Тодоровден в моите спомени

Да измолим небесния покровител на Стара Загора Свети Теодор Тирон  да въздаде мир, любов, вяра и смирение на благочестивите християни  на този вечен и млад град!

Казват, че с напредването на възрастта, човек се връща в спомените за своето детство. И при мене е така. Като се каже „Тодоровден“, веднага ми замирисва на пържени мекици, на трудното изкачване на стръмната алея към храма „Свети Теодор Тирон“, на много дългата опашка от чакащи да се пречистят, пиенето на вода непосредствено от аязмото под църквицата от голямо алуминиево канче с изкривена дръжка и вързване за здраве на конец, откъснат от дрехата ни на голямо чимширено дърво. После, отново по каменната алея надолу, оставяхме Аязмото и се отзовавахме сред Тодоровденския панаир.

Аз съм попска внучка и въпреки комунистическите забрани, и въпреки кавгите, които съм изяла от учителите и особено от т.н. завучи, вероятно партийните секретари на училището, у дома се спазваха всички традиции.

След като си вземехме прошка на Сирни заговезни, майка измиваше и с пясък хубаво изтриваше тенджери, тигани и тави, прибираше ги на дъното на шкафа и от другия ден – три дни се тримиреше. Големите – без хляб и вода, а на нас децата – 1-2 препечена филийка и някой друг плод.

На третия ден всички се обличахме празнично и отивахме на служба в храм „Свети Димитър“. В красиво месалче, майка завиваше току що опечена содена питка , на която се четеше за здраве. Задължително носехме и цветенце, за да закичим иконата на Иисус Христос. Ако имаше кокичета на двора, късахме ги само за тази цел. Ако не – китката беше от индрише, здравец и някой цвят от молофка. В храма, след службата на тримирилите се даваше Богоявленска вода и нафора, на нас – също. Всички си честитяха и взаимно си целуваха ръце, с нова вяра и сила да продължат Великденския пост. На улицата, до оградата на храма, в един голям правоъгълен съд се пържеха мекички.

Празникът започвате още от предния ден- от петък. Близки и роднини от близо и далече прииждаха в Стара Загора, вечерта да са на църква, на Тодоровден – да се пречистят, да се разходят из панаира и да ни гостуват. Спомням си понякога толкова много гости имахме, че леглата не стигаха. Постилахме на земята дюшеци и юргани и работата ставаше. Майка от предния ден накисваше голяма тенджера с боб, на печката се вареше ушаф, правеше кисело зеле с болгур и още нещо постно. Имаше кълцано кисело зеле с олио и червен пипер и стъргана ряпа и моркови. От селата гостите носеха големи бели самуни хляб, от които за нас -децата се правеше най-вкусната циганска баница. Те носеха и 3-5 литрови дамаджани с гъсто червено вино. С което артисваше, през дните напред закусвахме дробен поизсъхнал хляб, полят с вино. Голяма вкуснотия.

От вечерта майка замесваше тестото за мекиците. На сутринта щом отворим очи, цялата къща ухае на този неподражаем аромат.

Спомням си, че гостите от Чирпан, Казанлък, от Гурково и Николаево се хвалеха, че през Тодоровата седмица по железниците се пътувало със 70% намаление. По-късно, когато вече бях омъжена, свекърът и свекървата ми и други роднини идваха с каруца, натоварена с дърва за огрев и каквото Бог дал за ядене. Въпреки, че не бяха религиозни, спазваха традицията и си взимаха комка от църквата.

Сега, „да отидем“ на панаира. Той започваше от Стария театър, по двата тротоара на бул. „Митрополит Методий“ към Аязмото, завиваше нагоре по ул. „Августа Траяна“ и стигаше до площада на днешния стадион „Берое“. По „Митрополита“ обикновено нямаше маси и кой каквото продаваше го беше поставил върху хасър направо на земята. Тук най-често имаше плодове и зеленчуци – оплетени на плитка лук и чесън, картофи, орехи и бадеми, ябълки, круши…Пред очите ми са салкъми грозде, отрязани с част от пръчката и от двете й страни забучени по два картофа. Други пък продаваха грозде като туршия, пресечена с хардал. Имаше сирене и масло поставени в едни кръгли купички и отгоре набраздени за красота. Продаваха се още кокоши, патешки и пуешки яйца, както и живи кокошки, тенекии със свинска мас, буркани с мед, петмез и какво ли още не. Това не ми беше интересно, но тъй като улиците бяха препълнени с народ, искаш-не искаш вървиш бавно и присъстваш на пазарлъка .

Като завиехме нагоре край Малкото Аязмо – започваше чаканият пролетен панаир. Сергиите бяха отрупани с безброй любопитни неща. Тук имаше всичко, което човек можеше да си поиска – от напръстници, игли, креди и кутийки с копчета, всички видове дървени гребенчета, фиби, брошка, гривнички и пръстенчета, играчки, дрехи, обувки, домакински предмети…Ние търсехме с очи къде се продава шекер памукът и червените захаросани ябълки, сладки пръчици, сусамки и най-вкусните на света кръгли вафли от двете им страни с крем, но вътре – кухи. В едни огромни квадратни железни съдове, пълни с вряла мазнина, се пържеха мекиците, най-хубавите, поръсени с пудра захар.

Вдясно по пътя бяха атракциите – Виенско колело, синджирлията, детските въртележки. Тук заставаше и “магьосник“ с дресиран хамстер, който се провикваше:“Насам,народе, бяла мишка чер късмет вади“! На хармониум под черен чадър извиваше глас певецът с много кахърни песни…

Малко по-нагоре, върху доста мръсен юрган, беше седнала едра жена без ръце и показваше как се храни, реше и пр. с краката си. Още по-нагоре вътре, в едно огромно буре, двама или трима мотоциклетисти обикаляха с моторите си, като даже си показваха главите от време на време. Много скъпо беше да се въртиш на виенското колело, но за по веднъж ни се купуваше билет. На синджирлиите нямах кураж да се кача. Върху голямо колело, бяха навързани железни люлки и като започне то бързо да се върти, люлките се оплитаха , някои нарочно ги оплитаха, по-бъзливите пищяха… Още по-нагоре се разпъваше циркът с атракция със животни и разни акробати. Винаги ми е било жал за клоуните, които стояха пред шапитото и предлагаха билети…

Повече от 1100 години Свети Теодор Тирон е покровител на Стара Загора . Храмът на върха на Аязмото е построен от управителя на град Верея Цоло през 864 година. Според легендата той имал дъщеря Цвета с  тежко  неизлечимо заболяване. Сред пленниците имало и мъже, приели християнската вяра. Те му съобщили, че само с молитви към Господ Иисус Христос и с вода от аязмото, дъщеря му ще се оправи.

На мястото на днешния шадраван е имало езически храм. Цоло дал обет, че ако дъщеря му оздравее, той ще се покръсти, ще събори езическия храм и на негово място ще построи християнски.

С Божията воля чудото става и Цоло си удържа на думата. Новият храм носи името на Св. Теодор Тирон, каквото име дават и  на щерка му – Теодора. Храмът е бил една от шестте лаври, лавра значи манастир с много монаси,  на тогавашното Княжество България. Цяла Средна гора е била осеяна със скитове – килийки , в които монасите са се молили. В празничните дни те идвали в съборната църква „Св. Теодор Тирон“ да служат. Чак до днешното село Рупки е имало такива скитове. В долината край село Змейово се откриха наскоро останките от манастир със запазени иконописани стени по него.

Възрастните старозагорци си спомнят, че на мястото на бившия ресторант „Аязмото“ , се намираше двуетажна сграда, която е приемала свещеници, монаси, богомолци. В нея, до последните си дни, е живял и дядо Методий. На входната врата на „Св.Теодор Тирон“ пише „Манастирски храм“.  Значи всичко, за което говорим, е вярно.

Цоло е бил не само близък приятел, но и роднина на царя. Цар Борис поддържал контакти, както с Цариградската патриаршия, така и с Римокатолическата църква и  е търсил най-доброто за народа си. Според преданията тук се осъществяват две срещи на Борис с тогавашния патриарх Фотий, за да изяснят принципните положения за покръстването на българския народ. Още преди да се покръсти, цар Борис поставя условия за самостоятелна църква, за български архиепископ, за водене на службите на български, а не на гръцки език, народът да знае какво е светото писание.

Именно в църквата „Свети Теодор Тирон“ на 14 септември 865 г., цар Борис приема кръщението в православната ни вяра. От това следва, че тук става кръщението на целия български народ. Затова на дясната страна в храма е изографисано кръщението на цар Борис.

Преди 130 години, на 2 май 1895 г. митрополит Методий прави първа копка и поставя основния камък за изграждане на сегашната сграда на храма. Неслучайно дядо Методий избира тази дата. На 2 май 907 г. е кончината на цар Борис-Михаил. Сградата е била малка, около 20 кв.м. и е изградена бързо. Не е имала камбанария. Не е била изографисана. Чак през 1933/1935 г. митрополит Павел разширява сградата на изток. Дядо Панкратий  изгражда  камбанарията през 1994 г.

Сред зулумите, които направиха комунистите, беше забраната да се празнува по християнски Тодоровден, както и всички църковни празници. Младите не могат да повярват, как организирани групи от партийци и комсомолци, ограждаха храмовете и ако те засекат, на другия ден в училище лъсваш на стенвестник с всички възможни обиди и подигравки. По-възрастните бяха малтретирани, а недай боже кажеш виц или лоша дума за някой важен другар – не ти мърда доживотен затвор на Белене… През 1960 г. манастирът, в който до последните си дни е живял митрополит Методий е взривен и на негово място е издигнат ресторант „Аязмото“, а в подножието му „Пещерата“ с доста странни клиенти… После „ни в клин – ни в ръкав“ по времето на митрополит Галактион за небесен покровител на Стара Загора беше издигнат Св. вмчк Игнатий Старозагорски. На негово име се издигна храм в източната част на града. А за да удари „с един куршум- два заека“, Галактион премести деня му от 8-ми на 5-ти октомври, за да има съвпадение с Деня на Стара Загора. След това, тази прищявка беше коригирана.

Сега от няколко години на този ден в храмовете се раздават традиционните мекици, но не се усеща онзи празничен дух и вяра, че има кой да се застъпи пред Господ Бог за твоето здраве и благополучие. Дано с времето всичко хубаво да си дойде на мястото.

Росица Ранчева