Стара Загора почете 140 г. от рождението на певеца на „Тихият пролетен дъжд…“

На 14 май 2025 г. в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ се състоя общоградско честване на 140-годишнината от рождението на големия български поет, преводач и драматург, старозагореца Николай Лилиев.

За малко известната творческа дейност на Лилиев като драматург говори поетесата и драматург на ДТ „Гео Милев“ Мария Донева. Според нея, в продължение на 30 години, старозагорският символист се е наложил като един от най-големите драматурзи по онова време в Народния театър. Той е знаел четири езика и ги е ползвал свободно – руски, английски, френски и немски. За нуждите на репертоара на театъра, той е превел някои от великите драматургични произведения: От Шекспир : „Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“; „Сид“ на Корней; „Чудото на Свети Антоний“ на Метерлинг; „Електра“ на Хофман; „Ернани“ на Виктор Юго и т.н., с което е допринесъл за представяне на световната класика на българските сцени.

Като драматург продължава делото на Яворов и Пенчо Славейков с настояването всички актьори от Народния театър да имат идеална дикция и да говорят на чистия книжовен български език, а не на диалектите.

Има написани десетки статии, свързани с имената на големи артисти, с проблеми на българското и сценичното слово, отзиви за гостуванията на различни съветски театри на софийските сцени, отделна студия за Станиславски и др.

Като личност пред цялото театрално, писателско и музикално общество е бил известен със своята скромност, почтителност, но и дистанцираност. Бил „любезен до презрение“, служил си е с „крайно любезни изрази“ към опонентите. В същото време бил човечен и добър човек. В спомените си Атанас Михайлов разказва, че Лилиев се е обръщал с „Вие“ дори и към вратаря (портиера) на театъра и сценичните работници, като високо цени всичко, което те правят за тази институция.

Бил е отдаден на всички изкуство. Имало е време, когато в сградата на Народния театър се е помещавала и операта, и филхармонията, защото техните сгради били разрушени по време на бомбардировките . В спомените на съвременниците му се споменава, че не е пропускал концерт. Много е обичал операта. Има легенди за неговата дружба с Панчо Владигеров. Това вероятно е причина заедно да работят толкова успешно за създаване на операта „Цар Калоян“. Лилиев е написал либретото, като е използвал мотиви от романа на Фани Попова. Ето какво казва композиторът: „Ако нямах този мой близък познат, един от нашите най-големи поети Николай Лилиев, мисля че нямаше да напиша тази опера. Той е голям майстор на словото, който си играеше с техниката изцяло. По 15-16 пъти преработваше едни и същи работи, за да се получи туй, което аз чувствах…“

В кабинета на Лилиев се е събирал целия елит на София, не само литератори, но и художници, артисти, лекари…Там е можело да бъде срещнат Владимир Димитров – Майстора, Симеон Радев, Константин Константинов, Гриша Островски…

***

За жизнения път, за творчеството и поетическото майсторство на Николай Лилиев говори литературния изследовател и критик Иван Матев, главен уредник на Музей „Литературна Стара Загора“.

„ С проблематиката на Николай Лилиев, неговия живот и творчество, неговите житейски и духовни смущения се занимавам в продължение на четири десетилетия, – сподели г-н Матев.- Радвам се, че точно сега в Стара Загора, 140-годишнината от рождението му ще бъде отбелязана подобаващо и то начело с ХI основно училище, чиито патрон е Николай Лилиев и което празнува своята 50-годишнина.

Г-н Матев представи част от своята оценачна студия под заглавие „Универсалният дух на поета“:

„Обстоятелството, че през 1985 г. – 100-годишнината от рождението на Николай Лилиев премина под световния патронаж на ЮНЕСКО говори най-красноречиво за международното му признание.

Серафичен поет, блестящ преводач, възвишен естет, театрален и езиков законодател – Лилиев е уникално явление в новата българска култура. След Пенчо Славейков и Яворов, той е един от хората, приобщили още в началото на ХХ век литературните и сценични завоевания на родното изкуство към модерните европейски образци. В този съдбовен процес Лилиев не бе само посредник, но и активен съзидател. За разлика от по-младия си съвременник Гео Милев, своята естетическа мисия той осъществяваше не така вулканично и буреносно, а някак тихо, почти незабележимо.., но не по-малко същностно и значимо. Лилиев насочваше пътя на интелектуалното съзряване на все още патриархалната ни нация с удивителен творчески стоицизъм, с патриотична добронамереност и нравствено благородство. Подпомагаше европейските преображения на българския художествен гений с цялата мощ на недостъпно извисения си дух, – каза г-н Матев.

Огромните интелектуални натрупвания не представляват бреме за аналитичния и всеобхватен ум на поета Николай Лилиев. Те просто хармонират на неговите природни дарби, усъвършенстват ги естетически. В това отношение Лилиев е подпомогнат твърде много от вродената си приобщеност към света на фантазията. Той не е чужд на абстракцията, дори на мистиката, макар че съзнателно отбягва всяко отклонение от общите, от естествените неща. Интелектуализмът в неговото изкуство никога не задушава поезията, както става в някои от религиозните теми на полския поет-символист Ян Каспрович например. В своите здрави литературни и езикови схващания Лилиев винаги се стреми към външната обоснованост и съвършена яснота. Чувството за ирационалност и алогичност при него щастливо е заменено от лирична простота и рационализъм. И все пак да не забравяме, че когато твори, Лилиев мечтае:

Когато нощем всред безкрая

извие звездният керван,

обичам смътно да гадая

и да бленувам своя блян.

/“Когато нощем…“/

Лилиев твори в пълно съзнание, но в широко отворените му очи се отразяват и ярката слънчева светлина, и мистериите на нощта. Лъчезарните образи на деня често пъти прииждат от тежките дъждовни облаци на безкрайните Лилиеви вечери. Явно крайният реализъм е неприемлив за Лилиев, защото подобна крайност изключва фантазията, обезсмисля поезията. Обобщени като възглед, тези изводи са блестящо защитени от цялото творчество на поета. Във времето, когато стилът на индивидуализиране среща твърде широко приложение в българската литература, а преди това и в европейската като цяло, Лилиев издига идеала за интуитивно и синтетично изкуство. Непреднамерено, но с чувството на съдбовна предопределеност – посредством всеки свой стих- той доказва, че изкуството трябва да се осъществява чрез най-висши и благородни символи, които обаче не бива да се смесват с „бедната алегория“. Ето кое дава основание на Николай Лилиев да навлезе в необятните и загадъчни простори на „новото изкуство“ не като подражател, а с оправдано лично и национално самочувствие, обогатявайки структурно и съдържателно не само българския, но и късния европейски символизъм.

Лилиевата поезия е красиво трагично изваяна. Над нея витаят меланхолични стонове. От недрата й извира дълбока лична и национална тъга. Поетовата душа е смирена, белязана е с жеста на исихаското самоотричане. При Лилиев „Аз“ е символ на смирението, но личността на поета никога не застава в поза – не вещае резигнация, а естествено пресътворява идеята за вътрешния поглед, за дълбокото и тайно преосмисляне на човешката природа. Лилиевата душа е своеобразен нравствен филтър! Тя е болезнено чувствителна и гибелно раздвоена, но не бледнее, не чезне напълно. Напротив, на нея не са чужди и любовните трепети, преливащи на места във вакхически, в хедонистични страсти. Душата на Лилиев е ефирно нежна, но и невероятно сложна: отчаяна, но несъкрушена, измъчвана, но непреклонна- драматично жадуваща светлина, чистота, братство:

Аз виждам брат у всеки непознат,

и сред тълпата, що гърми край мене,

мечтите неродени се възеха.

/“Градът“/

Да, тъкмо тук, в стихотворението /оприличавано на поема/ „Градът“, ние можем да посочим едно от класическите доказателства за изповядваната от Лилиев нова, свободна, надлична, универсална Любов…

Енциклопедичното съзнание на Николай Лилиев е било винаги подчинено на целомъдреното съзерцание, а идейно-художествената му реализация наподобява огледално отражение на външния свят в сетивата и възприятията на твореца. Затова стиховете на Лилиев съкровено донасят отгласите от нестихващата вътрешна борба на неговото ранимо сърце:

Години моята душа трепти,

като водите на заключен ручей.

„“Години моята душа трепти“/

Поетът се прекланя езически пред хармонията. Той е очарован и фатално пленен от законите на Истината и Красотата. Символизмът при него не е просто идейно-естетически метод, привнесен механично от западните и руските образци. Той е своеобразна модификация на реализма на нашата поетична традиция. Но реализъм от по-висш художествен разред, реализъм водещ до едно сложно и загадъчно движение на духа, до енигматичната поезия на образите, на мислите, на чувствата…И на вдъхновението, което преобразява действителността и представите ни за нея, пренася ни в друг свят – светът на възвишените, девствените страсти. Следователно символизмът у Лилиев е органическа потребност! Той е вид социално-психологическа компенсация – европейски духовен мост, но и спасителен български бряг, в който се мият вълните на неговото южно, тракийско и същевременно общочовешко въображение:

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!

/“Тихият пролетен дъжд“/

Лилиев живее в хармонично единение със законите на битието, усмихва се дружелюбно и разбиращо на неизброимите му проявления, „проповядва“ отказ от всякаква агресия. По свой път той е преоткрил истината на Рилке, че човек не стига по-далече от сянката на въпросите. Затова именно поетът насочва вниманието си към изначалното, към първичното, към зачатието, в което е скрит смисълът на бъдещето съществуване. Могъществото на сътворението Лилиев чувства и отгатва интуитивно в неразкритите сили на девствения свят:

Пред мен морето в забрава ще тъне,

сред тая безбрежна, безтрепетна шир,

прохладна вълна сама ще разгърне

спасяващо рухо на саван и мир.

/“Приижда вълната на моята скръб“/

По природа мълчалив, самотен и изключително вглъбен в духовните си видения, Лилиев е естествено предразположен към символистичната художествена мисъл, внушенията му безпрепятствено се сливат с нейния подтекстов изказ. Целият огрян от някаква магическа „лунна доброта“, той е част от естеството. Лилиев е освободен от всякаква суетност. И затова лесно се потапя в нирвана на тайното слово, в което белият цвят – сиянието на лилията, носи не толкова успокоение, колкото странно призрачно напрежение. Изящно и свенливо прикривано, това психологическо състояние е породено от предчувствието за неосъществимия блян:

И наший земен блян

безследно ще угасне сред вълните.

/“И наший блян…“/

Както и другите свои събратя по перо- българските поети Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Людмил Стоянов, Теодор Траянов, Гео Милев, – и Лилиев живее разтърсван от националните драми, притискан безмилостно от сянката на зреещи глобални събития. Следователно, трагичните конфликти на Лилиевата поезия възникват и се развиват върху обективно-реалистична основа. Тяхното начало обаче е скрито в някакво първично, спонтанно, неовладяно желание, което е трудно да се осъзнае. То поражда страдание, тъй като е насочено към действителността, а самото не може да излезе от нейните граници. Не случайно тогава в „Ахасфер“ /чрез драматичния страдалчески образ на скитащия евреин/ Лилиев е изявил идеята за собствения си безутешен дух; а в „Родина“, макар и намерил себе си, той все още е онзи мистичен поклонник, бродещ в изначалното и предвечно битие на собствената си българска същност…У Лилиев явно драмата се основава не толкова на безпокойството в чисто вътрешни рамки, колкото на една външна борба – недекларирана, несподелена, но съществуваща. Именно тази борба е запалила смутеното духовно съдържание на поета. Нейният унищожителен огън се подклажда от сляпата сила на агресивната действителност и отчаяното състояние на индивида, който остава притиснат от жестоката съдба, тъкмо когато вярва, че „вече е победил света в себе си“.

За да добием реална представа за същността, за източниците на Лилиевия символизъм, освен естетическия модел на френските и немските поети и образците на модерното руско поетическо мислене, ние не бива да пренебрегваме и собственото емоционално – разсъдъчно убеждение на Лилиев за болезнената мъка в човешките желания, за невъзможността те да бъдат осъществени сред „спящите мечти“. И този философски модел Николай Лилиев носи през целия си живот не като естетически атрибут, а като неотделими от същността му идейни доспехи, изповядвайки го в стиховете си като дълбока морална религия.

„Неоспорима истина е-пише в спомените си неговият по-млад приятел и съгражданин, художникът Димитър Караджов, – че в творчеството на Николай Лилиев чистотата на българския език достига своите граници. За първи път у нас той съвсем съзнателно използва съвета на френския поет Стефан Маларме, според който „инициативата“ за изграждането на стиха трябва „да се предостави на думите…“ Идеите, чувствата- това е чудото, казваше Лилиев, но то трябва да се изрази по някакъв начин, а ние разполагаме само с думи – и друго няма…“ Затова навярно той ги избираше така грижливо, затова обръщаше особено внимание на алитерациите и проверяваше гласно спояващата връзка на съседните думи така, както се проверяват с ръка звуците на пианото.“

Констатацията на Димитър Караджов – глобална за естетиката на Лилиев, е блестяща като извод. Защото в действителност, усилията на Лилиев да изведе словото от традиционно унаследените му окови бяха подпомогнати от един тънък усет към красотата на родната реч и от великолепното познаване на нейните тайни извори. Академичната подготовка на поета оплоди неговия вдъхновен , буквално езиковедски труд. С нея бихме могли да обясним и фанатичното му преклонение пред чистотата на всяка духовно и езиково облагородена българска фраза. Но тук не бива да подценяваме и могъщата творческа интуиция, и всестранното естетическо възпитание на Лилиев. Вдъхновен от скрития смисъл на думата, вглъбен в нейния шифър, търсещ като математик сакралния код на диалектиката й, Николай Лилиев бе в състояние да освободи от езиковата форма вековно съхранявана енергия. Символът при него не бе само изразно средство, необходимо за художествения акт, но и психологическо оръжие, което изостря внушението, прави го по-действено и реално. Особеното дарование на Лилиев се състои именно в това, че в неистовата си работа над езика, той откри и доказа и невидимата му утилитарна, спасителна функция. В неговото творчество словото е материя, но и дух. То е субективен ключ, с който се отварят дверите на подсъзнателното – онова необятно пространство, което всеки подозира у себе си, но много малко познава…

Николай Лилиев! Неговата серафична личност и сребристите селения на поезията му го поставят на един от върховете на европейския символизъм. Лилиев е един от малцината български поети, който в своя същностен индивидуален култ към духа, постигна божествено сливане с хуманния универсализъм на собствените си високи идеи“ – каза г-н Иван Матев

***

За Лилиев си спомнихме и със слово и с музика. Актьорът от ДТ „Гео Милев“ Борислав Вежинов прочете Лилиеви стихотворения. По текстове на поета старозагорският композитор и писател проф. Петър Жеков създаде десетки песни. Четири от тях представиха солистите от Старозагорската опера Емилия Джурова и Ивайло Джуров с акомпанимент на роял Полина Влахова.

Неочакван, но изключително отраден беше финалът на празника на поетичния дух. Четири малки ученици – Стефани, Божидара, Мая и Живко от ХI основно училище „Николай Лилиев“, което празнува своята 50 годишнина рецитираха прекрасно любими стихотворения от патрона на училището. Освен това Живко показа книга -хербарий с ръчно преписани стихотворения на Лилиев, а между листовете хербаризирани цветя. Според децата, това не е само творчески портрет, а и респект и поклон към живота и делото на големия Николай Лилиев.

Събитието беше организирано от Община Стара Загора, музей „Литературна Стара Загора“, РБ „Захарий Княжески“ и НЧ „Николай Лилиев – 2005“, ДТ „Гео Милев“ Държавна опера Стара Загора и специалните гости от 11 ОУ „Николай Лилиев“.

Росица Ранчева