За мен Валери Петров живееше отвъд времето. Едновременно дете мъдрец и мъдър столетник. Не той през времето, а времето сякаш минаваше през него, като оставяше своите знаци в неговата вечно будуваща, зряща, искряща душа. А знаците, обгорени от огъня на едно съпричастно сърце, ден след ден се превръщаха в ярки, ясни, звънки стихове и се разпръсваха по света като пъстрите листа на есен, танцуващи своя единствен танц пред смъртта и вероятно затова – така красиви, неповторими, истински… Листа от Дървото на живота, танцуващи своя вечен танц… Стиховете на Валери Петров…

* * *

Чета негови кратки, лаконични биографии: роден на 22 април 1920 г. в София; завършва Италианското училище и Софийския университет (медицина); военен кореспондент по време на Отечествената война; аташе по печата и културата в Рим; един от основателите на вестник „Стършел“; редактор в Радио „София“, издателство „Български писател“, Студия за игрални филми; народен представител в Седмото Велико народно събрание; автор на книги за деца и възрастни („Палечко“, „Детинство“, „Тавански спомен“, „В меката есен“, „За кучета и котки“, „Дъжд вали – слънце грее“ и много други), на първия български мюзикъл („Когато розите танцуват“), на пиеси („Честна мускетарска“ и „Театър, любов моя“), на филмови сценарии („На малкия остров“, „Слънцето и сянката“, „Рицар без броня“ и други); преводач от английски, италиански, немски и руски език; единственият в света, превел на своя език целия Шекспир; носител на престижни литературни награди; почетен член на Международния съвет за детската книга; академик; доктор хонорис кауза на СВУБИТ… Уви! Усещането, че Валери Петров беше отвъд времето, не ме напуска.

Чета пространната му „биография“ – двата тома „Стихотворения“ (том I и II) на „Избрано“ (в 5 тома) от 2006 година – продукция на издателство „Захарий Стоянов“… Чета нови стихотворения от него… Уви! Усещането, че Валери Петров беше отвъд времето, още повече се затвърждава.

Понякога се питам той дали изобщо живееше сред нас! От плът и кръв ли беше? Не бе ли само дух, който само от време на време се въплъщаваше в чертите на човек – колкото с него да се срещнем и да съхраним за него спомена? Разбирам онова хлапе, дето на среща с Валери Петров отишло да го пипне, за да се увери, че е истински. А какво направил Валери Петров? Нищо. Продължил да разказва забавните си истории. И дори му било приятно.

Е, децата са смели. И любопитството им е позволено.

* * *

Поезията на Валери Петров е заразителна. Едва започнала да го чета, вече мислех с неговия ритъм, с неговите образи, с неговата мекота, със скриптежа на неговите приглушени стенания, с невероятното звънтене на възторга му пред всяко, дори най-най-нищожното нещице от мирозданието. Такова благоговение, такава почит пред живота и нещата от живота не бях срещала дотогава. Такава радост! Такава жалост! Такава съпричастност!

И същевременно поезията му – досущ като създателя си – бе неуловима, безплътна, безвременна. Изплъзваше се, щом някой поискваше да я анализира, да я „канализира“ в дълбокоумни разсъждения, да я подпъхне в калъфите на класификации и определения, да й направи дисекция. Мъдра. И всепрощаваща.

Зачетох се в статии за нея. Тя не бе там. Не че липсваха цитати, не че критиците (и то какви!) бяха недобросъвестни.

Просто поезията му не се поддава на какъвто и да е род критика. Бяга. Изплъзва се. Как да уловиш есенните листа в танца им шемет с вятъра? И ако все пак успееш – как да опишеш онова, което уж държиш в ръцете си, а не го виждаш в цялост, в единство… всичката прелест на багрите, тръпчивата сладост на цъфтенето-отцъфтяване, сладостното предчувствие за скорошната гибел, за преливането-сливане и безсмъртието тук и сега. В този миг. И никога повече. И завинаги. Как?

Така че и аз сега като говоря за поезията на Валери Петров, нямам никаква надежда, че ще я „прихвана“ в потока на носещите се в съзнанието ми думи и мисли. И може би е по-добре така – аз да си говоря за нея, а тя – невидимо, но осезаемо, съвсем истински, почти опредметено, да ни облъхва с трепетното си дихание. Чувствате ли – тя се носи край нас, минава през нас, тя ни възражда, обновява ни, прави ни добри и човечни… Чувствате ли…

Откъде се намери, откъде се намери,
долетяло до мен като в сън,
това тънко: „Валери!“, и след малко: „Валери!“,
на децата отвън.

Знам, уви, тоя зов от далечното детство
не за мен, не за мене е той ­
викат друг един малък, живеещ в съседство,
едноименник мой.

Но макар че от случки, подобни на тая,
честно казано, малко боли,
аз преглъщам я мълком, защото си зная:
ще е смешно, нали,

ако горе, от свойта библиотечна бърлога
се надвеси набръчкан старик
и отвърне с плачливо: „Не ме пускат! Не мога!“,
на детинския вик.
„Вик от детинството“

И най-странното… Забелязахте ли това леко, едва доловимо раздвояване, бих казала дори – разтрояване! – на реалността, което се получава, когато четеш стихотворение на Валери Петров? От една страна – тук и сега. От друга –  тук и някога: в миналото, в детството. От трета – тук и винаги: във вечността, в безсмъртността.

Не знам защо, но напоследък все по-често ми се струва, че животът ни и въобще животът – с неговите кръговрати, смърти и възкръсвания – е съществуване в паралелни, огледални светове; че ние не идваме и не си отиваме, а просто преминаваме от свят във свят, а в действителност си оставаме на едно и също място; че смъртта си играе с нас, но и ние със смъртта си играем; че колкото и да сме слепи, глухи и безсетивни, не можем да отречем смътното из дълбините клокочене, което тревожи нощните ни сънища и дневните; не можем да не усетим прохладния ветрец отгоре, който роши косите ни, пробягва през жилите ни и ни зарежда с електричество…

Спомняте ли си „Мислителят“ на Роден с онази печал в очите му, готова да отлети? Тя идва от там! С незримото клокочене, с полъха на трансценденталния ветрец…

С такава печал са заредени и стиховете на Валери Петров… С болката по безкрая… С жаждата по съвършенството… Но не болка изобщо, не жажда изобщо. А болка тук и сега. Жажда тук и сега. През проломите на човешкото сърце, прозряло грядущата гибел. През скрибуцането на отминаващите каруци и „едрите“ очи на биволите („Коли под звездите“). През сръднята на катеричката, оставена без внимание („Недоволната“). През „сребристата“ димна рисунка по стъклото („Сняг“). През фикуса, прокарал тайно голям клон и „бутнал пълната ваза“ („Тъжно“). През цъфналата в мъглата и дъжда вишна („Вишна под дъжда“). През тракането на малкия влак до Банкя („Влакче-то в Банкя“). През добрата хармоничност на гората, омиротворяваща човешките сезони, трепети, страсти („В близката горичка“). Дори през прокрадването на онази „рижава котка“ по снега, „без да знае, горката, как дълбоко ме радва“ („Живот“). През трептежа на „бегонийката“ върху писалището, с която поетът се чувства толкова еднакъв като застрашен от изчезване вид („Екологически разговор“). През внезапно отлетялата лирическа тема „като облаче топло, като дъх от вълнение“ („Отказ от авторско право“). През „комарченото“ звънтене на стъклената ваза, което в края на краищата се оказва нещо не толкова загадъчно и тайнствено, а просто – резонанс, възникващ от звънтежа на една нота в записа… Но вие не бързайте! Не бързайте!… Защото тази нота, този резонанс… Кой знае, кой знае… Това все пак е Валери Петров – вълшебникът, магьосникът, който в един миг може да преобърне всичко. И реалното – да стане нереално, а нереалното – да придобие реалност.

Резонанс… И проблемът ми би приключил дотук,
да не бях си помислил, че все пак и в живота
може тоз феномен
да е действал при мен,
и че може би всичко, което съм писал,
породено от моите лични чувства и мисъл,
и което усещал съм само мое си, лично,
мой идеен възторг, мой любовен екстаз,
е било смешно отзвуче, резонансче вторично
от симфония някаква в ключ, отказан на нас.
„Вазичката“

Какво прави Валери Петров с нас? Разбирате ли? Не разбирате. И аз не разбирам. Особено когато с вълшебната си пръчица той внезапно, на игра и на шега, с невероятна, изящна лекота на жеста превърне „споменатите звездички“, дето „мигат във небето дребни, / глупавки и непотребни“, в „сълзички, / скрити, под смеха, от всички“ („Приказка за дяволите“), или когато „този пън“, „тази пухкава гърбина“ в гората превърне в предел, в гранично място, откъдето той ще поеме към „тайнственото Нищо“ („В близката горичка“). А наглед – нищо страшно… Дори си спомняш „Зайченцето бяло“ на Леда Милева… И пак като на шега, като на игра в една ранна утрин, крачещ по уж познатата, а някак друга уличка, той нас, дребните, нищожните, безсмислените „такива мравчици“, ще ни направи нужни, смислени, прозирайки – „че чрез нас накрай, тъй както се разгатват детски ребуси, / вездесъщата Материя би могла да вникне в себе си“ („Призори“).

А как този вълшебник, този магьосник си играе с времето! Отново с изящество, отново с лекота, отново с онази непринуденост на изказа той внезапно превръща реалното време в нереално и дълго след това недоумяваш дали болката, която прорязва сърцето ти, е истинска, или просто е спомен за болка, която някога, много, много далече от днес, от тук и сега е била, е минала през теб…

Ти сам си говорил наляво и дясно,
че днеска история ние творим.
Е, щом е така, нека мислим безстрастно,
тъй както се мисли за древния Рим.

Бъди философ и при нужда веднага
от Тацит там някой цитат си спомни –
такъв исторически поглед помага
и прави по-дълги човешките дни.

Бледнее обидата, стихва кошмара,
когато спокойно си каже човек,
че всъщност не днеска изял е шамара,
а в третата четвърт на ХХ-ия век.
„На себе си“

* * *

За поезията на Валери Петров и за самия Валери Петров може да се пише и пише… За искрящата ирония и самоирония, която проблясва като слънчево лъченце, отразено от наточена секира, и през току-що цитираните стихове, може да се напише дисертация… За неправилностите на думата, на синтаксиса, на строфата, на ритъма, на интонацията – също… За изобилието от умалителни съществителни, прилагателни, наречия и прочие граматически „същества“ в речника му „без дъно“… За литературата на абсурда и Валери Петров… За литературата на парадокса и Валери Петров… За смешното и тъжното у Валери Петров и внезапното им преобръщане… За тайнствените метаморфози на нещата и тайнствените връзки, взаимодействия между тях… За нашите и ненашите предмети, улички, градове, свят, мироздание… За говора на птиците, тревите, дърветата, небето и земята… За смяната на перспективите и Палечко… За приказното и съня, който живеем и който сънуваме… За детайла и почти опредметената реалност, населена с хора, които – някога живели – живеят вечно… За смисъла и безсмислието… За любовта (каква извисеност на страстта! каква жаркост в чувството! – направо да не по-вярваш!)… За сбогуването с близките и сбогуването с живота… За гражданското мъжество на Валери Петров… За човека Валери Петров…

И за да не се изкушавам повече, ще завърша с това как поетът с „премрежени очи“ наблюдава „машинката си, слончето, листата, / писалките с изсъхнали пера“, които… Предполагам, досещате се какво ще рече това „С „ПРЕМРЕЖЕНИ ОЧИ“. А и да се досещате, ще ви кажа. Ще рече – поредното вълшебство е близко! Вълшебникът Валери Петров обаче се опитва да ни заблуди…

Така че днес, уви, не си играя,
а мъча се със поглед отчужден
такива да ги видя в свойта стая,
каквито ще са скоро подир мен.

Но ние си знаем, знаем… Машинката, слончето, листата, писалките…

И ето ги. Уж същи, а не същи,
белязани за мен с невидим знак,
говорещ, че след ден по други къщи
ще се разбягат. Ала няма как –

за всички този край предначертан е
и аз дори изпращам ги със смях.
Дано – си казвам – нещичко остане
от духчето, танцувало над тях.
„Отчуждаване“

Невероятно! Повече думи нямам.

Д-р Елена Алекова