Българки
Казват, че със старостта ставаш невидима…
Че вече не си важна, че пречиш.
Казват го с такава студенина, че боли,
сякаш да спреш да бъдеш забелязвана е част от договора за остаряване.
Сякаш трябва да приемем ъгъла,
да бъдем още един предмет в стаята – мълчаливи, неподвижни, извън пътя.
Но аз не съм родена за ъглите.
Не смятам да искам разрешение, за да съществувам.
Няма да снижавам гласа си, за да не преча.
Не съм дошла на този свят, за да се превърна в сянка на това, което съм била,
нито да се свивам, за да се чувстват другите удобно.
Не, господа.
На тази възраст, когато мнозина чакат да угасна…
аз избирам да пламна.
Не се извинявам за бръчките си.
Гордея се с тях.
Всяка една е свидетелство, че съм живяла, че съм чувствала, че съм се смяла, че съм плакала.
Отказвам да престана да бъда жена
само защото вече не влизам във филтрите,
или защото костите ми не понасят токчета.
Оставам желание.
Оставам креативност.
Оставам свобода.
И ако това дразни… толкова по-добре.
Не се срамувам от белите си коси.
Срам бих изпитвала, ако не бях живяла достатъчно, за да ги заслужа.
Не угасвам.
Не се предавам.
Не слизам от сцената.
Все още мечтая.
Все още се смея с глас.
Все още танцувам с това, което ми остава.
Все още викам към небето, че имам още много да кажа.
Аз не съм спомен.
Аз съм присъствие.
Аз съм бавен огън.
Аз съм жива душа.
Жена с белези,
която вече не се нуждае от емоционални патерици.
Жена, която не се нуждае от чужд поглед, за да знае, че е силна.
Така че не ме наричайте „горката“.
Не ме пренебрегвайте, защото съм възрастна.
Наречете ме смела.
Наречете ме сила.
Наречете ме с името ми – с твърд глас и вдигната чаша.
Наречете ме Милка.
И нека се знае, че съм още тук…
изправена, с душа, която гори. 