Болестта иска лечение – от главата, не от аптеката!
Обичам да чета стари вестници – не вчерашни, не миналогодишни. А стари, с пожълтели от времето страници. Такива вестници, списвани преди много десетилетия, но съдържащи велики, неугасващи никога истини. Те действат импулсиращо на читателя и неизбежно го предизвикват към исторически съпоставки със заобикалящата го действителност. Резултатът е потресаващ. Особено когато става дума за морал, духовни ценности (или по-скоро бездуховност), състоянието на държавата и обществото и безпардонното ни обсебване от материалното. Още повече пък когато става дума за нашата си България. Тогава разбираме колко сме болни, отдавна – и ние, и страната ни.
Убедете се сами! Аз вече го сторих. Затова си позволявам да Ви цитирам по-долу думите на един добре забравен юрист, журналист, публицист и народен представител в XXV ОНС (24.02.1940 – 09.09.1944) – Петър Николов Думанов (1895 – 1976).
„Положението на народа и държавата е наистина тревожно. Бързо, стремглаво, прогресивно общо народно обедняване – духовно и материално, е заляло всичко по нашата изстрадала земя. Една свирепа политическа и духовна реакция вилнее необуздавана и необезпокоявана от никого. Пълна обществена дезорганизация и нравствено разтление – ето днешната епоха, епоха на обществен упадък и безредие, на морално разложение!
“…И партии, и водачи, цялата българска политиканстваща интелигенция е абдикирала от своя обществен и народен пост. Тази интелигенция в опозиция изобилно и безотговорно хвърляше лозунгите на човещината и свободата, заграбила обаче политическата власт в ръцете си – ние я виждаме агресивна и дива към собствения си народ – днес тя гради само своето лично бъдеще и щастие, обезпечавайки своето материално състояние, далеч от народните нужди и страдания.
В този върховен и трагичен момент за българския народ тази интелигенция се лута и суети, без път, без воля, без енергия и хоризонт за борба и народно водачество! Как е измамен и отровен българският народ, как е обезверен от своите политически и духовни „водачи”! Душата на българина е отровена, смутена, заключена, тя е в хаотична тъмнина. Само омразата, озлоблението, отчаянието, тъмните инстинкти кръстосват мечовете си на общественото поле… Палачите на това духовно поражение, на това материално разрушение, играят юдинско хоро над народната съвест! А честният и трудолюбив български народ, усамотен в своите страдания, продължава с тъпа усмивка да гледа трагикомедията, която му се разиграва от ред години насам – отвратен и покъртен от всичко, което става за негова сметка…
Нашият народ стои разпънат на кръст, без водачество. Къде е интелигенцията, борческата народническа интелигенция, обществените будители, народните водачи, смелите държавници, които да изведат своя народ от този свиреп кошмар на противоречия, съмнения, нечовешки страдания и да начертаят новите пътища, да създадат новите форми, да поведат лютата борба срещу тъмното, жестокото, алчното, загнездено в сърцата на ония, които не познават друга максима освен тая: „Всичко за мен, след мен и потоп!”.
Трябва от всички страни всички дейци да подемат възхода на народното възраждане и духовно освобождение. Човекът не бива повече да бъде унижаван, оскърбяван, лъган, потискан, грабен и тероризиран!
Време е вече да изгреят лъчите на светлината, истината и правдата”.
Петър Думанов, в-к „Литературен глас”, януари 1933.
Даа, отдавна е време! Очевидно и преди почти 100 години пак е било така… Моралът си е хубаво нещо, ама щом злото съществува, значи доброто не прави нищо… или прави недостатъчно. А че българите сме си още болни – това също е ясно. Но все нещо чакаме и на други се надяваме, заровени до гуша в една престъпна всепозволеност. Кога ли най-после ще ни уврат главите!?
Георги Туртуриков – обикновен минувач
