Хормайсторът Богдана Попова:“Хорът на Старозагорската опера винаги е бил и е най-добрият в България“

Богдана Попова е родена на 31 май 1936 г. в Стара Загора. Завършва Четвърто средно девическо училище „Христо Ботев“ с директор Екатерина Миронова. В Музикалната академия завършва хорово дирижиране в класа на проф. Георги Димитров и проф. Димитър Русков. Кариерата и започва в Пазарджишкия драматично-музикален театър. От 1964 г. до 1994 г. е диригент на хора на Старозагорската опера. След това в продължение на 6 години дирижира хора на операта в Пловдив . Едновременно с това ръководи Градския смесен хор със 120 хористи, Дамския хор на фабрика „Слънце“, създава и ръководи Мъжки хор с 50 участници, създава и ръководи камерен хор „Митрополит Методий“, хорът на Музикалното училище „Христина Морфова“ и др. Носителка е на многобройни награди , сред които Сребърна лира на Съюза на музикалните дейци, голямата награда „Златен Дракон“ на Международния хоров конкурс в Ланголен, Англия и др.

През 2003 г. е удостоена със званието „Почетен гражданин на Стара Загора.

Госпожо Попова, Вие сте епоха в 100-годишната история на Старозагорската опера. За нашите читатели би било интересно и полезно да научат от Вас повече за 70-те години до края ХХ век като хоров диригент на операта, като многогодишен диригент на няколко представителни хорови формации в Стара Загора и на още някои места в страната.

От кого наследихте хора на операта?

Преди мене беше композиторът Иван Димов. Заварих добър певчески състав от 50 души, но ни трябваше дълго време, за да можем да постигнем съвършенство като висок професионален хор. През 1964 г. от Музикалното училище в Пловдив дойде една малка група, а по-късно и от Старозагорското музикално училище дойдоха 8 човека. Съставът се подмлади и от тук нататък се стабилизира.

За големи постановки вземахме допълнителни хористи. 80 човека бяха за „Момчил“, за „Турандот“, за „Набуко“, за „Аида“, за „Турандот“, за „Набуко“ и за някои по-грандиозни спектакли.

Какви умения са необходими за един добър хоров диригент?

Постоянно и настойчиво разпяване, на всяка цена – вокална техника, много работа върху интонацията и дикцията. Много работа и това се постига след години. Това не става за един ден, а със целенасочена работа по всички тези показатели. Всичките критици по време на прегледите и фестивалите, се произнасяха най-ласкаво за хора. Освен да пеят брилянтно, моите хористи бяха и много добри артисти. Това беше един от хоровете в страната– най-подготвен за сцената. Моите хористи реагираха и музикално, и драматично на всички изисквания. Това беше един подвижен хор, на който може да се разчита във всяка минута и за всичко.

Коя беше първата Ви опера на Старозагорска сцена?

Когато дойдох заварих да се репетира „Риголето“ на Джузепе Верди, в която се намесих. Най-много съм запомнила „Индже войвода“ на Боян Икономов. Това беше първото българско произведение, с което се сблъсках. Постановката и музиката бяха хубави и съжалявам, че не е известно.

Маестро Димитър Димитров провеждаше линия за поставяне на опери от български композитори. „Тракийски идоли“ беше писана от Марин Големинов специално за нашата опера. Имали сме много първи изпълнения на балети, на „Кола Брюньон“ на Кабалевски, „Добрият човек от Сечуан“ на Симеон Пиронков – една много интересна постановка. Режисьор беше Леон Даниел, а арх. Ангел Ахрянов – сценограф. Почти всяка година Старозагорска опера правеше едно българско произведение. Така в моя репертоар, това, върху което съм работила, бяха „Момчил“ и „Янините девет братя“ – от Любомир Пипков, „Цар Калоян“ – на Панчо Владигеров, операта на Марин Големинов „Ивайло“, на Александър Йосифов „Хан Крум Ювиги“ и всички негови детски опери, като се започне с „Тошко Африкански“ и още много произведения, които видяха бял свят в нашата опера . Доколкото знам „Емигрантът“ на Иван Димов и балетът му „Кърджалии“ също за поставени за първи път тук.

Българската оперна музика се пласира в целия свят.

Госпожо Попова, с кои диригенти, режисьори и артисти сте работили през годините?

С много големи имена. В нашата опера бяхме една постановъчна група, каквато не зная да има в друг театър, толкова да бъде сработена. Това бяха диригентът – Димитър Димитров, режисьорът – Георги Петров, сценографът – Петър Русков и аз се присъединих към тях. Вървяхме в една посока, направиха се хубави неща. Работехме много задружно. Те бяха големи професионалисти. .Много съм се впечатлявала от Иван Маринов, когато работих в Пловдивска опера, от Иван Кожухаров, Борислав Иванов…Ромео Райчев беше направил много хубаво „Цар Калоян“. Прекрасен диригент от по-младото поколение е Найден Тодоров. Гостуваха много чуждестранни диригенти и режисьори. Гостуването на Кабалевски, който направи „Кола Брюньон“, беше голям празник за всички нас.

Какъв човек и музикант беше маестро Димитър Димитров?

Димитров беше изключително стриктен, взискателен и много работлив диригент. Беше критичен към много неща, мене това ме провокираше да бъда все по-добра, да изпипвам нещата така, че да бъдем в синхрон. До такава степен екипът се бяхме опознали, че работата се вършеше много бързо. Благодарна съм, че работих с него. Той подкрепяше амбициите ми в усъвършенстване на решаването на творческите задачи. Покрай него и аз успях да се докажа. Беше особняк, но до голяма степен това беше чарът му.

По Вашето време кои бяха артистите?

За мене Георги Динев беше най-добрия Скарпия от „Тоска“ и най-добрия Риголето от едноименната опера на Верди. Лиляна Цанкова и Ганка Димова– чудесни сопрани, Георги Енев и Никола Кутин – прекрасни баси, Иван Василев, заварих Рене Йорданова, Дамян Низамов, Руси Белчев и Христо Кременов, Николай Стоилов, Васил Станишев, Николай Ножаров, Миньо Минев, Катя Боруджиева, Мария Димитрова, Борислав Дойчев, Милкана Николова…Тоско Илиев помня като ученичка, а след това, когато постъпих в операта, съм му изпращала ученици и съм се съветвала с него и с Борис Христов /тенор/ по вокалните въпроси.

По-късно „изгряха“ Александър Марулев – много красив бас, Евдокия Здравкова – разкошен глас, много надарена певица и актриса, тенорът Симеон Симеонов, Мария Клинчева, Офелия Христова, Атанас Шопов и други, които продължиха делото. За мене Стефка Минева е най-добрия мецо сопран, който е стъпвал на старозагорска сцена. Тя ненапразно покори световните сцени.

Веселина Кацарова беше моя ученичка в Музикалното училище и пееше в ученическия хор. Като я изпитвах се чудех в кой глас да я сложа, тъй като имаше много хубав диапазон. Изпратих я при вокалната педагожка Лили Божкова. Тя я направи певица. След това я пое проф. Реса Колева и тя тръгна по света с блестяща кариера.

В операта пристигна група от млади солисти Михаил Мартинов, Тоня Петрова, Митко Овчаров, Петя Балджиева, Николай Стоилов, Стефка Христова …

Спомням си за гостуването на Катя Попова през 1966 г. , която на наша сцена като  Чо-Чо-Сан от „Мадам Бътерфлай“. След гостуване в Япония тя и Галя Йончева дойдоха в Стара Загора, защото знаеше, че най-добре може да работи с маестро Димитров. Донесе си автентични японски костюми. Спектакълът беше уникален.

Трябва да споделя и за гостуването на Николай Гяуров в „Симоне Боканегра“. Видях какъв голям професионалист е под „надзора“ на жена си – Златина Мешакова. Тя през цялото време следи по клавира неговата репетиция и след това двамата обсъждаха това, което той е изпял. Една фраза да не бъде както трябва, те я работеха специално. Това е висш пилотаж.

Паметно е гостуването на Димитър Узунов като режисьор на „Прилепът“ по време на прегледа на оперните театри. Бяха разговаряли с Димитров да направи виенската постановка. Репетициите с него бяха толкова красиви и възторжени.

По-мое време първите опери в Пловдив и Русе бяха с по-изявени певци, но ние бяхме завършен оперен ансамбъл – с блестящи хор, оркестър и солисти. Радвам се, че и сега в последните 10 години, точно такъв творчески ансамбъл, изведе Държавна опера Стара Загора на европейско ниво.

Госпожо Попова, Вие дълги години дирижирахте Смесения градски хор при читалище „Родина“. Какво ще ни разкажете за постиженията на тази формация.

През 1975 г. на Международния хоров конкурс в Ланголен заведохме 120 човека. Взехме „Златен дракон“ за смесен хор – голямата награда; златен медал за мъжкия състав и бронз за дамския състав. Репертоарът ни беше много богат. Преобладаваха българските автори, но и много класици – кантати, оратории, меси. През 1976 г. изнесохме самостоятелен концерт в зала „България“. Вдигнахме залата на крака.

Спомням си, че водехте и други хорови формации. Коя от тях е Вашата любов?

След като се завърнах в Стара Загора първата ми любов беше Женският хор на цигарената фабрика „Слънце“. Това бяха жени, които между две смени пееха чудесно. Корепетитор ми беше Елена Корабарова.

След тях поех Градския хор с трите му формации – смесен хор, мъжки хор и женски хор. След това създадох големия мъжки хор с над 50 хористи, който беше към Общинския съвет. От много фестивали завоювахме златни медали. След това създадох камерния хор „Митрополит Методий“. След това създадох Мъжката група „Орфей“ към Концертна дирекция. След това направих ритуален хор за сватби и кръщенета отново към Общината. След това направих женски хор към ДНА и Хора на Музикалното училище. На всички фестивали тези състави обираха златните медали.

Какво е за Вас Старозагорската опера?

В операта мина животът ми, за което съм много радостна и горда, и благодарна. Срещнах се с големи личности, с големи творци. Наистина всеотдайно работих с моите колеги да поднесем на публиката всяко произведение в най-добрия му вид. Хубавата старозагорска публика заслужава този голям културен институт. Ние имахме най-хубавата и най-подготвената публика от всички оперни градове.

Сърцето ми е все още там, при моите момичета и момчета. Моля нито един от хористите да не бъде забравен за 100-годишнината. Всеки е оставил частица от себе си, от таланта си, от живота си.

В навечерието сме на честване на 100 години от основаването на първата извънстолична опера в България – Старозагорската опера. Какво е Вашето пожелание за този забележителен празник не само на колектива на операта, но и на Стара Загора?

Да я има поне още толкова!

Росица Ранчева