150 години от Старозагорското въстание се навършват днес – 16 септември 2025г.

 ДА ПРЕБЪДЕШ В СВЕТЛИНА

Вместо предговор

Помествам студията на Архимандрит проф. д-р Павел (Стефанов) (23.XII.1948, Русе – ок. 6.VII.2012, Шумен) за забравения в наносите на времето страдален българин – възрожденския (анонимен) учител от Хасково, участник в Старозагорското въстание от 1875 г., който бил подложен на зверски мъчения в старозагорския конак и едва успял да се изтръгне жив от ноктите на „турското правосъдие“ в политически „реформираната“ през последната четвърт на XIX век Османска империя.

Предлагайки за втори път (след публикацията от 90-те години на ХХ век в старозагорското списание „Участие“) на нашата общественост този потресаващ спомен за  Старозагорското въстание – издирен и преведен на български език от английския първоизточник преди три десетилетия от Архимандрит Павел, аз изразявам и своята почит, но и непрежалима тъга към възвишения монах, крупен изследовател и ерудит Павел (с кръщелно име Владимир), живял самотно и аскетично – преминал така неочаквано, така неведомо в инобитието, мой сърдечен приятел и събрат в Истината.

ИВАН МАТЕВ

НЕИЗВЕСТЕН СПОМЕН  ЗА СТАРОЗАГОРСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ СЕПТЕМВРИ 1875Г.

Архимандрит проф. Павел (Стефанов)

Българският народ влиза във фокуса на английското обществено внимание едва през 30-те години на миналия век. Дотогава жителите на мъгливия Албион са по-добре запознати с проблемите на Цейлон или Танганайка, отколкото със страданията на поробените народи от Балканския полуостров. В традиционната пътеписна литература на англичаните доминират етнографските, географските, ботаническите и геологическите наблюдения. Единствено изключение със силния си политически акцент прави пътеписът на учените англичанки Макензи и Ърби. До известна степен негов духовен приемник е произведението на Робърт Джаспър Мор. Кой всъщност е той?

Мор е единствен син на пастора Томас Фредерик Мор от Линли Хол, графство Шропшър, и неговата съпруга Хериът Мор. Началното си образование получава в Шрусбъри, след което постига степени магистър по хуманитарните науки и бакалавър по гражданското право в Оксфордския колеж Белиъл. Отдава се на адвокатска практика в Оксфорд, а през 1865 г. е избран за депутат в Парламента. Най-високият му административен пост е заместник-председател на Централната палата за земеделие. Робърт Дж. Мор умира в семейното си имение на 23 ноември 1903 г. Приживе Мор публикува само един труд със заглавие “Под Балкана” (Лондон, 1877). Неговият внук, носещ същото име, преди няколко години посети България, за да се запознае с местата, описани в книгата. Той почина на 28 октомври 1987 г. След редица официални и неофициални анкети за ужасите на Априлското въстание, след огнените речи, брошури и митинги на Гладстон общественото мнение в Англия се възбужда до крайност. Без да е свързан с конкретна институция или кауза, Мор като хуманист решава да изясни собствената си гражданска позиция и да допринесе за изясняването и разгласяването на истината. С придружители той предприема крайно рисковано и физически едва поносимо пътуване “из страната на въстаналите българи” през октомври – ноември 1876 г. Робърт Мор успява да достигне трудно достъпни села и местности, до които не проникват другите чуждестранни анкетьори. Дори да има някакви първоначални резерви, те скоро отпадат. Това, което той предлага след половин година за печат, е уникален хибрид от пътепис, дневник и покъртителни изповеди на страдалците, осъзнаващи трагедията си след първоначалния силен шок. Юрист по образование, надарен с писателски способности, англичанинът превръща произведението си в изключителен по стойност и въздействие документ. Повествованието се разнообразява от откъси с етнографски, демографски и икономически характер. Авторът също цитира документи на Високата порта и дипломатическа кореспонденция от известната английска серия “Сини книги”. От зоркия му поглед не се изплъзват важни подробности, свързани с етническия състав на населението, търпимостта на българите към малцинствата, хищната данъчна политика на османската власт, участието на редовни войски в погромите над беззащитното население. Нещо повече – няколко страници от пътеписа са посветени на спомените на един селски учител за потушаването на Старозагорското въстание през 1875 г.

Свидетелят е скрит зад инициалите А. Б. и Мор отбелязва под черта: “Същата причина, която накара Външното министерство да скрие подписите на българската петиция до Парламента, ще обясни защо в много случаи не изнасям имена.” Учителят е родом от Хасковско. Подложен на зверски мъчения в Стара Загора, той едва успява да се изтръгне жив от ноктите на турското “правосъдие”. По-долу предаваме интересуващия ни откъс в наш превод от английски:

Разказ на А. Б. 

“Сведенията ни бяха предоставени от висок мускулест младеж на 26-годишна възраст, учител от Хаскени (Хасково), село между Пловдив и Одрин ” – отбелязва Мор. 

През 1875 г. бях учител в Йени-махле (Гарваново) и на 16 септември 1875 г. отидох в село Чирпан да посетя един приятел. Когато пристигнах там, бях изненадан, че всеки в селото се въоръжаваше. Когато попитах за причината, моят приятел ми каза, че започва въстаническото движение от страна на българите, и ми препоръча да се върна обратно в Йени-махле. Така и направих, а вуйчо ми, който тогава беше там, ме придружи. 

На 24 септември получих писмо от моя приятел, който ми съобщаваше, че негов приятел, също учител, се въоръжил с двуцевка, револвер и сабя и е отишъл в селото, наречено Марсалково (Спасово), на два и половина часа разстояние от Чирпан. Там той срещнал по уговорка друг учител от Чирпан, като откритата цел на посещението е била да подбуди селяните от Марсалково за въстание и да ускори бунта на тази околност. 

Вечерта на 30 септември, когато вкъщи бях на трапеза с един приятел, чух силно чукане по вратата и щом я отворих, влязоха три заптиета, придружени от селския мухтар (представител на българската община). Веднага ме сграбчиха, вързаха ми ръцете зад гърба и същата нощ ме закараха в Хаскени. В полунощ се явих пред съд или съвет, който заседаваше тогава, и въпреки че не можаха да докажат никакво обвинение против мен, казаха ми, че се налага да бъда закаран в Ески Загра (Стара Загора), на 13 часа разстояние от Хиени. Бях хвърлен в общия затвор на Хиени и намерих вуйчо си да лежи вече там. 

Следващата сутрин вуйчо ми и аз получихме белезници, бяхме закарани пеш до Бояджик и оттам заведени с кола до Ески Загра, като пристигнахме около девет часа вечерта. Когато наближихме конака, той се оказа осветен и като влязохме, чухме от различни части на сградата силни викове и молби, за които разбрахме, че се изричат от хора, измъчвани тогава, за да бъдат заставени да разкрият факти, отнасящи се към въстанието. 

Скоро след пристигането ни бяхме изправени пред тайния съвет, който тогава заседаваше в конака. Той беше съставен от видни турски жители на Ески Загра под председателството на Емин бей. Първият въпрос, който ни зададоха, беше дали познаваме В. Г. от Хиени. Нашият отговор беше, че сме приятели с него. Съветът каза: “Щом сте негови приятели, Вие трябва да сте замесени в неговия заговор да вдигне въстание.” Ние отговорихме, че макар и да сме приятели с него, не знаем нищо за неговите замисли и нямаме каквато и да е връзка с него. На това съветът отговори: “Ако доведем В. Г. пред Вас и той рече, че сте замесени, какво ще кажете тогава?” Ние отговорихме: “Ще му кажем в лицето, че е лъжец.” 

Съветът тогава призова В. Г. да се яви, и когато го запитаха защо е обвинил приятелите си, той отговори, че бил принуден да стори това, понеже е бил измъчван, докато направи исканото признание. Щом В. Г. даде това обяснение, председателят скочи вбесен и започна да го бие и да го рита, като го просна на земята и другояче го малтретираше. След това избухване беше наредено на четири заптиета да хвърлят В. Г. в килията и да го бият, докато разкаже същата невярна история, която беше казал предишния ден. Ние останахме в стаята за заседания, докато той се върна, след като му беше нанесен боят. Когато пак го запитаха, повтори обвинението, което отначало беше отправил към нас. Същевременно той ни увещаваше да признаем, че е вярно, за да го освободим от по-нататъшни мъчения, и ни рече, че ако самите ние възнамеряваме да избегнем мъченията, единствената ни възможност е да признаем всички обвинения, които те повдигат срещу нас. След като В. Г. беше така принуден да ни въвлече неправедно, той беше освободен, но при напускането си рече на председателя, че е казал тези обвинения срещу нас, защото е бил заставен да го направи по желание на съда, но през цялото време е знаел, че в никакъв случай не сме виновни. Когато В. Г. излезе, три пъти подред ни запитаха дали сме въстаници или не, и всеки път ние ясно отрекохме, че сме. Тогава съветът каза: “Ще ви научим на ум и разум и ще докажем дали сте, или не.” Тогава на шест заптиета беше наредено да ни свалят и да ни сложат в отделни килии. 

Щом влязох в килията, определена за мен, около врата ми беше сложена желязна гривна, закачена на верига, която минаваше през халка на тавана. На китките и глезените ми също бяха сложени железни окови, за които бяха закрепени вериги. Другите им краища, опънати в разни посоки, бяха закрепени за пода и стените на килията. Когато тази подготовка беше направена, по даден сигнал бях повдигнат към тавана с веригите, закачени за оковите около шията и китките ми. Всичките ми крайници, както и тялото ми, бяха опънати във висша степен и цялото ми тяло се задържаше от оковите. След като бях окачен по този начин, пред лицето ми беше поднесена лампа на прът, за да освети чертите ми, и заптиетата почнаха да ме бият с тояги най-безжалостно по краката, стъпалата и гърдите. Забравих да кажа, че те предварително бяха свалили обувките и част от дрехите ми, като в същото време ми откраднаха парите и часовника. 

Останах закачен, когато припаднах и загубих съзнание, след което бях свален и съживен, като върху ми изляха студена вода. Бях отново изведен пред съвета, преди което заптиетата ме предупредиха да отговарям на всичко, което бъда запитан, за да избегна по-нататъшни мъчения. Сложиха ме на един стол, но пак припаднах и за втори път бях съживен с изливане на студена вода. Предложиха ми кафе и председателят поиска да призная без допълнителни затруднения, че съм въстаник, защото в противен случай ще бъда подложен на други и още по-жестоки наказания. Казах им, че дори да ме нарежат на парчета, няма да призная това, което никога не съм сънувал да ставам. След като упорито отказах да направя такова признание, бях заведен обратно в килията от четири заптиета. Този път те вързаха китките и глезените ми с върви, като глезените ми бяха закрепени за пода, а около кръста ми беше стегнат железен пояс, свързан със стената. Като направиха това, бях издигнат за китките и държан в това положение, докато пак припаднах, при което бях бит жестоко, както и преди. 

След като се съживих, за трети път ме довлякоха в заседателната зала, понеже краката ми кървяха от ударите. Бяха зададени същите въпроси и тъй като пак отказах да отговоря на тях, отново бях върнат в килията. Този път заптиетата получиха инструкции да нацепят остри борови трески, да ги забият под ноктите ми, да ги запалят и да ги оставят да горят, докато отговоря задоволително. Когато видях тези приготовления, обзе ме страх и решителността съвсем ме напусна. Съгласих се да отговарям на всичко и по какъвто начин те искаха. 

Когато ме заведоха пред съвета, казах: “Каквото и да ме запитате, готов съм да отговоря, както желаете.” Тогава ме запитаха: “Ти комита (въстаник) ли си?” “Да” – отговорих аз. “Отиде ли в Чирпан с бунтовни намерения?” “Да.” “Чете ли писма, отнасящи се до въстанието?” “Да.” “Чете ли съобщенията във вестниците?” “Да.” Всъщност отговорих на всички зададени от тях въпроси така, както те искаха. След като свърши моят разпит, бях преместен в друга килия и останах там във вцепенено и полусъзнателно състояние две денонощия. Тъй като помислиха, че мога да умра от побоя, на който бях подложен, беше изпратен лекар, който за една седмица успя да ме свести. След това бях затворен в стая с още 16 или 17 мъже. Поради моето изтощено състояние ми даваха супа, а всички останали получаваха само хляб и вода. Останах там 15 или 20 дни, след което бях изведен пред смесена турско-българска комисия под председателството на Селим ефенди от Цариград. Когато бях разпитан отново от тази комисия, аз заявих, че всичко, което признах преди, беше изтръгнато от мен с мъчения и не е вярно. Първата комисия тогава се опита да докаже, че изобщо не съм подлаган на мъчения, но новата комисия направи стриктно разследване и по показанията на турски свидетели сама изясни всички обстоятелства, при които бяха направени моите показания. Общо около 1200 души бяха арестувани и затворени в Ески Загра по подозрение за съучастие в бунта, когато новата комисия започна заседанията си, и 320 души от тях бяха натикани в една килия. Мнозинството бяха свещеници, учители и първенци в различни села. 

В продължение на четири дни новата и старата комисия спориха помежду си, като първата обвиняваше втората в излишни насилия и мъчения, за което искаше нейното наказание. Но тъй като старата комисия имаше за членове най-влиятелните турци в Ески Загра, беше постигнат компромис и въпросът беше изгладен, като мнозинството от обвинените бяха освободени и 90 от тях бяха изпратени в Одрин. От последния брой седем човека бяха обесени на 29 май, двама умряха от глад в Одринския затвор, а ръката и крака на един човек бяха счупени с удари на приклади и тояги, докато той беше измъчван в Ески Загра. Бях държан в затвора на този град до 24 декември 1875 г. и бях прехвърлен в Одрин, където бях затворен в една килия с обикновените престъпници и бях хранен като тях с хляб и вода до моето освобождаване през септември 1876 г. В. Г. с няколко други мъже беше изпратен в Цариград на съд и имах сведения, че сега е учител в един от султанските колежи в този град. 

Що се отнася до въстанието през 1875 г., в окръга на Ески Загра беше пуснат слух преди една година, че ще настъпи революция, като мястото на действие ще бъде самата Ески Загра. Полесражението обаче трябваше да обхване градовете Сливен, Йени Загра (Нова Загора), Казанлък, Чирпан, Хаскени, а северно от Балкана – Габрово, Търново и някои по-малки селища. Действията на въстаниците обаче бяха издадени на правителството от шпиони. Само едно село, Елхово, разположено в полите на Балкана, по този повод беше нападнато жестоко от турците, които го плячкосаха, вързаха селяните и ги откараха в Ески Загра. Нито едно село не беше запалено във връзка с миналогодишното въстание, но няколко бяха атакувани и някои хора бяха убити. Няколко села обаче пострадаха тази година вследствие на това, което стана по-рано. Мотивите за въстанието бяха жестокостта на заптиетата, лошото управление, несправедливата и потисническа данъчна система, несправедливостта в съдилищата, фактът, че турците са въоръжени, а българите не, и общата несигурност за живота и собствеността. 

Преди около четири години имаше опит за бунт в Софийската област (комитетите на Васил Левски – бел. пр.), но оттогава не са правени други опити, освен извършените през 1875 и 1876 г. След 1828 г. обаче са правени няколко подобни опита за въстание.“