Навръх Димитровден празнуваме и Международния ден на мавруда

На 26-ти октомври за пети път ще отбележим Международният ден на мавруда.

България е страна с една от най-древните винени истории. Това е причината за избор на сорт-символ, какъвто е Маврудът, познат на света като автентичен български сорт и често сочен като емблематичен за страната. Символичният акцент върху вината от Мавруд цели да представи и тяхното стилистично многообразие, качество и модерен облик – отличителни характеристики на всички съвременни български вина, независимо от сорта.

Международният ден на мавруда е инициатива на Българската асоциация на винените професионалисти. Целта на организаторите и партньорите е празникът да се утвърди като значимо събитие във винената презентация на страната, да бъде повод за сериозен интерес към българското лозарство и винарство, да открои забележителната хармония между хилядолетни традиции, иновативни технологии, качество и стилово разнообразие на вината, произведени в България.

Организацията и комуникационната стратегия насърчават и подкрепят множество инициативи и дейности, промотиращи вина от Мавруд.

Организатор и инициатор на инициативата е Българската асоциация на винените професионалисти (БАВП), обединяваща професионалисти от всички сектори свързани с българското вино.

ЛЕГЕНДИ ЗА МАВРУДА

Около мавруда витаят много легенди. Една от тях – за храбрия момък Мавруд- се свързва с кан Крум, дал на България първите писани закони, сред които този, забраняващ пиенето и налагащ изкореняването на лозята по българските земи.

Легендата разказва как живяла по Крумово време бедна вдовица на име Илая, сама с невръстния си син. В двора й растяла лоза, която тя от немотия,  престъпвайки законите на кана, оставила да расте и дава плод.  Една нощ тя обрала лозата и скрила гроздето в дървен съд в камината.  Щом детето заплачело, тя му давала по едно едро зърно.

Така изхранила с грозде чедото си.

Скоро пчели и оси нападнали гроздето, винени мушици се навъдили, появила се розова пяна. Жената разбрала, че без да иска, е отгледала руйно червено вино. Продължила да дава на момчето си по глътка от виното и така то растяло здраво и силно.

Един ден се разчуло, че в Преслав канът е пуснал лъвовете си на разходка. Изплашената вдовица предупредила сина си да не излиза навън, но той не я послушал. На заранта престолнината изтръпнала от новината за един убит лъв. Крум обявил щедро възнаграждение за убиеца, стига да успее да отскубне косъм от канската брада. Появили се десетки смелчаци. При всяко посягане обаче канът изревавал силно като лъв и кандидатът за слава се отдръпвал изплашен. Синът на Илая, обаче, успял – отскубнал един бял косъм с думите: „Не реви, защото като извадя меча, ще стане лошо.”

„Ти наистина си убил лъва”, казал канът, разпитал кой е и откъде е. Момъкът  разказал всичко – как бедната му майка го изхранила с грозде и вино. Канът повикал Илая и я попитал за името на нейния син. „Мавруд е името му”, отговорила тя.

„От днес нататък от твоята лозница да се разсадят нови лозя и гроздето им да се нарече мавруд”, заповядал Крум. Той пръв вкусил от новото вино. Така маврудът отново пуснал корени в българските земи.

***

До нас е достигнала още една легенда за виното, което изиграло спасителна роля в съдбата на Станимака. От поколение на поколение на асеновградските винари се предава описанието на една случка, станала през 1205 година, по време на Четвъртия кръстоносен поход.

След голямото въстание на българите, павликяните и гърците срещу кръстоносците от Пловдив избягали група кръстоносци и се затворили в Асеновата крепост. В Станимака дошъл с отряд конници един рицар и поискал от градските първенци да доставят борина, за да запали града. Първенците измолили от рицаря да ги пусне да отидат при маршала в крепостта с молба за пощада. Натоварили вино и се явили горе.

Навъсен и недостъпен, маршал Жофроа дьо Вилардуен ги запитал на гръцки защо са дошли. Като паднали на колене, първенците замолили пощада за хубавия си град, в който се произвеждало най-хубавото вино на света.

Докато първенците лежали в краката на маршала, един кръстоносец отпил от донесеното вино и след това подал чаша на Дьо Вилардуен. Като вкусил виното, маршалът омекнал и казал:

– Няма да паля града, ако някой от вас сега изпие пред мен толкова вино, колкото събере шлемът ми, и после да ми дадете пет шлема, пълни с пари и храна за път.

Тогава кметът Игнат казал да напълнят шлема с вино и го изпил, та окото му не мигнало, а франките, като гледали, се развикали: „Виват! Виват!” и взели да тупат кмета по гърба.

Виното започнало да се лее без мярка…

Наздраве!