„Говорещият с морето“ – разказ от Жени Бързакова

Първата голяма любов на баща ми е морето. Втората сме аз и брат ми.

Откакто се помня, лятото за мен е пясък между пръстите, вълни в косите, начупени от морската вода, мирис на почерняла кожа и безкрайно чувство за безгрижие. Макар да не съм прекарвала целите си лета на морето, имахме една задължителна дълга семейна почивка, която за мен си беше една малка вечност. Всъщност като се замисля за детството си, спомените ми се разделят на две – тези извън морето и тези, които му принадлежат. Не знам на колко години съм била, когато за първи път са ме завели на море, но целият ми съзнателен живот е свързан с него.

Магията на моето детство на морето беше в старите бунгала на плажа, с четири стени и четири легла, веранда с пейка и маса, газов котлон и пържена риба и току що уловени миди късно вечер. Разходка в морето със самоделна яхта с червени платна, на магнетичен белобрад капитан с неизчерпаеми истории за старите Българи и света. …Да се събудиш на плажа от жега, защото баща ти е разпънал палатката късно вечерта предния ден и не е съобразил, че първите слънчеви лъчи ще паднат директно върху нея. Два часа гребане с водно колело навътре в морето, за да стигнем до недостижими на крак скали и малки заливчета, разкриващи тайните си само пред нас, сякаш сме пирати на лов за съкровища. Свободата да играя сама из лагера с часове, да се запознавам с нови деца всяко лято и да създавам приятелства. Душове със студена вода, защото сме се прибрали последни от плажа и топлата вода в общата баня е свършила. Звън на металните чинии в стола и купони за храна. Шумът на листата на дърветата около бунгалото, неспирно играещи с вятъра. Мъкнене на чадъри и плажни чанти до самия край на плажа, за да сме възможно най-далече от хората и възможно най-интимни с морето.

Усещала съм връзката си с морето цял живот, но най-ясно я видях материализирана пред мен тази пролет, когато с дъщеря ми отидохме много рано сутринта до плажа за първи път тази година и откакто тя е по-осъзнато човече. Светът тепърва се събуждаше, водата още беше сънена и спокойна. Не беше достатъчно топло, за да влезем и просто стояхме гушнати на брега,  гледахме… Видях себе си отстрани в нея, като малко дете, всичките спомени от детството ми на морето се сляха в едно и усетих ясно магията, която баща ми ми е дал и която искам да предам и на нея по своя си начин. Уви, много от местата на моето детство на морето вече не съществуват, но аз ще продължавам да търся нови такива за нея.

Чували ли сте една фраза, която доста обикаля интернет напоследък – “Не възпитавайте децата си. Те така или иначе ще станат като вас. Възпитавайте себе си.” Не помня баща ми да ми е казвал “обичай морето”, но аз виждах любовта в очите му – ненаситна, пламенна, безкомпромисна и тя беше моя пример. Любовта им с морето е такава и до днес. Но не онази първа любов, която те изпепелява и след като изгори всичко в теб се разпада на милиони прашинки.

Не, първата любов на баща ми с морето гори в него и ще продължава да гори до последния му дъх, който навярно също ще използва за да разпали огъня още малко. И знам, че е взаимна. Баща ми уважава законите на морето и подводния свят и морето го уважава в замяна. Уважава го толкова, че да му подарява обратно живота му в края на всеки дълъг ден, който е прекарал под вода с харпуна в ръка. Защото тази любов е опасна. Морето е могъща стихия, която може да те погълне в обятията си и да те заличи напълно за миг ако пожелае. От 10 дни ваканция на морето, баща ми прекарваше 8 под вода. На 9-тия вече наситен и напит от подводната магия и блажено изтощен, оставаше с нас на плажа, за да се порадва на морето и да се любува с него и от разстояние. А на 10-тия ден, в който трябваше да си тръгнем към града, винаги винаги, винаги оставахме на брега до последно и си спомням ясно как той просто не можеше да се нагледа на морето и като малко дете убеждаваше себе си “още 5 минути и тръгваме”.

Какво ли си говори с морето през всичките тези години? Сигурна съм, че се разбират само с поглед и без думи. Най-вероятно си говорят за живота, Бог, любовта, смисъла и вселената. За каквото и да е, морето винаги е успявало да смири душата на баща ми и да му даде това спокойствие и тишина, което светът на сушата и до ден днешен не може. Морето е неговата медитация, неговият храм, награда за усилията, които полага всеки ден, да върви срещу течението на живота и да намира успеха в трудностите. Защото над водата, душата на баща ми си е избрала труден живот, пълен с битки, предизвикателства и ситуации, които тестват силата на духа, волята и тялото му. Но под водата, цялата му същност съществува в хармония със заобикалящия свят. Ако морето реши да не му даде риба в този ден, това е решение на природата, с което той се съгласява с мир в душата, защото знае, че утре или след време ще се видят пак и всеки ще има своя шанс да покаже любовта си на другия.

Много хора са се чудили през годините, защо ходи да се гмурка, защо пътува километри, часове и дни, през държави и континенти само за да се среща с морето отново и отново?! Защо стои под водата до залез, защо подлага тялото си на тази умора?!

Аз никога не съм се чудила. В моите очи неговата любов с морето винаги е била най-естественото нещо. И винаги съм имала вярата, че в края на всеки ден, той ще излезе от водата и ще се върне при нас. Защото морето е светът, с който всички останали трябва да го делим. Да можеш да говориш с морето на неговия език е изкуство, на което баща ми е посветил живота си. Сигурна съм, че от момента, в който се е свързал за първи път с подводния свят по този съкровен начин, той е оставил там частица от себе си и всеки път когато се гмурне отново я намира и се чувства цял.

Жени Бързакова