На 20 август 2025г. се навършват 1108 г. от прочутата битка на Цар Симеон I при река Ахелой

Триумфът на Цар Симеон I над византийския главнокомандващ Лъв Фока през 917 година и до днес е определян като едно от най-грандиозните сражения в европейското Средновековие. Българският владетел взема лично участие в боевете, начело на тежката конница. Изтласкана към морето, византийската войска е обкръжена и унищожена почти изцяло. Преди Ахелойската битка за първи път в българската история се отслужва водосвет на бойните знамена по желание на Цар Симеон I.

На 20 август 917 г., цар Симеон разбива напълно при Ахелой войските на Източната Римска Империя, водени от магистър Лъв Фока – главнокомандващ сухопътните сили на империята. Това сражение е сред най-големите за цялото Средновековие.

Византийският хронист Лъв Дякон ще напише 50 години по-късно:

“ И днес може да се видят, купищата кости, на позорно бягащата ромейска войска край Ахелой. „

Според арабският хронист ал-Масуди в него вземат участие общо 122 000 души.

Византийската армия наброява 62 000 от които 12 000 конници, като за българските войски няма много сведения но се предполага, че са били около 60 000, като сред тях има печенежки и маджарски отряди, но основно армията на българите била от пехота.

За войната с българите Византия сключва мир с арабите и едва тогава войските от азиатските провинции на Византия се прехвърля на Балканите. За да се насърчи армията и допълнително да се повдигне бойният ѝ дух, на гвардейските тагми предварително са раздадени заплатите, а дворцовият протопоп Константин Кефала заедно с Константин Валелиас изнасят дървеният кръст, на който е бил разпънат Христос, и войниците от цялата армия се заклеват, че „ще умрат един за друг“ .

Тъй като византийската армия се е придвижвала покрай морето, то най-вероятно навлизането в българска територия става при Дебелт, някои изследователи считат, че там прегрупиралите се български гранични части се опитват да спрат византийското настъпление, но претърпяват неуспех и се изтеглят към река Ахелой и се присъединяват към основните сили.

При хода на битката край Ахелой, фронтът на имперската армия е разположен на север и навярно неговата линия е с дължина над 4 km., докато този на българската армия гледа на юг и е успореден на ромеите.

Началото на битката се характеризира с крайно жесток сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не се взимат. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българският център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта, повече от предполагаемо, вкарва дори резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема в посока река Ахелой, голяма част от нея – центърът и дясното ѝ крило губят бойният си строй.

В този критичен момент от битката, българският цар Симеон със своята (тежка) конница и скрити резерви зад хълма Биберна до днешното Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Ромейските войници се паникьосват и отхвърлени към морето, започват да бягат. Същевременно българският център и лявото крило контраатакуват ромеите. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на противника и бягството му от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част от тях са посечени, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.

Ромейската армия е почти напълно разпиляна и унищожена от българите. Според ал-Масуди от разгрома се спасяват непокътнати едва 2 000 ромейски конници, навярно от невлязъл в действие отряд. Вероятно те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византийците укрепен град Анхиало.

Според ромейската хронисти, не цялата армия била избита – имало голям брой пленени, а също така и много бегълци, които по-късно взели участие в сражението при Катасирти. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой. На бойното поле намират смъртта си Константин Липс и Йоан Грапсон. Покосени са и мнозина от стратезите – висшите ромейски офицери, началници на военно-административните области.

Предвид ожесточеното начало на сражението, българската страна също дава доста жертви – предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.

Огромната загуба на хора в тази битка временно парализира военната мощ на Византия. Опита на доместика на схолите Лъв Фока, заедно с етериарха Йоан и Николай Дука да окажат отпор на настъплението на българите край Катасирти, недалеч от Цариград, завършва с нов разгром.

Поклон и вечна слава!