Пролетно, старозагорски поети прочетоха най-новите си стихотворения

Всяка пролетна среща носи атмосферата на най-красивия от всички сезони. Особено, когато е свързана с поетичното слово, музиката, изобразителното изкуство…

Градът на поетите, правите улици и липите, със своята духовна приповдигнатост, не спира да поддържа творческия си огън.

И през 2025г. Пролетен литературен салон отвори двери в къщата -музей на Гео Милев, за да посрещне старозагорските поети, членове на Дружество на писателите. Дойдоха и техните гости, почитателите на изящното слово, които без оглед на хладния сезон и удобството пред компютъра, отделиха време, за да се срещнат със свои предпочитани автори на живо.

Председателят на Дружеството, поетът Йордан Пеев, разчупи рамките на баналния протокол и създаде атмосфера на приятелство и близост. Всички отдадоха почит на паметта на поета Таньо Клисуров, Неделчо Ганев, Иван Груев, Кольо Александров, Венета Вълева и всички останали поети от близкото поколение, които вече не са между нас.

Свои нови стихове прочетоха Ботьо Буков, Йордан Атанасов, Виолета Бончева, Керка Хубенова, Стефанка Мирчева, Мина Иванова, Мира Дочева, Живка Барова, Георги Икономов, Елена Минева, Румяна Николаева, Димитър Брацов, Мария Недялкова, Радка Баева, Маргарита Сапунджиева, Валентин Дончевски, както и седмокласничката от учлище „Николай Лилиев“ Ния Германова.

Специални поздравления получи поетесата Стефанка Мирчева, която е нов член в Съюз на българските писатели.

Виолета  Бончева

***

Виолета Бончева

ЕМИГРАНТ

На Михаил Кангалов и Ибо Смирнов

 

Замина. И дълго остана

по чужди, далечни земи –

на Запад, през океана,

сред  палмовите гори.

 

Раздаде се, както си знае,

не жалеше време и труд,

гореше и бе всеотдаен,

не бе балканджия  надут.

 

И стана любимец на всички,

които го следваха там,

разбра, че е просто обичан,

душата му  – като на длан.

 

Разказваше с свойта китара

за малката си страна –

най-древна в Европа, най-стара,

разголваше дух и душа…

 

А после –  един ден си  тръгна,

далече от там отлетя.

Под черния мрамор потъна

ковчегът, покрит със цветя.

 

Остана да броди в простора

звънът на китарата там,

тъй близко се чува, за Бога,

и да повярвам не мога,

че ни дели океан.

 

ЩОМ СЕ СТРАХУВАШ  от височини,

и щом избягваш стръмните посоки,

щом пътят ти във ниското криви

през храсти, през треви и плитки локви,

 

високи щом са птичите гнезда,

звездите – сред мъгли, необозрими,

а твоят поглед е забит в пръстта,

там дето пъплят червеи и гниди –

 

как мислиш някой ден да полетиш,

след някоя оптимистична мисъл,

която несъмнено ще родиш,

защото да мечтаеш си орисан.

 

Вдигни очи, очи вдигни и глас,

и направи с ръцете си градина,

заший на раменете си крила

от слънчеви пера и от коприна

 

и заобичай  факта, че  си жив,

и не в пръстта, а гледай планината,

ще полетиш след туй  във необята

със чувството на пратеник щастлив.

 

Загребвай облак, пращай дъждове

да съживиш горещите пустини,

земята, после сухите долини,

повикай най-добрите ветрове!

 

Животът – той е в теб, за да летиш,

а след смъртта един ден да се върнеш…

каквото не успял си – да го сбъднеш,

най- хубавото – да пресътвориш!