Нейният живот е пример в българската история за жена със социално значима професия, благодетелка и благотворителка. За нея Петър Иванов Колев пише в книгата си “Бележити българки” (1933): “Скромна, тиха, милозлива и всякога сърдечна, тя вървяла неотстъпно и безшумно по своя път да стопля сърцата на безутешните и да облекчава страданията и болките им. В това отношение тя беше еднакво лекар на тялото и на душата на страдащия.”

Тота е родена в Габрово, като рано остава сираче и благодарение на материалната помощ на Благотворителното женско дружество „Майчина грижа“ през 1873 г. завършва с отличен успех първия випуск на Габровското петокласно девическо училище. Същата година става учителка в основния курс на училището.

По време на Руско – Турската Освободителна война тя е самарянка във военния лазарет (Априловска гимназия). Това е времето и мястото, когато у нея назрява желанието да посвети живота си на страдащите. През 1878 г. отправя молба към Дамското благотворително дружество в Санкт Петербург с горещо желание да се посвети на медицината. През 1886 г. тя се дипломира с отличие там. Счита се за първата българка с висше медицинско образование след Освобождението. Връща се в България и работи в болниците в Русе, Търново, Варна и София (1886 – 1893).

През 1893 г. отива на едногодишна специализация по детски и вътрешни болести отново в Петербург. По-късно във Виена придобива специалност по акушерство и гинекология. След поредното си завръщането в България се установява в София. Участва в основаването на първите акушерски курсове към “Червения кръст” и преподава в тях.

В написаното от нея през 1920 г. завещание оставя цялото си наследство “на санаториум за гръдно болни в Искрец за обзавеждане на павилион с 40 легла за лечение на туберкулозни деца; на Габровското девическо училище и на Софийския университет”.