130 години Старозагорското Аязмо –  Старозагорски сакрален диптих – ДУX METEЖEH

Автор Иван Матев

(Продължение)                                                                                                        ВЪЗВИСЯВАНЕ НА ДУХА

Старозагорският летен театър – духовна сцена в музея на открито „Аязмото“ (Парк „Митрополит Методий Кусев“)

/Продължение от миналия брой/
Старозагорският летен театър, построен в периода 1955 – 1957 година по проект на архитект Йордан Тангъров, от Стара Загора, на мястото на стара каменна кариера, е всъщност пулсиращото духовно-социално сърце върху гръдта на музея на открито – уникалният в Европа екологичен феномен, лесопаркът „Аязмото“. „Аязмото“, като музеен ботанически резерват и защитен от закона паметник на културата, е непреходна природна даденост и вероятно най-екзотичното място, с което основателно се гордеят поколения старозагорци. Днес трудно бихме могли да си представим голите средногорски хълмове северно от Стара Загора – „Ахмак баир“ и „Кàзлера“, в мрачния им каменисто-лунен вид, в който тъжно ги е съзерцавал през изтичащите последни години на ХІХ век основателят на „Аязмото“ – първият Старозагорски канонически митрополит Методий Кусев (1838, Прилеп – 1922, Стара Загора). От паметната дата 28 февруари 1895 г., когато митрополит Методий Кусев засадил собственоръчно първите борчета на „Ахмак баир“ и като апостол положил основите на грандиозната си екологическа програма в своята епархия, та чак до самата си нестижна кончина на 1 ноември 1922 г., Старозагорският владика Методий в течение на три десетилетия преодолявал безброй организационни, технически, а и юридически пречки, за да увенчае делото си с вечно зелената корона на удивителния културно-исторически горски паметник „Св. Княз Борис-Михаил“ („Аязмото“) – преименуван закономерно през ноември, 1990 г. от общинските власти на Стара Загора (след нелогични топонимично-антропонимични мутации) в „Парк Митрополит Методий Кусев“.

В историческите недра на музея на открито „Аязмото“, обаче е вграден и друг обществено-духовен феномен – Старозагорският благотворителен комитет „Св. Йоан Милостивий“, доброволна православна организация, учредена на 21 юни 1896 г., също от митрополит Методий Кусев, и просъществувала под могъщата църковно-административна егида на Старозагорския архиерей в продължение на шест десетилетия – от което време, тридесет години след смъртта на владиката. Именно под попечителството на Благотворителния комитет „Св. Йоан Милостивий“, в контекста на цялостната му социална и залесителна програма, се осъществило и съграждането на манастирския храм „Св. Теодор Тѝрон“ на върха на един от хълмовете северно от Стара Загора – над извора на древния езически нимфеон, а по-сетне и християнско светилище „Аязмото“. Полагането на първия камък от митрополит Методий Кусев е засвидетелствано с административен акт от 2 май 1895 г., в който дословно е казано: „Днес, 2 май 1895 година за възпоменание първото празнуване на равноапостолния български княз-покръстител Св. Борис-Михаил, положи се основният камък на настоящия параклис, посветен на Св. Борис и въздигнат върху щерната на „Аязмото“, посветена на светия великомученик Теодор Тѝрон„.

И тук възниква въпросът – защо дядо Методий е избрал за покровители на своя горски параклис, а и за самия лесопарк „Аязмото“, българския покръстител Св. Борис-Михаил и раннохристиянския великомъченик от IV век Св. Теодор Тѝрон? Отговорът може да се открие в неголямото по обем, но извънредно ценно с документалната си стойност писмено наследство на Старозагорския владика. В случая става дума за едно не само оригинално, но и уникално като теза писмо на блаженопочившия митрополит Методий от април 1917 година, в което той преразказва легендата, записана и публикувана от българския униатски монах Иван Ваклидов, затова – „Где е бил покръстен българският цар Борис I„. Обаче, съпоставяйки легендарния план в записките на Ваклидов (за чудесното изцеление на болната девица Цвета, получила след покръстването ѝ в извора при „Аязмото“ името Теодора, както се казвала майката на византийския император Михаил ІІІ – кръстникът на княз Борис I; за кръщението и на баща ѝ княз Цолю – васал на Борис I и властелин на Стара Загора, в същия чудодеен източник, след което капището се превърнало в християнския храм „Св. Теодор Тѝрон“) с научните твърдения на професора Иван Сергеевич Палмов от Духовната академия в Санкт-Петербург, че „<…> Свети Цар Борис на три пъти се срещал тук (в Загорието) с патриарх Фотия, за да води преговори по въпроса за покръщението на българите“, както и с постановките в докторската дисертация от 90-те години на ХІХ век на българина от Банско Александър Чучулайн в Санкт-Петербургската духовна академия, че „актът на покръстването на българския владетел Борис I и избрани люде от неговия двор бил извършен именно на „Аязмото“, северно от града Велта (Стара Загора) в Загорието„, митрополит Методий сякаш е решил окончателно за себе си или в полза на любимото му „Аязмо“ глобалния историко-цивилизационен въпрос за покръстването на българския народ.

Безспорно, към архитектурно-историческите елементи и съоръжения, и оригиналните художествени артефакти, изпъстрили музея на открито – лесопарка „Митрополит Методий“ („Аязмото“), задължително би трябвало да изброим и следните: Бароковият бронзов фонтан с малките детски (ангелски) фигурки на върха на Аязменския хълм – най-старият декоративен фонтан в Стара Загора, внесен от Виена в началото на ХХ век, още приживе на митрополит Методий Кусев; Бронзовите допоясни бюстове на националните ни герои – поета Христо Ботев и воеводата Хаджи Димитър Асенов, чиито автор е столичният скулптор Васил Вичев, разположени през 1937 г. симетрично на площадката в началото на централната (пропилейна) алея на парка; Монументалната гранитна трипроходна триумфална арка, увенчана фронтално (върху високия средищен корниз) със знаменателния месингов благодарствен текст-послание: „Хвала Митрополиту Методию“, издигната през 1938 г. по проект на старозагорския архитект Стефан Тодоров в подножието на „Аязмото“ със средства, събрани доброволно от учениците на старозагорската Търговска гимназия по повод 100-годишнината от рождението на митрополит Методий – премахната лекомислено в началото на 60-те години на ХХ век (1963 г.) от Старозагорската община, но възстановена (в геометричните си размери) през 1995 г. по идея на четвъртия Старозагорски канонически митрополит Панкратий (1926 – 1998), с творческото участие на архитект Веселин Беров от Стара Загора; Изразителният скулптурен барелеф от началото на 70-те години на XX век на писателя Алеко Константинов (Щастливеца), скрит усамотено сред горското усое западно от централната калдъръмена стълбищна алея на „Аязмото“; Емблематичният мраморен (кръгъл) шадраван с четирите пластично хиперболизираните бронзови жабки по периферията, заемащ южните подстъпи към „Аязмото“ – един от очарователните анималистични архитектурно-скулптурни проекти от началото на 60-те години на ХХ век на старозагореца проф. Валентин Старчев (престъпно ограбен след 1990 г., но възстановен от старозагорския Ротари-клуб с еквивалентни мраморни бутафории); Внушителният по размери и респектиращ с идейния си замисъл бронзов паметник на владиката Методий Кусев – допоясен бюст (в естествена големина), вграден върху бял каменен обелиск – своеобразен посрещач, но и стражник в открития южен хинтерланд на „Аязмото“, дело също на старозагорския скулптор Валентин Старчев, открит тържествено през 1996 г. от Старозагорския православен архиерей Панкратий и кмета на Община Стара Загора проф. Цанко Яблански; Резиденцията на Старозагорския митрополит – в най-южния сектор на „Аязмото“ – забележителна в архитектурно отношение късносецесионова сграда от 30-те години на XX век със собствен вътрешен двор и принадлежащ атрактивен драндариум, построена при пàстирството на втория Старозагорски канонически архиерей Павел (1882 – 1940); Новоиздигнатият в началото на XXI столетие на „Аязмото“ – югозападно от Митрополитския дом, еднокорабен псевдокуполен архиерейски параклис „Св. св. Мчци Галактион и Епистима“, осветен през 2003 г. от петия Старозагорски канонически митрополит Галактион.

Но да се спрем по-пространно на още два естетико-сакрални, а и подчертано социално значими фрагмента от публичното музейно наследство, съхранено на предела между XIX и XX столетия във веществено-духовния резерват на открито „Аязмото“. При това сме длъжни да изтъкнем, че особената гражданска значимост на обектите, които ще разгледаме, е исторически и национално-психологически постигната едва в смутните десетилетия след Първата, а и в не по-малко невралгичните години след Втората световна война!

Надгробният паметник на Митрополит Методий Кусев (лице), издигнат на „Аязмото“ през 1938 г. по повод 100-годишнината от рождението на Старозагорския архиерей. Автори: проф. Никола Кожухаров, арх. Г. Стойков и арх. Хр. Димов. (Снимка: Иван Матев, 1988 г.) Надгробният паметник на Митрополит Методий Кусев (гръб), издигнат на „Аязмото“ през 1938 г. по повод 100-годишнината от рождението на Старозагорския архиерей. Автори: проф. Никола Кожухаров, арх. Г. Стойков и арх. Хр. Димов.

Неразделна част от манастирския храм „Св. Теодор Тѝрон“ на „Аязмото“ е гробът на Старозагорския архиерей Методий Кусев. Това реално е вторият архитектурен обект от комплекса от двата късни православни паметника върху свещения, надвиснал закрилнически над Стара Загора, средногорски връх. Интронизиран на старозагорския митрополитски престол на 14 юли 1894 година, пламенният родолюбец Методий Кусев ръководи с православна отдаденост и негаснещ апостолски порив Богоповерената му епархия до сетния си дъх през ноември 1922 година! Тежка каменна плоча във формата на стилизиран православен кръст отбелязва земното ложе на приснопаметния старозагорски йерарх. Върху плочата, като заветна реликва, е вграден неговият образ. Релефно образът на митрополит Методий е представен във фронтален бронзов медальон – естествена големина – и надпис околовръст: „Старозагорски Митрополит Методий„. А от другата страна полираната плоча от черен гранит е увенчана от разтворена богослужебна книга с паче перо и лаврови клонки, под които с едри букви четем: „Методий, Митрополит Старозагорски, Прилеп 1838 – Стара Загора 1922 година„. А по-долу (в каре) е разположен следният библейски текст с посвещение: „Той беше като Слънце, светнало над храма на Всевишния, като огън със смирна в кадилница, като маслина с плодове и като кипарис, който се издига до облаците. (… Сирах, 50) Вечна и блажена му памет! Признателната Старозагорска епархия„.

Задължителното в такива случаи, според православния канон, надгробно посвещение, тук отговаря напълно на личността на дядо Методий. Защото тленните останки на този метежен дух, на този бунтовник-черноризец, на големия българин Методий Кусев – по негово изрично поръчение – се покоят в сърцето на създадения от самия него парк „Аязмото“, в непосредствена близост до издигнатия също от него храм „Св. Теодор Тѝрон“ – там, където родолюбивият владика някога бе положил началото на голямото си залесително дело. Надгробната плоча с барелефа на благодетеля Методий Кусев и цялостното оформление на митрополитския гроб са дело на старозагорския художник професор Никола Кожухаров (1892 – 1971), горещ почитател на покойния архиерей. В проекта и реализирането на паметника са участвали и архитектите Георги Стойков и Христо Димов – също потомствен старозагорец, под чието ръководство са осъществени техническите строителни работи. Откриването и освещаването на паметника било извършено при голяма тържественост от Старозагорския митрополит Павел – в съслужение с Варненския митрополит Симеон, на 30 октомври 1938 година (неделя), когато се изпълнили сто години от рождението на митрополит Методий Кусев и шестнадесет години от блажената му кончина.

Но, както се знае от нелицеприятните анали на Стара Загора, бронзовият барелеф-медальон върху аязменското надгробие на дядо Методий Кусев – изработен в юбилейната 1938 година по авторския проект на проф. Никола Кожухаров, бе светотатски откраднат през лятото на 1994 година… Две години по-късно на – 14 август 1996 г., в празното гнездо върху надгробната (вертикална) плоча е вграден новият барелеф, с лика на Старозагорския митрополит Методий. Пластическият образ сега вече е изработен от черен асарски гранит, изваден от старопланинската кариера на село Розово, Казанлъшко. Автор е каменоделецът-скулптор Никола Джамбазов от Стара Загора, а самата творба той проектира и завършва в ателието си в село Люляк, Старозагорско. Не само строителният материал (вместо бронз – камък) е сменен в новия възпоменателен медальон на митрополит Методий. Сменена е също идеята, а и художествено-психологическият подход в интерпретацията на личността и духовния мир на владиката е коренно различен! Покойният църковен пàстир е показан от скулптора не фронтално, както би могло да се предположи, че повелява гордият му и твърд характер, а някак по-меко – в три четвърти фас, макар че както и преди главата му е покрита с черно архиерейско було, а върху гърдите му изпъква задължителното митрополитско енголпие – сакралният медальон (панàгия) с изображението на Светата Божия майка.

Скулптурната техника тук е в две разновидности: бучадра – върху вътрешното пространство и лицевата част на медальона, но и полировка – върху високото архиерейско було на образа. Рамкиращата гривна на медальона е също част от монолитния каменен къс, обект на пластическото изображение – и тя е от черен гранит, и също е полирана, като около нея (околовръст) е изсечен следният надпис: “ Ст. Загорски Митрополит Методий„, чиято архаична графика и правопис пресъздават оригинала. Новият барелеф върху гроба на владиката Методий Кусев е официално осветен на 1 ноември 1996 година с тържествена архиерейска православна служба на клира на Старозагорската епархия, начело със Старозагорския митрополит Панкратий и в присъствието на кмета на Стара Загора професор Цанко Яблански.

Непълен би бил обзорът ни за многоаспектния характер на музея на открито – „Аязмото“, ако не спрем отчасти вниманието си и върху художествено-сакралния интериор на емблематичния храм „Св. Теодор Тѝрон“. Тук ще съсредоточим оценките си предимно на два възлови елемента – иконостаса и стенописите в църковния наос. Забележително е, че за първоначалната вътрешна украса на параклиса още в края на ХІХ век са водени няколко преписки с търговската фирма „Рашев и син“ в Одеса, на която Митрополит Методий Кусев възложил да се свърже с „виден зограф“ и по дадени от Старозагорската митрополия указания да бъдат създадени пет големи икони.

Църковните утвари били набавени също от Русия, докато иконостасът от орехово дърво, бил

изработен в България. По-сетне, след реконструкцията и подмяната на интериора през 40-те години на XX век, старият иконостас и иконите от параклиса „Св. Теодор Тѝрон“ били предоставени за култовото обзавеждане на новоизградения храм в село Арнаутито, Старозагорско. Уникалният настоящ дърворезбен иконостас в „Св. Теодор Тѝрон“ (както и първоначалният) – Тревненска резбарска школа, и иконите са изработени сравнително по-късно – през 1952 година, но този път по изричното указание на третия Старозагорски канонически митрополит Климент (1897 – 1967), който имал завиден усет към красивото и ценното в изкуството, към художествено-непреходното. Иконостасът от орехово дърво сега излязъл изпод длетото на Тодор Христов – професор от Художествената академия „Николай Павлович“ в София, а иконите – в стил „византийски“ – са изрисувани от йеромонах Николай Шéлехов от Руския манастир край село Кокаляне, Софийско. В случая не би трябвало да се пропуща и обстоятелството, че съборената под натиска на старозагорските градски власти през 50-те години на XX век малка камбанария над входа на църквата „Св. Теодор Тѝрон“, бе възстановена едва през 1992 година по времето на грижовния митрополит Панкратий.

Живописната зография в интериора на храма „Св. Теодор Тѝрон“ е дело на художника Николай Евгениевич Ростовцев (Харков, 1898 – София, 1988) – един от най-видните познавачи и интерпретатори в ХХ век на византийската ýставна живопис и универсална каноническа схема, който работил по личната поръчка на Старозагорския митрополит Климент. Николай Ростовцев осъществява религиозната си стенопис – византийска мозаечна имитация в стил „руска редакция от XVII век“ – в периода 1943 – 1944 година, като освен удивителната художествена техника, въплътена в романтичната славянска теза на православните фрески, особено внимание в параклиса „Св. Теодор Тѝрон“ заслужават и дълбокият интелектуален промисъл, и оригиналният концептуален модел на самия художник! Но замисълът на твореца да разгърне символичната галерия на Христовото жертвено предопределение се допълва психологически и от неговата естетико-философска изобразителна схема, в която Ростовцев е регистрирал свои приноси – и в тълкованието на сюжетите, и в подбора, и в подтекстовото третиране на персонажите, някои от които (Йоан Кукузел, Пимен Зографски, Злата Мъгленска, Михаил Войн, Теодор Тѝрон, Прохор Пшински, Йоан Милостивий, Григорий Двоеслов, Роман Търновски, Дмитрий Басарбовски, Гавриил Лесновски, Йоаким Осоговски) се появяват за първи път в модерното ни църковно изкуство. Категорично трябва да подчертаем обаче, че в старозагорския параклис „Св. Теодор Тѝрон“ Николай Ростовцев е реализирал една уникална за XX век романтична славянска редакция на византийската канонична фреска! Достатъчно е да проследим галерията от образи на български и славянски светци, мъченици, царствени личности и първоучители във вековете след Светите братя Кирил и Методий, застинали в своето тържествено и сакрално безмълвие върху стените на аязменската църквица „Св. Теодор Тѝрон“, за да удостоверим непоклатимо това становище. Но то се защитава и от самия, съзнателно избран художествен подход на зографа Ростовцев, присъщ за балкано-славянската възрожденска традиция, когато църковният интериор започва преднамерено да се пренаселва със свещени символи и образи, призвани да пазят и въздигат новоформиращите се национални общности.

Разбира се, на базата на селективно подбраните и обобщено разгледани тук акценти, съставляващи част от сложната поливалентна структура на музея на открито „Аязмото“, как Старозагорският летен театър би могъл да се осъществява органично, естествено, но и продуктивно във времето? При това дифузиран в контекста на тази безспорно значима и претоварена с опит културно-историческа панорама – и то като нейна духовна, а и мисловна сцена! Отговорът ни дава самият исторически процес, проявен адекватно в цивилизационния статут на град Стара Загора. А духът на Стара Загора, чието хилядолетно битие, прекосило градивно праистория, античност и Средновековие, обжарило се и във Възраждането, е съумял да постигне днес едно от модерните си превъплъщения тъкмо върху благословените хълмове на „Аязмото“. Та именно естетическата, но и социалната мисия на Летния театър – това историко-хуманитарно свързващо звено между епохите и духовните им преображения, е призвана да поеме и своего рода европейска утилитарна отговорност. Не е ли очевидно, че универсализмът в културните пластове на Стара Загора рефлектира благодатно в епохално унаследените артефакти и дадености в „Аязмото“! А Старозагорският летен театър, скътан мистично сред зелените пазви на парка-музей – със своите идейно и творчески промислени драматургични, литературни и общокултурни ерупции, се е превърнал действително в пулсиращо духовно сърце на съвремието.

Източник: Музей „Литературна Стара Загора“