Стара Загора се поклони пред паметта на великия си безсмъртен син Апостол Левски
На 18 февруари 2025 г. старозагорци се поклониха пред паметта на Васил Левски, обесен преди 152 г. на този ден в покрайнините на София, заради борбата му за освобождението на Отечество България.
Камбаните на митрополитския храм „Св. Димитър“, който се намира в непосредствена близост до паметника на Левски, траурно забиха. Над 30 свещеници от Старозагорската епархия, водени от Негово преосвещенство Маркианополския епископ Благослов, отслужиха заупокойна за Дякон Игнатий.
Той прочете и словото на Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Киприан, в което се казва:
„Прекланяме се пред подвиг, роден преди 152 години с благоговение пред живота и делото на величава душа, незатихващ спомен за сърце, изтъкано от вяра и обич. Той, духовникът и българинът Васил Левски, йеродякон Игнатий, носещият пламтяща обич към майка България, възкръсва от бесилото на мрачния февруарски ден, за да остане нравствено мерило, неподатливо на време и конюнктура. В стръмнините на земната си пътека, той неизменно се води от думите на Спасителя за своите приятели.:“Никой няма по-голяма любов от тази, да положи душата си за своите приятели!“
За пореден път притихваме пред подвига на Апостола на свободата и на любовта му към ближния. Апостолите са пратениците на Спасителя и народа си. Търпял и страдал векове, с очите на изранената си душа, вижда в него пратеничеството, мъжеството и саможертвата му и го назовава с това благодатно име. Помни го и се вдъхновява от обичта му към всинца – бедни и богати селяни и занаятчии, неуки и учени, тя която всичко претърпява и никога не отпада, вдъхва сили на въстаници и опълченци и хиляди наши сънародници да положат кости за народ и вяра. Моралната сила на Левски, смирението му, скътано в искрените му думи, че когато става въпрос за драгоценното ни отечество, трябва да се съветваме един други и да се слушаме. Да избягваме тази най-малката гордост, да не присвояваме на себе си нищо, са актуални сега и такива ще бъдат завинаги.
Днес, когато честваме паметта на гения на националната ни революция , неговото дело ни обединява и е редно за пореден път да чуем и запомним тези думички- послания, да ги превърнем в памет на душите си. Защото само така истински можем да почетем святото дело на Дякона.
Поклон пред паметта на Васил Иванов Кунчев – йеродякон Игнатий, Апостола на свободата и духовно величавата му саможертва.
Майка България да пребъдва с божията благодат! Амин!“
***
Водещ на събитието беше поетът Йордан Пеев, написал специално за случая две нови стихотворения, посветени на Левски:
Защо ти беше, ДЯКОНЕ, да биеш
ръждясали камбани без въжета
и в мраз, и пек по друмища да скиташ,
за бунт да търсиш между нас Мъжете?
Не искаше ли и ти като всички
да имаш дом, дюкян, жена и друго,
наместо на въжето да увиснеш
в най-гарвановото и тъжно утро?
И вместо вой на февруарски вятър
да чуваш смях на многобройна челяд,
и да не срещаш окован стената
в мазето, дето блъска своя череп.
Не бе ли по- добре пари да правиш,
наместо в края сълзи да проливаш
безмълвен и от своите предаден,
и сам от този свят да си отиваш?
Не ти ли стигаше да си живееш
далече от бесилки и от рани,
и като прилеп да не се люлееш
над бурето- храна за злост и врани?!
Защо ти беше, ДЯКОНЕ, кажи ми
таз страшна и тъй мъчна орисия,
в която гроба ти макар без име,
е гроб на цял народ… и на светия?!
***
ОТЕЧЕСТВО
Отечество – каква свещена дума
събрала в себе си любов и болка ,
изписана с изстреляни куршуми
по верните му и безсмъртни полкове.
Изплакана от майки и вдовици,
обесвана, изгаряна, но жива,
като възкръснала от пепел птица,
от чийто полет страшното загива.
Отечество – каква невръстна дума
с къдрици на дете и първи стъпки,
и спомени сред прашните албуми,
в които от любов сърцето тръпне.
Отечество – каква велика дума,
граничеща със себе си във всичко,
дори под чужда пръст да се изгубя,
ще бъда с теб… И пак ще те обичам…
С тези негови стихове Йордан Пеев поздрави присъстващите, дошли в снежния февруарски ден на поклонение.
„18 февруари е една от най-тъжните дати в българската история, каза поетът. – На този ден е обесен Апостолът на свободата ни Васил Иванов Кунчев. Всички суперлативи отстъпват, за да останат накрая две думи, които сякаш най- точно изчерпват живота на този най-сияен българин и те са: Свобода или Смърт!
Левски има едно дело и една вяра и те се наричат единствено „Сввободна България“. И нещо, което е най-важното, когато се опитваме да разгадаем феномена Левски. Нека нито за миг не забравяме откъде иде той? Той иде от дома на Вярата.
Дякон Игнатий е духовно лице, което вземайки етичната и нравствена енергия на християнството, се завръща в мрачното робско българско битие с идеала на свободата.
Днес асимилацията на националните ни ценности, рушенето на традициите ни, деструкцията на езика ни – всичко това е факт, но факт е и друго. Родовата памет, националното ни ДНК, което се предава по неведоми пътища са живи, пъпната връв на българина с майка България още не е прерязана.
И доказателство за това се тези десетките деца и млади хора , дошли днес , за да отбележат този ден на памет за Дякона на Свободата.
Да, бъдещето на България, нашите деца, имат нужда от Дякона. Защото той е вярата, той е еталона, той е запазената пропорция на националния дух, по който всяко поколение установява своето отклонение от българския национален идеал. Левски не е абстрактно понятие, абстрактни ценности и абстрактен свят, Левски е България. Онази реална и съвременна България. Земята на нашите деди, границите на нашия език, традициите и обичаите, територията на нашия национален гений, който ни прави различни от всички.
Този паметник и това място, са своеобразна метафора за личността на Левски с тази църква и училище зад него. Скромен, земен, човечен, народен, той никога не е обичал показността, героическите пози. Затова и паметникът му в Стара Загора не е на централния площад, а е на това скромно място, съвсем близо до църквата и Хилендарския метох , едно от най- старите огнища на възраждането в Стара Загора, място белязано от вяра и знание, и взаимна грижа и помощ…
Тук , на този площад, Дякона е в сърцето на живота, за който навярно е мечтаел . И вярвам, че неговият дух е щастлив, виждайки всичко това“.
За четвърта поредна година ученици от Средно училище „Васил Левски“ с класен ръководител Татяна Николова, изпълниха прекрасно, като истински артисти, вълнуващ рецитал, посветен на патрона си. „Тази година решихме да разкажем живота на Левски, сподели г-жа Николова.- В нашия рецитал съм използвала предимно народни песни, посветени на Апостола. Чухме и една от последните песни, които се смята, че Левски е пеел на път за бесилото. В рецитала участваха Йордан Йорданов, Сиана Чалъкова, Аделина Баяслиева, Жени Желева и Габриела Павлова.
***
Васил Кунчев вижда за последно майка си на 6 декември 1872 г. преди да се отправи за Ловеч през заснежения Балкан, за да прибере архива на местния революционен комитет. И майката усетила с безпогрешния си майчин инстинкт, че може би това е последната им среща и се разплакала. Левски смутен я попитал „Защо плачеш, мале?“, на което тя отвърнала „От радост сине, от радост“.
Малко преди да бъде обесен, Апостолът се изповядва пред поп Тодор, който се приближава към него и не смее да го погледне в очите, защото се срамува от собственото си малодушие.
Левски с нищо не показва, че го познава.
Свещеникът си спомня: „Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед.
Изповедта започва, Левски първо се прекръства. След това казва: „Всичко, което съм правил, съм правил за България!“
Помолва за прошка Бога и народа, Поп Тодор го изслушва и започва да чете молитва, но Левски го прекъсва и казва: „Споменавай ме в молитвите си, отче, с името йеродякон Игнатий“. След малко мълчание добавя: „Моли се, отче, не за мене, а за Отечеството, България!“
Докато изрича тези думи бил хладен, но изведнъж изплаква. Очите му се напълнили със сълзи. Изповедта свършва. Поп Тодор се отдалечава, запазил завинаги спомена за разплаканите очи на Дякона.
Левски е вдигнат от палачите върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извикал:„БОЖЕ, ИЗБАВИ БЪЛГАРИЯ!„….
Думи за Левски произнесе и Милева Желева, зам.кмет „Култура и туризъм“ при Община Стара Загора. Най-напред тя благодари на старозагорския поет и водещи на събитието за впечатляващия текст на поета Йордан Пеев и вълнуващия рецитал на учениците от СУ „Васил Левски“. „Имено децата са причина днес, всички ние да бъдем тук, за да им предаваме, за да помним, за да могат и те да помнят и предават на следващите поколения заветите на Васил Левски.
„Уважаеми сънародници, единствено Васил Левски, българският народ нарича Апостол на свободата, защото той има голяма мечта, която следва през целия си жизнен път- да види майка България свободна, независима и просперираща държава. Има и още една мечта- да види своето отечество равно на другите европейски народи. Това е идеал, който и в днешно време е изключително актуален и който всички ние наследихме, пазим и пренасяме във времето.
Само на няколко крачки от тук, в двора на храм „Свети Димитър“ е мястото, където той живее три години. Те са изпълнени с посещение и учене в класното Светиниколско училище и едновременно с това се подготвя за свещеник. Това е и времето, в което той прави своята доктрина, онова, което следва през целия си път. Днес тук времето е бяло и красиво, но заедно с това напомня за онзи тежък февруарски ден преди 152 години, когато на бесилото край София увисва любимия син на България.
Днес трябва да кажем поклон пред него, пред този, който е застанал начело на всички герои в нашата история и с когото ние се гордеем. Поклон пред паметта му!“- каза г-жа Желева.
152 години ни делят от тази трагична Голгота за Дякона и за България- онзи февруарски вторник на далечната 1873 г. Денят, в който Дякона увисва на бесилото, е сред малкото дати в националния ни исторически календар, които ни обединяват и които ни дават основание не само да си припомним последните мигове от живота на Васил Левски, но и да погледнем към самите себе си, за да осмислим извървения досега от народа ни път, за да потърсим ориентир за онова, което сме постигнали или пропуснали.
През годините, пред Паметника, около който сме се събрали днес, в града на липите и поетите, който беше въздигнат като израз на преклонение пред саможертвата на Апостола, политици и интелектуалци са изричали мъдри и силни слова, Пред гранитната памет за първородния син на Иван и Гина Кунчеви са давани клетви и обещания, отправяни са призиви, раздавани са присъди, демонстрирали са се позиции. Осмисляйки казаното около датата на обесването на Апостола, с изненада можем да установим, че колкото повече говорим и пишем за Левски, толкова по-малко знаем за него. Колкото повече образът на Дякона придобива чертите на икона, толкова по-малко познаваме и разбираме истинския, живия Апостол. Колкото по-шумно възхваляваме примера му, толкова по-лесно предателстваме спрямо неговите идеали.
Ние сме на броени метри от мястото, където е живял и получил титлата си йеродякон, където е служил както на Бога, така и на хората. За да преоткрием онзи, някогашния, неподправения и неподменения Левски, би било достатъчно да осмислим преображението на Дякона Игнатий в Апостола на свободата и да преминем по изпълнения с митарства и изпитания негов път от Карлово до Къкрина. Левски се роди и живя в свят, в който доброто и лошото, страхът и надеждите, успехите и провалите, старото и модерното си съжителстваха, свят, в който желанието за промяна беше много силно, но в същото време никой не предлагаше как това да стане бързо и успешно. И тук именно трябва да преоткрием магията на Апостолското обаяние, да оценим способността му да разбира еднакво добре и богатия и бедния, и търговеца и селянина, и учения и неграмотния – едно изключително ценно качество, позволило му да намери най-ефективното средство за превръщането на роба в борец за народна правда.
***
Нека бъдем благодарни, че Левски се роди в България и е част на нашия малък и горд народ, Благодарим, че те има Дяконе. Историческото време прибавя още една година към безсмъртието на Дякона Игнатий, макар на този ден той да се е люлеел на въжето… Онзи , който чрез смъртта си премина в безсмъртието. Той толкова силно обичаше Отечеството и народа си и така страдаше неизмерно за поруганата му чест, за отнетите му права и за потъпканата му свобода, че навсякъде и всякога, при всички обстоятелства без колебание отдаде всичко от себе си, а накрая и самия себе си в името на тази любов. Защото истинската любов, е саможертвена! И ако някой казва, че обича, но отказва да положи душата си за другите, вярвайте , не говори истината. А Левски беше и любов, и истина!
Вечна памет и мир на душата на Апостола!
Пред паметника на Левски бяха положени венци от името на Община Стара Загора и Общински съвет Стара Загора, от Старозагорска митрополия и СУ „Васил Левски“, от областния управител и Втора тунджанска механизирана бригада. Стотици граждани положиха своето цвете и се прекръстиха пред духа на този „един син, Българийо“, според думите на Вазов. В събитието участваха още Военният духов оркестър и представителна рота на Втора тунджанска механизирана бригада.
Росица Ранчева
