Навършват се 90 години от рождението на един от най значимите стожери на съвременната българска поезия, Любомир Левчев.
Митко ДИНЕВ
Запознахме се с него на концерта в памет на 20 години от смъртта на Висоцки през 2000 година в НДК, а след това множеството ни срещи оставят в съзнанието ми спомена за най – интересния събеседник и благородник в нашата поезия.
Ще ви разкажа един епизод от нашата дружба, който в крайна сметка се превърна в песен. “Сезонът на градския щурец!” Това е едно красиво стихотворение на Любо Левчев. То е от предпоследната му книга. Писано е в немерена реч, в бял стих, но независимо от това, още при първия прочит, посланието в него ми прозвуча като молитва. Носих го дълго в главата си и като се видяхме с Любо, го попитах дали ще ми разреши да се помъча да го превърна в песен, като за целта го адаптирам в мерена реч и той ми рече: “Знам, че ти по лошо от това, което аз съм написал няма как да го направиш, но ако знаех за това прекрасно твое намерение, щях направо да ти го посветя, като на приятел. Обаче съм го посветил вече на прекрасната варненска поетеса Елка Няголова, но си струва и се надявам някога да го изпееш в нейна чест. А в знак на моето доверие към намерението ти, ще ти посветя пък едно друго мое стихотворение за щуреца, ако ти остане време и него може да изпееш“.
Любо беше прекрасен приятел и изключително интересен събеседник. Беше истинско удоволствие и наслада да разговаряме с него часове, докато още можеше да идва у нас в Ягода или при срещите ни в Полковник Серафимово. После, като се влоши състоянието му, беше мъка да наблюдавам безпомощността му да се движи и дори да разговаря.
С Дора (съпругата му) отидохме на свиждане във Военна болница, където му правиха няколко операции. И за да го разсея, му занесох готовия преработен стих за градския щурец, вече в мерена реч. Прочетох му го, за да ми каже дали го одобрява и той. След като го чу, въпреки болката, се усмихна благородно и с труд промълви:”Е, дяволе, нали ти казах, че ще го напишеш по- добре от мен! Като “Адската машина” е. “
Благодарих за великодушието на най- големия благородник в нашата поезия и му обещах, че докато го изпишат от лазарета, песента ще е готова. Лесно се обещава, но нещата се закучиха и ха – днеска, ха – утре, и мина половин година. Междувременно неговото състояние се влоши и в края на септември се случи най- лошото. На поклонението обещах и на Дора, която знаеше за моето намерение, че до месец ще й донеса готовата песен, за да й напомня за нашето приятелство, но и това не стана.След това почна ковида и не беше време за песни. Отиде си и Дора и тогава се почувствах като разкаян крадец на надежди.
С триста зора направихме един сладникав попвариант на песента и я изпях, но усещах, че не, не е това музиката на този текст. Той ми звучеше в главата като много яка хард рок балада, но все не можех да намеря певец, който да се заеме с песента. И когато животът ме срещна отново с невероятно талантливата моя съгражданка Петя Гочева, разбрах, че да – тя е наистина човекът, който с таланта и гласа си може да предаде посланието на стиха на Левчев. То не е нищо друго, освен свещена молитва на твореца, един задължително предстоящ и очакван разговор не само на него, но и на всеки човек с Бога, когато неминуемо все някога Той ни повика горе. Е, дано да имаме щастието и повода топло да го прегърнем и ние тогава и да му благодарим за любовта и добротата, на която Той ни е учил и както го е написал поетът…
Сезонът на градския щурец! Песента, над която работихме цели седем години и която неминуемо е една от песните и на моя живот, вече е готова. До няколко седмици ще излезе и клипът, след което се надявам с удоволствие да я слушате. Уверявам ви, заслужава си!
СЕЗОНЪТ НА ГРАДСКИЯ ЩУРЕЦ
Самота! Само ти!Само аз!…
Градският щурец , загнезден в мене,
разпитва себе си със моя глас
и с моята тъга във мрака стене.
Защо се срутват всички хоризонти?
Отиваме си? Или се завръщаме –
стопени мълнии в каменоломни,
угаснали от земното прегръщане…
А може би, историята се храни
с поредната отровена идея?
Затуй и полудява тя във рани.
И ние полудяваме със нея.
В Итака вече никого не чакат.
Радио разпръсква звуци весели…
Сезони на Вивалди слуша мракът….
Господи, все още ли са четири!?!
…Щурецът мисли, че говори с Бога!
Но с тази песен, дето мрака гони,
не почват ли си мисля със тревога,
с песента му петите сезони.
И ние не сме ли радио, което
е пуснато да свири твърде рано,
нейде на Вселената в антрето –
забравено, самотно, неразбрано…
Кой го пусна? И на мен тежи
този грях и мене ме тревожи.
Господи, недей го кри, кажи!
Не съм ли аз! Не съм ли аз, о Боже!
Доброто в теб, живота ми обърна!
Омраза не можа да опие.
Дойдох при теб с любов, да те прегърна!
И любов дано да ме убие!