван Матев

Директор на Музей „Литературна Стара Загора“

14 ноември 2025 година

Стара Загора