Световният вицешампион по волейбол РУСИ ЖЕЛЕВ:“Спортът ме е научил да мечтая и да се боря за мечтите си!

На 3 октомври 2025г. световният вицешампион по волейбол от шампионата във Филипините Руси Желев бе посрещнат от ръководството и учениците на Професионалната гимназия по строителство, архитектура и геодезия „Лубор Байер“, както и от Община Стара Загора в изпълнения Културен център „Стара Загора“ и бе поздравен за постигнатия успех с националния отбор на България. Руси Желев е сред младите надежди на българския волейбол. Той започва да тренира в родния си град Стара Загора и школата на „Берое 2016“, където бързо се утвърждава като титуляр. През 2025 г. подписва договор с италианския клуб Macerata.

След официалната част по посрещането му последва един прекрасен разговор на сцената между Руси Желев и преподавателката по философия в Гимназията Валентина Ганева. Специално за нашите читатели направихме запис на целия разговор:

Как започна твоят път във волейбола?

Моят път във волейбола започна още, когато бях малък, може би 4-5-годишен. Баща ми ме е възпитавал като огромен патриот и ме е водил на всякакви спортни събития, на които България се е състезавала. Та влизането в залата за волейбол беше много специално за мен. Дворецът на културата и спорта във Варна винаги е бил изпълнен. В тези години, още на първия ми мач, аз почувствах желанието да бъда на игрището.

Имаше ли човек или момент, който те вдъхнови? Разбирам, че баща ти е оказал изключително въздействие върху това да заобичаш спорта, да искаш да спортуваш. Но този твой осъзнат избор, на какво се дължеше?

Да, със сигурност баща ми е допринесъл за това и семейството ми. Ще спомена и героите от Националния отбор по волейбол тогава. България беше изключително силна волейболна нация и тези спортисти тогава бяха мои идоли. Мечтаех някой ден да бъда като тях.

А какво ти беше най-трудно в тези първи години, когато нямаше уменията – такива каквито ги имаш сега, какви бяха предизвикателствата?

В самото начало…нямаше предизвикателства. Спортът за децата, според мен, е забавление. Нямах търпение да приключа училище и да отида в залата, да срещна своите приятели и два часа с тях да подхвърляме топката.

А как съчетаваше училището и спорта, защото ти беше изключителен ученик?

Беше лесно. Вкъщи изискваха от мен да имам високи оценки, но не беше насила. Успяха да ме убедят /родителите/, че мога да постигна много – както в училище, така и в спорта. Чувствах гордост от себе си, че се справям. Поставих си задача да бъда винаги отличник в училище и цялото си свободно време да прекарвам по начина, по който обичам, а именно – със спорт.

Разкажи най-интересният си момент в училището ни?

От ПГСАГ нямам един любим спомен. Тук имах 5 уникални години, които в момента изключително много ми липсват. Да бъда част от ПГСАГ – аз съм горд неин ученик. И нямам наистина любим спомен. Това е едно цялостно преживяване, което е оставило трайни следи в моя живот.

А имаше ли нещо от училище, което ти помогна в спорта? Нещо, което ПГСАГ ти даде като знания и умения, а после ти ги реализира в спорта?

Със сигурност ми е дало много! Не говорим за знания. Като се съберем с момчетата да играем, те знаят, че няма да спечелят, защото Руси знае как. Предизвикателство е нивото, което ПГСАГ има и трябва да се постараеш доста. Това изискваше от мен доста отделено време, силна дисциплина и непримирим дух. Защото имаше моменти, в които не ми се учеше, но трябва!

Ако не беше станал спортист, с какво би се занимавал? Как си представяш след края на спортната кариера – с какво ще се занимаваш?

Аз лично очаквам моята спортна кариера да не е дълга. Тъй като самият аз не се пестя и честно казано, не щадя много тялото си. Очаквам след успехите, които постигнем, да се ориентирам към другото начинание, с което ще се занимавам. А то е строителен инженер. Мисля да си завърша проектантската правоспособност и да успея да се реализирам.

Какво е най-голямото предизвикателство сега в твоята спортна кариера?

Най-голямото предизвикателство в моята спортна кариера досега са били –травмите. Много е тежко в момента, в който не можеш да тренираш.

По колко часа на ден трябва да тренираш?

Зависи от отбора, в който си. В Стара Загора тренирах по 2 пъти на ден по 2 часа. А с националния отбор методологията беше – една тренировка на ден, но в продължение на повече от 4 часа. Беше достатъчно изтощително, за да си загубиш целия ден. Но пък имаш повече време за почивка.

Разкажи за един твой ден…Различен ли е, когато си с националния отбор и когато си с клубния отбор.

Различен, но не до такава степен. Животът на един спортист е доста еднообразен. В Стара Загора има сутрешна тренировка, прибираш се да почиваш, следобедна тренировка, отново почиваш и в свободните си дни гледаш да имаш време за близките си хора и за някой и друг ангажимент, какъвто за мен е образованието в университета.

Колко е важно да си добър отборен играч?

В моя спорт е изключително важно, волейболът е отборен спорт. Да си отборен играч е важно дори в индивидуалните спортове. Имайте предвид, че в спорта винаги има колектив – треньори, физиотерапевти и всякакви хора от щаба, които трябва да са в пълно разбиране със състезателя. Специално в отборния спорт да си добър отборен играч е признак, че си подходящ за отбора. Има много състезатели със страшно големи умения и качества, които обаче не успяват да постигнат успех, защото отборът има нужда от друг тип играч.

Кое е по-важно – да имаш талант или да се трудиш усилено?

Лично аз се считам за силно неталантлив, но много усърден. С работа всичко се постига.

Какво е усещането да играеш пред хиляди хора? Публиката във Филипините полудяваше…

Да, полудяваше! Имахме и един турнир в Бургас по-рано, където залата беше пълна, май имаше 8000 човека. Така че на този именно турнир „изтренирахме” това усещане. Да успеем да се абстрахираме, докато мачът приключи.

Ако нещата на терена не вървят добре, какво си казвате, за да се нахъсате?

Тук се появява важността на едно качество, наречено търпение, и то е изключително важно за всеки спортист. Често ми се е случвало да го проявя, но и често не съм успявал и съм взел някакви поуки за себе си. И знам, че трябва да се чака шанс, да се чака момент, да се успокоиш малко и нещата да могат да тръгнат пак. Докато не свири последният съдийски сигнал, срещата не е приключена.

Има ли момент, който ще помниш цял живот?

Напоследък се случиха доста такива моменти. Сега със сигурност ще кажа – посрещането ни на Площад „Александър Невски“ в София. Стотици хора бяха вдигнали българското знаме и нямаха търпение да ни посрещнат, а като ни изпращаха, не искаха да ни пуснат и мятаха всякакви предмети в автобуса-топки, обувки, ако може някой да ги разпише в движение…

На какво те е научил спортът за живота извън залата?

Спортът ме е научил да мечтая и да се боря за мечтите си! Благодаря на спорта, радвам се, че имам възможност да постигна това, за което съм си мечтал. В момента продължавам да творя в живота си, какво ново мога да измисля. Мечта ми е олимпийският медал през 2028 г. /ръкопляскания в залата/

Какви качества трябва да развие един млад спортист, за да постигне големи успехи? Какво би казал на тези млади хора, дошли тук, за да те видят и чуят?

Пак бих повторил – един млад спортист трябва да мечтае и да се бори за мечтите си! Без значение, колко невъзможни изглеждат те. Миналата година дори не очаквах да бъда повикан в националния отбор по волейбол. Но дойде един човек, който реши че му трябва такъв като мен….и в крайна сметка се оказах със сребро от Световно първенство по волейбол! Пожелавам на всеки млад спортист да вярва в мечтите си!

Уляна КЬОСЕВА