Храбростта си седи до прозореца права…

Храбростта си седи до прозореца права,
по халат и пантофи, и спомени пуши.
Пие силно кафе – да добие представа
кой безсънен и кисел змей тоя път се е сгушил
във гърдите ѝ. Някак си храбростта се смалява.
И не се. Накъде да поеме се чуди:
вън – където кипи от обиди и врява,
или просто навътре – да се бори със лудости.
С много страшни любови. Със вятърни мелници.
С триста дяволи, кряскащи триста съмнения;
с великанските стъпки на сърдитите делници;
с недовършени битки, слаби стихотворения…
Храбростта стиска зъби, наместо да хапе
и поглежда очите си в огледалото прашно.
Нещо бистро и светло от очите ѝ капе.
Нещо синьо, назаем.. Но далеч не е страшно.
Вижда колко е рошава, панделка слага –
шлемът трябва да бъде за всички невидим.
Храбростта се усмихва и юмручета стяга –
носи щит от любов, който няма да видим.
Вън я чакат с оръжия. Вън я чакат със крясък.
Тя се плаши единствено, че далеч не е страшна.
Има бръчки от смях, придошъл с гръм и трясък.
Има думи и думите със делата ѝ пасват.
Храбростта ми въздиша. Не слага доспехите.
Взема обич, докосване, милост, очакване.
Тръгва гола. Защото посрещат по дрехите.
И изпращат по всичко, за което си плакал…

Елена Денева Трифонова