За Любомир Левчев

Той е сред безспорните поети на България. Този рицар на словото се ражда на 29 април 1935 г. в Троян . През 1953 завършва гимназия в София, а през 1957 – библиотекознание в СУ „Св. Климент Охридски“. От началото на 50-те години се занимава с литература и журналистика. Първите му изяви са във вестниците „Народна младеж“ и „Стършел“, в сп. „Младеж“ и сборниците „Смяна“. През 1957 започва работа в Българското радио, а от 1962 г. е редактор и гл.-редактор във вестник „Литературен фронт“.

Между 1975 и 1979 е първи зам.-председател на Комитета за изкуство и култура. Десет години (1979 – 1989) оглавява Съюза на българските писатели. Тогава организира Международните писателски срещи в София „Мирът – надежда на планетата“. През 1981 г. основава сп. „Факел“, а от 1991 г. е собственик на ИК „Орфей“.

Любомир Левчев е поет от „априлското поколение“, дошло в литературата и утвърдило се през 60-те години на ХХ век. Първата му книга (1957) носи заглавието „Звездите са мои”. Той е автор на още 75 книги, преведени на различни езици в 40 страни по света. Освен поезия, Левчев пише и проза. Поредицата „Романи от спомени“ включва: „Убий българина!“ „Ти си следващият“ и „Панихида за мъртвото време”. По негови сценарии и стихове са филмите: „Мълчаливи пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“, „Сладко и горчиво“, „Поетическото изкуство“ и песните: „Да те жадувам“ на група „Сигнал“, „След любов“ на Борис Гуджунов и „Колко е лесно да бъдеш влюбен“ на Стефан Данаилов…

След смяната на върха на партията-държава през 1989, Любомир Левчев напуска политиката, въпреки че е активен функционер на БКП и депутат в VІ-ото, VII-ото, VIII-ото и ІХ-ото Народно събрание. „Хората се отвращават от политиците, защото виждат в тях алчност, лицемерие, несправедливост. Стар съм за тази реанимирана младост, казва поетът”. За да се разграничи от лъжата потърси спокойствие в село Полковник Серафимово. Там се зареждаше с енергия и пишеше своите стихове, но не преставаше да се вълнува от проблемите на обществото.

Левчев бе сложен, дълбок, непредвидим характер, изплъзващ се през лабиринта на думите. Умееше талантливо да пише, вълнуващо да говори и многозначително да мълчи.

Левчев знаеше, че стиховете, които повтаряме цял живот, се пишат на един дъх. Като фин талант и вещ познавач на думите, той бе сред надарените творци, които с лекота създават шедьоври и с фантазията си обличат във форма най-съкровените човешки мечти. Проповядваше чрез тях да обичаме яростно. Защото, като продукт на цивилизацията на омразата, от клюкарката в квартала до световните политици, всички ненавиждат човека. Затова трябва да обичаме яростно. Още Ботев ни учи силно да любим и силно да мразим. И да не възвеличаваме образа на врага. Всеки път, когато ни е водил страха, сме срещали по пътя си беди и страдания. С подобно предупреждение напуска живота през 1985 г. и големият немски писател, носител на Нобелова награда, Хайнрих Бьол.

Литературната критика определя Любомир Левчев като най-вълнуващия лирик от Априлското поколение в изкуството. Поет, чиито стихове проникват в нас тихо и неусетно ни завладяват. Мъдрец, чийто мисли се разхождат свободно във Всемира. Обществен глас, който отеква като камбана и влияе върху литературния вкус на поколения българи, изкушени от художественото слово… Неговото име, ако не днес, то утре ще стане част от безсмъртието. Левчев е творец от първата фаланга на българската и европейската култура. Световно име! Той даде нов смисъл на социалистическата поезия. Надари я с повече виталност, модерност, съвременност. Превърна я в блестящ израз на чувствата, в необикновен синтез от метафори, мъдрост, истина. Поезия дълбока, нежна, силна, събрала в себе си духът на нацията, поезия, която ни доближава до общочовешкия изблик, наречен култура.

Левчев казваше, че поетът може да вярва в едно или друго, може да приема дадена вяра и да я отхвърля, да бъде герой или предател, да отстоява или да изменя, да бъде защитник или нападател, да обича или да мрази – все едно какво и колко пъти. Поетът има право да бъде всичко с изключение на едно – да не бъде поет!

Определяйки себе си като орфист, а Орфей от финикийски означава „лечител със светлина”, той вярва, че поезията изпълва със светлина чувствата и настроението на хората. Осъзнал това качество на думите, древният певец, е започнал да слага думи на песните. Да ги използва за въздействие (лекуване). Въпреки, че в наше време, поезията действа по-скоро като заболяване от типа на лудостта. Поезията е като любовта. „Що се отнася до орфизма, тази религия наистина ми харесва по две главни причини: първо, че е култ към любовта, красотата и щастието, и второ, защото е една напълно мъртва религия, така че няма кой да те контролира, да те причестява или да те анатемосва. Но все пак, моето пристрастие към орфизма, е само една лична метафора”.

Любомир Левчев е автор на книгите: „Звездите са мои”. Стихотворения (1957), „Завинаги”. Стихотворения (1960), „Позиция”. Стихотворения“ (1962), „Но преди да остарея”. Стихотворения (1964), „Пристрастия”. Стихотворения (1966), „Обсерватория”. Стихотворения (1967), „Рецитал”. Стихотворения (1968), „Стрелбище”. Стихотворения (1971), „Дневник за изгаряне”. Стихотворения (1973), „Звездопът”. Поеми (1973), „Самосъд”. Стихотворения из десет книги (1975), „Свобода”. Стихотворения (1975), „Изход”. Стихотворения (1976), „Поздрав към огъня”. Стихотворения (1976), „Откъс”. Стихотворения (1980), „Заклинания”. Стихотворения (1981), „Самосъд ’83”. Стихотворения из четиринадесет книги (1983), „Лък”. Стихотворения (1983), „Работническа кръв”. Стихотворения (1984), „Бавен марш и други стихотворения” (1984), „Поетическото изкуство”. Съвети (1986), „Метроном”. Стихотворения (1986), „Убий българина”. Роман (1988), „Седмата смърт”. Стихотворения (1989), „Отвъд”. Стихотворения (1994), „Небесен срив”. Стихотворения (1996), „Пръстен от пръст” (1999), „Селена” (2001) „Ти си следващият”. Роман (2001) „Вечерен акт”. Стихотворения (2003), „Пепел от светлина”. Стихотворения (2005), „Окончания”. Стихотворения (2006), „Писма от Ада”. Есета (2008), „Кон със зелени крила”. Стихотворения (2009), „Капризната игра на времената”. Стихотворения (2010), „Панихида за мъртвото време”. Роман (2011), „Седемдесет и седем стихотворения” (2012), „Тъжна светлина”. Стихотворения (2013) „В невидимата кула”. Любовна лирика (2014)…

***

 Аз, който не избягах от Помпей

Смъртта е тайнство. Страх… Но край едва ли.

Земната люлка в пустотата ме люлей.

И чувам сферите, кристалните сигнали

аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият

свит като ембрион, тих, вкаменен

аз просто устоях срещу стихиите.

И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу

към лодки и спасителни лъжи.

Окрали храмовете, вий се молехте

грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове… Изчезна всичко.

Как хубав бе пустинният Помпей!

При мен останаха две-три тревички.

И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей.

И само аз при себе си останах,

аз, който не избягах от Помпей.