175 години от рождението на Иван Вазов

ИВАН ВАЗОВ – ОБЕЗСМЪРТИТЕЛЯТ

Боян АНГЕЛОВ

175 години от рождението на Патриарха на българската литература

„Родих се в Сопот на 1850 година. Свърших трикласното училище там; следвах на 1867 година в четвърти клас на Пловдивската гимназия… Записах стихове – зачиракувах в поезията – от осемнайстата си година. От двайсетгодишната ми възраст се захвана период на моите безконечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другаря: бедността и вдъхновението…“ Това е записал Иван Вазов като начало на своята скромна и кратка автобиография, неотличима от животописите на стотиците наши български възрожденци. Биография почти анонимна, почти невидима и лишена от всякакво самоизтъкване.

Такава личност е Иван Вазов – патриарх на българската литература и създател на шедьоври във всички литературни жанрове. Наричаме го нашият Вазов, тъй като не само ние принадлежим на могъщия му словесен патос, а и той принадлежи на всички български писатели, на всички български читатели. Вазов успя да премахне междата между него и четящите творбите му. Той съумява по възхитителен начин да се скрие в героите си, в техните съдби и пророчества, да ги доближи до нас така, че да станем частица от жертвоготовността и саможертвата. Ако решим да се посмеем искрено и чистосърдечно, достатъчно ще бъде да разгърнем Вазовите „Чичовци“. Поискаме ли да прозрем как народ с вековна робска участ се превръща в несъкрушима сплав от мъжество и себеотрицание – достатъчно е да разгърнем „Под игото“. Иван Вазов има почитатели по цялата планета, защото почти на всички литературни езици са преведени творбите му. „Под игото“ е роман за рождеството на свободата сред каторгите на едно безнадеждно робство. А „Епопеи на забравените“ е с неопределим жанр, тъй като е ода за българската гордост и плач за народната горест.

„Епопея на забравените“ днес е забравена от почти всички българи. В забрава тънат и нейните герои. А отцеругатели се опитват да присмехулничат с Вазов, да кастрят и стрижат творбите му, както би се изразил неговият съвременник Нешо Бончев. Неразбираем бил за младите, трябвало специален речник за архаични думи да се съставя. Не разбраха тези господа и дами, че старите думи са като старо злато.

В началото на 70-те години на 19.век Иван Вазов се завръща от емиграция в Одеса и пише стихотворението „Прибирание в Отечеството“. Описва и параплава, с който прекосява Черно море. Колко красива и неумолимо точна дума – параплав! Защото кораб, задвижван от парна турбина, не ходи из морето, а плава в него. Ала не от вчера параплав е слово, изхвърлено от речника на съвременния български език като остаряло… и заменено с доста неточната и нелогична думичка параход.

Като истински пророк, видял и нашето настояще, Иван Вазов е поставил в центъра на „Епопеята…“ одата си за Паисий, за онзи смирен външно, но вътрешно необуздан монах, чийто духовен ръст е съизмерим с най-високите рилски и пирински върхари. Със своята „История славянобългарска“ възкреси Паисий заглъхналата отечествена слава и посочи неоспоримите наши приноси към европейската цивилизация. Хилендарският монах вдъхна живец на онова пламъче от православната ни свещ, което вековете не бяха успели да угасят. Защото Паисий продължи започналия в държавата ни още в средата на XIII век Ренесанс, изпреварил с близо век италианския и намирал своите отражения в достолепието на Второто ни царство, в тишината на манастирските обители, в еманацията на Охридската българска патриаршия, просъществувала до седемдесетте години на осемнадесетия век.

До Паисий е поставил Иван Вазов братята Димитър и Константин Миладинови от Струга, за да не забравяме, че Македония е изконна българска земя, народът ѝ – български, а кръвта му „цела, българска блага“.

Съзираме и силуета на непримиримия Георги Раковски, чийто най-свещен блян бил да освободи Отечеството без чуждоземна помощ, само с храбростта на българските четници. И юнашката смърт на Стефан Караджа е възпята в „Епопея на забравените“, и себеотрчането на братя Жекови, и трагичните съдби на апостола Панайот Волов, мечтателя Тодор Каблешков, чизмаря Кочо Честименски… Концентричните кръгове на героизма, раздвижили вековното робско безмълвие, не спират своя тържествен марш, за да се стигне до пожарищата на 1876, когато народът се вдига срещу тиранията, готов повече от всякога за смърт, ако не успее да прегърне свободата си. Виждаме и „славното бесило“, на което увисна най-съвършеният от всички българи – Васил Левски, разбрал, че цял народ ще бъде победител, ако делото му успее. И това дело намери своята най-непробиваема защита сред старопланинските висоти, където блести

 

…едно име ново, голямо, антично,

Като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!..

 

Иван Вазов възпя Шипка, героите от Сливница и Пирот, храбреците от трите отечествени войни за обединение през 1912 – 1918… Той беше яростен защитник на бедните и онеправданите – в стихотворението „Елате ни вижте“ показа истинския лик на социалната нищета. Единствен получи признанията „литературен патриарх“ и „народен поет“. Като изразител на отечествените копнежи заклейми родните службаши и мижитурките-службогонци. Остана до края на дните си верен на своите идеали, които съвпадаха с идеалите на обикновените хора. През своя пъстър живот изтърпя страдания, наранили вярата и честолюбието му, но Балканът, в сенките на чиито върхове израсна, му даде твърдостта на гранитните си върхове.

Любимото дърво на Вазов е борът. Може би затова, преди да поставят капака на ковчега му, зелена борова клонка се отронва върху изстиналото негово тяло – като поздрав и благодарност от Природата, която Поетът обезсмърти.

ИВАН ВАЗОВ

стихотворения

БОРЪТ

Там, дето се види Балканът високи

край дола тракийски, на южна страна,

да пуща стремливо плещи си широки,

величествен, страшен и прав кат стена:

 

там, дето се дига на мрамор основи,

сред хълми зелени, покрити с цветя,

де всичко шумува, играй, песнослови:

зефир, водопади, врабчета, листа –

 

в туй весело място, рай земен прекрасен,

издига се мълком със жълти стени

скит древен и жален кат спомен безгласен

в тез хубости нови на старите дни.

 

Наокол е шумно. Но в тази ограда

е глухо, безмълвно, всегдашен е сън,

едвам се зачува дотук водопада,

кой пеняст гръмливо бухти си навън.

 

А в този скит спокоен, скит стар християнски,

над черквица ниска със вехти светий

се бор възвишава на ствол великански

и върха си черни във облаци крий.

 

Кат кедър вековен в Ливанска пустиня

разперил е клони, потънал в мечти

свещени и тайни. На стара светиня,

на гробове неми той сянка държи.

 

Монах белобради, старик стогодишни

го помнят се толък, се толък голям,

нито пък са чули от хора предишни

кога му е корен забоден бил там.

 

И може би тоя гигантин вековни

на бившата сяйност свидетел да е

и случки големи той още да помни,

които в живота си дълги виде…

 

И тъй той живей тук години безчетни

със бури и хали в неспирна борба

и мразове зимни, и пекове летни

минуват безследно над горда глава.

 

Но в тая му пора, де всяк се дивеше

на негова хубост и височина,

понеже и той сам от тоя свят беше,

то общата участ, уви го стигна.

 

В нощ тъмна и мрачна внезапно се чува

от горски усои гръмовен, див глас

и хала ужасна завя, залудува

с нечувана ярост и гняв дотогаз.

 

Долините жално ехтяха, пищяха,

пищяха полята в бурлиавата нощ,

Балкан се тресеше, горите ревяха…

И всичко поваля стихийната мощ.

 

Кат винаги борът сърдит, непокорен

се бореше храбро с туй страшно духло

и в тоз бой отчаен, изкъртен от корен,

с шум грозен простира гигантско тело.

 

Падна веч! И как е величествен, жален,

прострян на земята столетния бор!

До снощи той беше тъй горд и начален,

чело му летеше към синий простор.

 

Тогава утихна веявица люта,

гиганта надменни кат с трепет срази

и пълна от почит към жертва прочута

та място отстъпи на скръб и сълзи.

 

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

 

Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не – за ядове отровни.

 

Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци сладки

 

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива –

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива

 

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

 

Не си можал да въплътиш във теб

съзнаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

за груб брътвеж те само бил орисал!

 

Тъй слушам си, откак съм на света!

Си туй ругателство ужасно, модно,

си тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.

 

Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;

 

ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.

 

БРАТЯ МИЛАДИНОВИ

Попейте ми, красни македонски деви,

попейте ми ваште невинни припеви,

втъкнете си китки, пратете ми клик

на вашия кръшен и звучен язик.

Треперяйки сладко, аз ще да ви слишам

и към вас ще фъркам и ще да въздишам

ведно с тиха Струма, ведно с мътний Дрин,

ведно с ека жалний, що праща Пирин;

летете, ехтете, песни македонски,

печални кат песни на бряг вавилонски,

сдружени с въздишки и с оковен звън,

дигайте, будете от гробния сън

тез спомени стари, тез преданья вети,

що кат сенки чудни пълнят вековете:

юнаци измрели без гроб, без венци

за хорска свобода паднали борци,

орляци левенти, дружини отбрани,

покрити със слава, със кърви и с рани,

наредени мълком, готови за бран,

окол Крали Марка — вечен великан!

 

Дивний Крали Марко! Всеславянска славо,

на тъмни фантазий създанье мъгляво,

Ролан македонски, заветен и мил,

ти векове с твойто име си пълнил!

По кои полета, по коя пустиня —

ти не си размахвал сабя дамаскиня?

Да не се е мяркал твоят страшен стан?

Къде не си мятал златен боздуган!

Де не си се борил с Муса Кеседжия?

Де не си препускал коня Шарколия?

В коя скала здрава, във кой камък як

диря не остави грамадний ти крак?

От Белграда до Прилеп, де в глуха пещеря

турят ти въртопа тъмните поверья,

до Кукуш печални и до Хеликон

призракът се носи на черний ти кон

и се мярка твойта неизмерна сенка.

Коя ли бе тая баснословна ненка,

що откърми тоя дивен исполин —

с един крак на Емус, с другий — на Пирин?!

 

Летете, о, песни, спомени големи,

въздишки последни за бившето време!

Пейте ги, девици, при Пинд и при Шар,

пейте ги при Струга, град хубав и стар,

дето се родиха двата Миладина,

на Македония двата верни сина.

 

Във влажни тъмници, пълни с мрак, вони,

помежду вековни и потни стени,

гниеха два братя, в окови два роба,

кат два живи трупа, фърлени в два гроба.

Векове минаха!…От слънце заря,

нито от надежда до тях не огря!

Проклети бъдете, о, тъмници влажни!

Колко вий стопихте, сърца, сили снажни,

колко зли насилья, жъртви, младини

погълнаха ваште смрадни глъбини!

 

Димитрий бе влязъл пръв у свойта бездна.

Константин по-после кат него изчезна.

 

Защото в един век, за правдата глух,

разбуждаха смело народния дух

и на братя родни чрез родното слово

те готвеха битви и бъдеще ново;

защото те първи усетиха срам —

туй велико чувство, и в глухия храм

сториха да екнат химни ясни богу

на язик, погребан от векове много;

защото казаха: „Народ сме велик

и господ познава нашият язик!“

И викнаха силно: „Мразиме хомотът

позорен и мръсен на фанариотът!“

Защото смеяха, без да ги е страх,

с силний да се борят и не бе ги грях

да пропаднат жъртви заради народа

с тия сладки думи: наука, свобода;

защото сбираха песни по цял край,

тъй както при Тунджа момите през май

триндафили сбират и в кошници гуждат,

затова по-рано от сън се събуждат;

защото увиха китка миризлива

от здравец и росен, и от клас на нива;

защото от всите гори и реки

седенки и сватби, хора и тлъки

напевите сбраха, въздишките сляха,

на седата старост в паметта копаха;

защото струпаха в един общи тон,

всичко що бе отзив, припев, звук и стон,

затова една нощ патрикът нахлузи

свойто черно расо и злобно каза:

„За тез два хайдука трябват железа.“

 

И ето защо са днеска оковани,

и в тия тъмници живи закопани.

 

Дълго те търпяха. Тъмничният смрад

отравяше бавно животът им млад.

 

Везапно известье за милост довтаса.

И Фенер, котило на ехидна раса,

гняздо на кощунство, на леност, на блуд;

Фенер, по срама си позорно прочут;

Фенер, от където през векове цели

разврат и мъртвило в света са се лели

и който забули всичкия възток

с една гъста мрежа и никой тълчок

на духа не даде нито мисъл нова

на човека, паднал във дрямка сурова,

без вяра в борбата и без идеал;

Фенер при такваз вест потрепера цял

и уплашен рече: „Друг е божий съд!

Тия два убийца трябва да умрът!“

 

И кат се прекръсти, прати им отрова.

 

Нощта бе студена, мрачна и сурова.

 

На заранта рано тъмничния свод

огласиха думи: милост и живот!

А бедните братя в предсмъртни страданья

изпущаха свойте последни стенанья.

И вече обзети от гробния хлад,

те пращаха сбогом на божия свят

и шушукаха тихо с гаснееща сила:

„Как много те любим, Българио мила!“

 

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

 

Питат ли ме дей зората

ме й огряла първи път,

питат ли ме дей земята,

що най любя на светът.

 

Тамо аз ще отговоря,

де се белий Дунав лей,

де от изток Черно море

се бунтува и светлей;

 

тамо, де се възвишава

горда Стара планина,

де Марица тихо шава

из Тракийска равнина.

 

Там, де Вардар през полята

мътен лей се и шуми,

де на Рила грей главата

и при охридски вълни.

 

Там, де днес е зла неволя,

де народа й мъченик,

дето плачат и се молят

се на същият език.

 

Там роден съм! Там деди ми

днес почиват под земля,

там гърмяло тяхно име

в мир и в бранните поля.

 

До чукарите карпатски

е стигала тяхна власт

и стените цариградски

треперали се тогаз.

 

Вижте Търново, Преслава –

тия жални съсипии:

на преминалата слава

паметници са они!

 

Българийо, драга, мила,

земля пълна с добрини,

земля, що си ме кърнила,

моят поклон приемни!

 

Любя твоите балкани,

твойте реки и гори,

твойте весели поляни,

де бог всичко наспори;

 

твойте мъки и страданья,

твойта славна старина,

твоите възпоминанья,

твойта светла бъднина.

 

Дето ази и да трая –

за теб мисля и горя,

в теб родих се и желая

в теб свободен да умра.

 

ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ?

 

I

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти…

Отечество любезно, как хубаво си ти!

 

II

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

Ти сбираш в едно всички блага и дарове:

хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,

на Изтокът светлика, на Югът аромата;

горите ти са пълни с хармония и хлад,

долините с трендафил, гърдите с благодат.

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

 

III

Отечество, не си ли достойно за любов?

Кой странник без въздишка можe да те остави?

Кой има сила твоите картини да забрави?

Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров

в случай, че бог би искал Едемът да премести

и своя рай прекрасен при Емус да намести?

Отечество, не си ли достойно за любов?

 

IV

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

Не те познават даже децата ти сами

и твойто име свято не рядко ги срами!

Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?

Какви ли тайни дремят, богатства, красоти

по твоите долини, поля и висоти?

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

V

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,

и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.

Рогачът в планините по-много те обича,

по-харно те познават крилатите певци,

но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,

доволно е, че даваш покривката и хляба,

и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!