„Ако има в името на какво, ще се намери и как“ – полезно

“Всичко, което трябва да направите за вашето преуспяване, е да излезете от вашата зона на комфорт” – твърдят някои източници, давайки ни поредна безплатна рецепта.

Един вид, помъчи се и … всичко ще се нареди!
Защо ли, обаче, на практика нещата не се подреждат по този точно начин? Дали нещо не липсва в тази рецепта?

Преди няколко години на едно детенце му дойде времето да учи букви и да се пробва да чете. Буквите що годе бяха усвоени, но четенето не тръгваше… Всичко разбираше детето, как трябва, как става, но не му се искаше да чете и толкоз – протест, нежелание. И така, докато неговата майка не попадна на едни упражнения, в които, за получаването на любопитен резултат е трябвало да се прочетат конкретни думи.
Като тук четенето на думи от цел се превърна в средство, необходимо за решаване на забавна главоблъсканица. И … изведнъж нещата се задвижиха! Детето започна да чете! Много
му се искаше да реши главоблъсканицата и е било готово да излезе от зоната си на комфорт – да се помъчи да почете, за да си отговори на заинтригувалите го въпроси.

Нещо подобно се случи и по-късно, когато детето започна да учи английски в училище. Отново съпротива и нежелание “нищо не разбирам! какъв е смисъла?!” Но нещата се промениха, когато съдбата му поднесе курс Оригами за деца на английски език – животни . В желанието си да твори, детето започна да се напъва да слуша и да разбира езика, да свързва думите с конкретни предмети, действия, признаци, да се опитва да говори, ЗА ДА получи накрая поредно чудо, сътворено от парче хартия: кутийка, фигурка, животно, звездичка!
И отново … Мъката с английския (излизането от комфорта на майчиния език) е била подчинена на нещо по-голямо. Дискомфортът сам по себе си се превърна в средство за постигане на нещо смислено и желано.
Но ако беше останал сам по себе си дискомфорт? Сещате се – нещата щяха да имат съвсем друг развой.

Дали и с нас възрастните не се случва нещо подобно? Не смеем да се захванем за някаква работа, предприятие, инициатива, отбутваме, прекъсваме, отлагаме. Или го правим за да правим – формално, без вдъхновение обвинявайки се в мързел, липсата на воля, намираме всякакви извинения, оправдания. И уж сме извън зоната си на комфорт, а удовлетворението не идва. Защо ли?
Дали защото подобно на примера с детето не ни липсват “ЗА ДА…”, “В ИМЕТО НА…”? Нещо, заради което?
Дали именно това не се явява онази изпаднала важна съставка от рецептата?

И тук ми идва да перифразирам едно знаменито изказване:
„Ако има в името на какво, ще се намери и как.“

Успех!

Ирина Янчева-Карагяур