Оперният артист Александър Марулев: „Отдадох с готовност и желание целия си съзнателен живот и творчество на Старозагорската опера“
Любимият на публиката бас е доайенът, който в продължение на 46 години и до днес е на сцената
Александър Марулев е ярко изразен оперен певец, чието име е добре познато на оперната публика не само в България, но и на много сцени в Европа, Азия и Америка.
Роден е на 9.05.1954 в гр. Стара Загора – град с музикални традиции, дал на света едни от най-бележитите оперни певци. През 1973г. завършва успешно Строителния техникум, а през 1979 г. – Българска държавна консерватория, специалност оперно пеене в класа на проф. Елена Киселова с академична степен – магистър по изкуствата. От тогава до ден днешен е солист на Старозагорската опера , като изпълнява всички главни басови партии – „Борис Годунов“ – Борис, Варлаам, „Дон Карлос“ – Филип Втори, „Набуко“ – Закария, „Ернани“ – Гомес да Силва, „Силата на съдбата“ – Падре Гуардиан, „Атила“ – Атила, „Макбет“ – Банко, Реквием“ – Дж.Верди, „Севилския бръснар“ – Базилио, „Любовен еликсир“ – Дулкамара, „Бохеми“ – Колин, „Хан Крум“ – Хан Крум и др.
През 1974 специализира интерпретация при проф. Ким Борг – Ваймар, Германия ; През 1980 завършва майсторския клас на проф. Илия Йосифов – София; През 1988 е в майсторския клас на Гена Димитрова – София; През 1990 специализира при Борис Христов в Академията за изкуства и култура в Рим, Италия.
Лауреат е на наши и международни конкурси, сред които: 1983г. – Конкурс за млади оперни певци – гр. София, 1990г. – Международен конкурс за оперно пеене – „Re Manfredi“ гр. Манфредония, Италия; 1993г. – Международен конкурс за оперни гласове „Beniamino Gili“ – гр. Сирмионе, Италия; От 1979 е постоянен артист на Държавна опера – Стара Загора.
В периода 1998-2003 е директор на операта, а през 2010-2012 е неин главен художествен ръководител.
Участвал е в почти всички издания на Фестивала за оперно и балетно изкуство – Стара Загора и още:1997 г.– в Международен музикален фестивал за класическа музика – гр. Новосибирск, Русия; 1999 – Музикален фестивал – гр.Анталия, Турция; 2000г. – Международен фестивал за опера „Musikum Tempora“ – гр. Тиволи (Рим), Италия
Има осъществени много записи в Българското национално радио и телевизия, участия в концерти и камерни произведения.
Господин Марулев, кога и защо избрахте оперното пеене като житейска и творческа съдба?
Откакто се помня и като дете, и като ученик,винаги съм пял във всички детски и младежки хорове. Когато дойде време за казармата, реших да се пробвам в Ансамбъла на Строителни войски. Веднага ме приеха. Навлязох в тези среди, запознах се с много добри музиканти и интересни личности и логично беше да продължа образованието си в консерваторията. Преминах през много специализации, създаване на репертоар…Въобще много интересни бяха първите ми години в това изкуство. Всичко се случи, както желаех. Срещнах се с много личности, които никога не съм допускал, че не само ще срещна, но и ще бъда с тях на сцената…С много от тях останахме приятели завинаги.
Веднага ли след като се дипломирахте в Българска държавна консерватория се върнахте в Стара Загора?
Точно така беше, от консерваторията в операта. Явих се на приемен изпит заедно с Добри Добрев, който нямаше музикално образование. Тогава се започнах с Димитър Димитров. Впрочем и преди това, когато завърших Строителния техникум, се явих на прослушване за хорист. Басът Николай Ножаров ни беше роднина и ме накара да пробвам, защото, както той се изрази, „имаш хубав глас“. Прослушваха ме главният диригент и директор на операта Димитров и хормайсторът Богдана Попова. „Абе, всичко хубаво, но ти предстои казарма, изкарай я, че пак ще видим..“ каза маестрото. Всъщност така и стана. След консерваторията ми направиха прослушване. Назначиха ни и двамата с Добри. Крачка след крачка започнах да навлизам в оперното изкуство. Обучението ни в консерваторията има нещо общо с музикалния театър, но разликата е доста голяма във всяко отношение. С Димитър Димитров, Бог да го прости, започнах да навлизам в сложната материя. Много дължа на него. Имахме завидни професионални отношения, по-късно и приятелски.
Коя беше първата Ви роля?
Първата ми роля беше в „Златната птица“ на Марин Големинов- Военоначалникът. Диригент беше Веселин Ненов. Нататък колелото се завъртя. Отначало – по-малки роли. Тогава практиката беше такава. Който завърши консерватория, не го хвърляха директно в дълбоките води. Трябваше да се мине по път, който, като си помислиш след две -три години, е бил най-правилния. През това време трябва да усетиш сцената, досега с партньорите, с режисьорите, усещаш как ще се развие спектакълът. Има задължителни закони, специфични неща, които трябва да се знаят и да се прилагат. След това започнах с „Дон Базилио“ от „Севилският бръснар“ на Росини и всички останали големи роли. През 1985/1986 г. се наложих в централните партии на всички постановки. Повечето от тях съм изработил с маестро Димитров.
С кои колеги солисти си партнирахте през тези години?
От басите заварих Георги Енев, Бог да го прости, Николай Ножаров, Васко Станишев- голям мой приятел…По това време имаше колеги, които 3-4 години преди мене бяха завършили консерваторията – Иван Гюров, Тоня Петрова, Стефка Христова…Тогава бяха други отношенията към операта. Подпомагаха се много артистите по всякакъв начин. Даваха им се служебни апартаменти под наем. Мисля че бяха 50-60, повечето от които се изкупиха. Когато бях директор , бяха останали по-малко от 10, от които общината искаше да ни лиши. Противопоставих се и те останаха за ползване и досега.
Живели сме в едно хубаво оперно семейство, с приятелски взаимоотношения. Не си спомням хора, които да са странили, да са по-затворени или скандалджии. Всички празници, скръбни поводи посрещахме заедно. Винаги всички служби са работили много съвестно и всеотдайно, с мерак и до ден днешен е така.
По-натоварена ли беше програмата, отколкото е сега?
Не, не, нищо общо няма театърът ни днес, с този, който беше преди 30-40 години. Тогава беше друга системата, други изискванията. Правеха се по 4-5 премиери на сезон, като задължително едната от тях беше българска, а другата – класическо заглавие, например „Набуко“. Всички спектакли се изпълняваха на български език. Работеха се в продължение на три-четири месеца с най-големи подробности с режисьор, диригент, сценограф…Работихме почти с един и същи постановъчен екип, рядко имахме гостувания. Ръководството избираше такива заглавия, в които бяха ангажирани всички солисти, хор, оркестър, балет. Пак по това време, всички билети за спектаклите бяха разпродадени, но публиката рядко беше изпълнила салона. Тогава имаше активни профсъюзи, за които не беше проблем да закупят билети, които струваха по 1 лев билета, да преведат парите, да се задраскат в скицата, а местата в повечето случаи да останат празни. От постоянната ни публика бяха войниците, които със желание идваха на два- три часа спокойствие и често, необезпокоявани заспиваха…
Господин Марулев, от 1998 г. до 2003 г. сте бил директор на операта. Какво се случи през този период?
Това беше преходът от операта на Димитър Димитров към операта на Огнян Драганов. През това време заедно с Пламен Карталов, започнахме да изнасяме спектаклите на открито. Това беше много революционно, както за трупата,така и за публиката. Първият спектакъл, който направихме на Античния форум „Августа Траяна“ беше на операта „Ернани“ от Верди. Винаги имахме много публика, защото следващите постановки бяха атрактивни, монументални, интересни и за визия и за слушане : „Аида“, „Набуко“, „Атила“, „Кармен“…
Всичко, което се правеше в театъра, беше с моето лично участие във всичките етапи на изграждането на спектакъла и по ателиета, и сцена, костюми, реквизит, репетиции…Не допусках компромиси с качеството на постановката (разбира се не така, както сега е в пъти повече при Огнян Драганов). Публиката винаги е искала на представленията да има поне едно-две гостувания, които въпреки усилията ми, трудно се осъществяваха. Времето за културата беше много тежко. Сменяха се министри, парите все не достигаха, сградата на операта не беше ремонтирана след опожаряването й и играехме в Дома на транспортните работници – на гарата…По едно време искаха да закрият операта…Бяха молби, притеснения, търсене на връзки. Старозагорци твърдо застанаха зад операта си и я спасиха…
Благодарение на мои контакти, по това време направихме много турнета в цяла Европа- основно в Испания, Италия, Германия, Белгия, Австрия…
От 2010 г. до 2012 г. сте главен художествен ръководител. Какво се случи през това време?
След години наред ходене по мъките, на 5 октомври 2010 г. операта официално беше открита с представлението на „Кармен“ от Бизе. През тези години започнахме да готвим репертоар, за възстановения ни дом. Тъй като съставът беше драстично намален – солисти, хор, оркестър, балет, правехме редовно прослушвания. Освен това имахме Художествен съвет, който преценяваше поведението, ангажираността и отговорността на всички.
Беше смутно време. Климатът в операта беше крайно влошен. Имаше стачки и гражданско неподчинение. Желанието на колегите беше отново да стана директор. Ходихме делегация при тогавашния министър Вежди Рашидов с искане да се сложи опитен и солиден човек…Хорът на операта и солисти пяхме пред стените на Министерство на културата и Министерски съвет – хорът на евреите от „Набуко“… Разбира се, не се получи…Тогава много активни бяха няколко профсъюзни лидери, които ми се противопоставиха, защото исках всички са работят както трябва. Мислеха, че по профсъюзна линия ще налагат правила. Не може да противоречи служител на човек от ръководството и да е виновно ръководството. Чувах клюки и интриги, че съм искал да стана отново директор, за да взема барчето на операта и да печеля пари…И още какви ли не долни измислици, каквито никога през ума ми не са минавали. Изпаднах в ситуация, в която се чувствах встрани от живота на театъра. Подадох молба за освобождаване на длъжността. От този момент нататък започнах основно да си гледам пряката работа, както съм правил цял живот. На никого за нищо не съм се месил. Оценки за никого не съм давал за всички, които са били след мен. Стоя, наблюдавам, правя си мои изводи. Някои неща приемам, други не. Тези, които не приемам съм се старал да бъда далеч от тях.
Има ли в днешния солистичен състав или в хора артисти като Вас, които в продължение на 46 години, неизменно са на сцената Държавна опера Стара Загора и то винаги в най-добро представяне?
Мисля, че няма!
Как си обяснявате Вашето творческо дълголетие?
С това, че Господ ми е дал глас, който никой не успя да развали, включително и вокални педагози. Навсякъде, където съм ходил на майсторски класове, винаги съм имал едно на ум…Те изискват едно, аз казвам – да, да и после правя каквото зная и мога, каквото ми идва отвътре. Освен това, никога не съм бил роб на гласа си. За тази моя дълголетна практика надали има 4-5 пъти да съм отсъствал по болест.
Господин Марулев, Вие като доайен на Старозагорската опера, като човек, който е бил и на ръководни позиции, как намирате състоянието и нивото на Държавна опера Стара Загора за последните 10 години, когато начело е Огнян Драганов?
Където седна и стана само това приказвам: Както сега е театърът, никога не е бил по-добре, на по-високо ниво във всяко отношение, след промените които настъпиха след епохата Димитър Димитров. Тогава беше друга естетика, друга политика, други изисквания. Преходът, който се извърши след 90-те години на ХХ век беше да се премине към новата, европейска естетика. Първоначално старозагорската публика резервирано приемаше новите заглавия и реализирането им, но ето че сега никой не протестира. Всички са съгласни, предоволни и горди с първата извънстолична опера. Почитателите на това велико изкуство знаят, че във всеки спектакъл има поне двама първокласни певци с международна кариера. Те правят спектакли, които са празници. Непрекъснато излизат премиери, които в месеца са 3-4, колкото навремето правехме за една година. Имаме съвършена многонационална балетна трупа. Прекрасна реклама…Машината ни е така добре смазана, както никога не е била. Всеки си знае и върши работата. Отношенията са приятелски. Не съм чул нито веднъж да има патардии или неразбирателства.
Драганов се оказа забележителен мениджър, високо ценен режисьор в цяла Европа с важни познанства, които носят дивиденти на операта и не на последно място – голям и добър човек. Освен това, той е дал възможност на всеки, да защити желанието си и да изяви възможностите си. Например един художник да стане сценограф, като Тодор Демеров, който направи каквото направи…И на певци е било така, на хористи, на оркестранти, на балетисти…Всеки е минал там, където иска, а после Драганов преценява става ли и може ли да му даде възможност за развитие. Екипът му е перфектен. За балета – да не говорим. Супер качествен. Такъв балет Старозагорската опера не е имала откакто е създадена, не както е бил при Димитров.
Чува се, че Огнян Драганов иска да напуска. Дано да е слух. Говорил съм с него. Дано, дано,да остане директор на нашата опера, защото след него не може да има по-добър ръководител на такъв голям оперен театър.
Не зная някои от другите опери в България да има нивото на нашия театър. Не говоря за Софийската опера, която е друга опера.
Какво ще пожелаете за 100- годишнината на Старозагорската опера?
Колегите – днешните и утрешните, да си обичат театъра, да продължат добрите му традиции и да се радват на нови успехи на сцената и в живота.
Какво е за Вас, г-н Марулев, Старозагорската опера?
Живота ми е! Пътувал съм много по света, гостувал съм на десетки сцени, имал съм много предложения да остана на едно или друго място, но винаги съм се завръщал. Винаги съм се отнасял с голямо уважение към театъра.
Отдадох с готовност и желание целия си съзнателен живот и творчество на Старозагорската опера. Това ме прави горд и щастлив.
Гордея се, че съм част от тази магия – операта.
Да ни е честито столетието!
Росица Ранчева
