Задушница е! Бог да прости покойниците!

Задушница

Небето тихо плаче.

За нас ли рони то сълзи,

или за скъпите ни хора,

отнети ни като във миг?

Дали до нас невидими пристъпват,

дали целуват ни,когато спим?

Дали простили са ни всичко,

преди на нас да си простим?

Свещиците догарят мълчаливо.

Иконите замислени

отгоре ни следят.

Задушница.

Небето плаче тихо.

Да можеше и болката

да спре с дъжда…

Мая Сотирова

Живи

Моите мъртви живеят все още
в тихия спомен и в краткия сън,
бродят сред дългите восъчни нощи,
дишат със вятъра, хвръкнал навън…

Моите мъртви не са си отишли,
аз не съм тръгнала още от тях…
Новият ден все обратно ги връща
с думи и жестове, сълзи и смях.

И ме прегръщат със мисли безплътни –
топли са техните мъртви тела,
а обичта им полека ме връща
все в неспокойните светски дела…

И като чудо,… но те ме подкрепят
някак си смело в най-черните дни.
Делникът още е толкова крехък…
Може ли смърт, смърт за тях да роди?…

Колко е страшно, задушно и празно
в празните улици, в празния дом…
Моите мъртви са живи оттатък –
моите мисли са техния храм…

Милост за живите

Днес мъртвите са скръбно онемели.
Днес мъртвите отчаяно мълчат
от кръстовете свои снежнобели.
Студена е надземната им плът.

Докосвам ги с ръцете и с ума си
и миналото оживява в миг…
Завръщат се безмилостно с гласа си,
и с вятъра си тръгват всеки път.

Вали в душите и разлива вино –

червено като стара кръв.
А питата и божието име
разкъсваме на кръст за сетен път.

И с грешките, смъртта си надживели,
съмняваме се даже и в отвъд…
Защото все не можем да приемем,
че с всяка плът загива и духът.

Но житните зърна не ще покълнат.
Безродна е най-черната земя.
А мъртвите не могат да се върнат.

Тя мъката… за живите била…