Етиопия – част 2-ра

ПЪТЕПИС ОТ ДОЦ.Д-Р ВАСИЛ ХАДЖИИЛИЕВ

Класическото определение за Етиопия е „Етиопия – страна на кафето“. Това е самата истина – в столицата, във всеки град или на село веднага ще те поканят да седнеш и да изпиеш чаша кафе. Кафе се пие навсякъде – във фоайето на хотела, в дюкянчето насред пазара или просто на улицата. Цената за три кафета (винаги поръчвах по три – за мен, за Иванка и за човека, който ни придружава) е еднаква – 100 бира (бир е етиопската валута, като 100 бира са около 1,5 лева). Това предполагам е цена за чужденци, защото за обиковения етиопец това е висока цена (средния доход на семейство е около 70 долара на месец).

Легенда гласи, че кафето произхожда от района Кафа в Етиопия, откъдето произхожда и името му. Местен козар на име Калид забелязал, че козите му ставали по буйни при всяка паша на клонки с червени плодове. Един ден Калид набрал от тези клонки и ги занесъл в селото си, където показал чудноватите им свойства. Монасите помислили, че това е дяволско нещо и изгорили клоните. Разнесъл се мирис на печено кафе. Така била открита и тайната на кафеените зърна. Днес Етиопия е най-големия производител на кафе в Африка. Кафеени храсти и дръвчета можеш да срещнеш навсякъде. Затова и всеки етиопец не може без кафе. Всеки има у дома си сушени кафеени зърна. Самата процедура на кафепитието е бавна. Но всъщност тук никой не бърза за никъде. Пред теб на мангал пекат кафеените зърна. После ги смилат с мелничка на ръка и после варят кафето пак на мангала в меден чайник с форма на стомна с чучурка. Сервира се в малки чашки, като жената, която върши цялата тази процедура го налива майсторски от около половин метър без да разлее и капка. В различните места където пихме кафе, ритуалът бе един и същ, но вкусът на кафето е различен. Най-плътен и горчив е вкусът му в град Харар.

Харар е изцяло мюсюлмански град в източна Етиопия. Според легенда основателят на града е светецът Абадир, който заедно с други 405 светци се заселват в платото Харар и през 612 г. (1216 г. сл. н.е.) основават града. Исторически Харар се е развивал различно от християнска Етиопия. В списъка на неговите управители влизат султани, емири, везири. Той е бил важен търговски център и е свързвал останалата част от Етиопия с външния свят. Според ЮНЕСКО днес Харар се счита за четвъртия най-свещен град на исляма. Джамиите в града са 82, като 3 от тях са от X век. Атмосферата в стария град е като в приказка от 1001 нощ – тесни улички, на една от тях – улицата на шивачите, стотици шивачи, мъже, тракаха с бясна скорост на крачните си шевни машини, множеството дюкянчета и стоки изложени направо на земята допълваха пейзажа и навсякъде мирише на кафе. Градът е обграден от древна крепостна стена с пет порти. Някога портите са се заключвали нощем. До средата на XIX век в града не са били допускани християни. През 1855 г. английският пътешественик сър Ричард Бъртън, преоблечен като арабски търговец, успял да проникне в града. Според него в Харар и неговите околности се отглежда не само най-доброто кафе на Етиопия, но и растението кхат. Това е наркотикът, наречен още бушменски чай, който е коката на югоизточна Африка. Местните, предимно мъже, от векове дъвчат листата му за енергия и стимулация. Днес на пазара в Харар и близките селца кипи трескава търговия с листа на кхат, като огромните количества заминават за Сомалия. Взех си малко листа за проба и като я проведа ще съобщя резултата. Около 1880 г. след бурен живот в Европа и скандална любовна връзка с Пол Верлен в Харар се установява френският поет-символист Артур Рембо. Домът му, днес музей, е една от най-впечатляващите къщи в града. Дневната на първия етаж е огромна библиотека, почти така както я е оставил поетът. На втория етаж е подредена изложба с негови фотографии из Абисиния. (Това е старото име на Етиопия, използвано по-скоро в смисъл на Етиопска империя). Снимките са от края на XIX и началото на XX век. Дълго ги гледах и някак почти не видях разлика между живота тогава и това, което видях днес в Етиопия. Не говоря за градовете. Поне тези, в които бях, са променили облика си – ток, вода, централните части са красиво озеленени и осветени, училища, хотели и университети придават новия облик на Етиопия. Но по селата е точно както е било нявгаш, с тази разлика, че тук таме има електричество и всички имат мобилни телефони.

В Харар вечер е по-добре човек да си стои вкъщи. По улиците на стария град, когато се спусне нощта от околните планини слизат петнисти хиени и обикалят из града търсейки храна. Не ми се щеше да вярвам в тази приказка докато не ни заведоха при човека хиена. На едно неголямо площадче възрастен мъж си общуваше с десетина доста едри екземпляра като им подхвърляше месо. За да се приближи до него, той пронизително изсвирваше с уста на хиената, която си беше избрал да храни. До него беше сложено столче, по-скоро обърната кофа, на която той канеше сеирджиите да се присъединят към този пир. Един сърбин сред зяпачите се нави, но за всеки случай му дадоха да подава месото на хиените с къса пръчица. Тихо попитах какво ще стане, ако тези хиени случайно срещнат някое малко дете или влязат в нечий дом. Отговорът беше, че няма страшно, просто хората си държат децата затворени.

В Харар е немислимо да се пие алкохол – такова нещо не се продава. В християнска Етиопия на север алкохолът, макар и скъп, е нехарактерна, но допустима част от битието на етиопеца. В столицата Адис Абеба във всички заведения, в които трябваше да се храним, предлагаха всякакъв алкохол, но цените бяха не ме пипай и затова най-много да си поръчаш по една бира. В Етиопия правят бира, която е по-евтина от вносната, но не е по-лоша. Цената е 200 – 300 бира. Много хубаво се получаваше като запитам: „How much birrs is one beer?“ – т.е. „Колко бира струва една бира?“. И те като у нас си варят домашна ракия – там тя не е от сливи или от грозде, защото такива плодове нямат, а използват местни суровини – плодове или сок от захарна тръстика. Заведоха ме в една такава ракиджийница – същата технология, но сякаш ме върнаха в зората на алхимията! Опитах и течността, която се лееше в паничката – прилично силен алкохол с неопределена миризма.

В град Бахир Дар няма туристически обекти. Но центърът на града е много приятно озеленен и чист и контрастира с почти всичко друго, което видяхме в Етиопия. Екскурзоводът ни за града, Мелик, беше за нас второто приятното откритие. Вечно усмихнат и много приятно почтителен, той ни спечели веднага. Взаимно се харесахме, поне така ми се стори, и по едно време той реши да ни води у тях на гости. Съгласихме се веднага. Та кой е попадал в етиопска къща. Кварталът на Мелик явно беше „престижен“ – къщите бяха направени от тухли, стори ми се, че са кирпичени. Зад висока тухлена ограда и малко дворче, където семейството си беше нахвърляло излишните неща, следваше гостната стая. Голям телевизор и долап заемаха едната стена, на другата се беше разположил огромен Г-образен диван. Жената на Мелик ни чакаше и разпалваше мангала за ритуала с кафепитието. Децата две и едно мъниче от съседите надничаха през вратата. Мелик е от новото просветено поколение етиопци с по две деца. Извадихме бонбони за децата, а на домакинята подарихме мускалче с розова вода – задължителния ми атрибут като съм в чужбина. Мелик ме разведе из къщата си: следваше спалня с две легла и гардероб, последният го беше купил скоро и много се гордееше с това, даже ми го отвори да видя, че е истински. След спалнята е нещо като лятна кухня, където се готвеха гозбите на семейството. А те не бяха много разнообразни – голямата палачинка иниджера овкусена с каквото има. Този ден Мелик приготви нещо много лесно и бързо – червен лютив сос с брашно, вода и олио. Седнахме на трапезата – една голяма иниджера за всички със лютив сос по средата. Всъщност жената и децата не седнаха с нас. Бяхме свикнали вече с подобно поведение в Индия, така че замезихме от питата на Мелик. Бяхме готови за кафето. Ритуалът се повтори по предписание. Горещо кафе, приготвено пред нас на жарава, мангал с тамян на масата и удоволствието ни да сме с доброжелателните домакини. Дъщерята, голямото им дете, ни се представи на английски – беше в първи клас, на годините на внучката ни Дея. Времето напредваше и Мелик трябваше да ни връща в хотела. Чакаше ни труден ден – разходка до река Сини Нил и водопада, и по езерото Тана. Ден пълен с вода и даже прекрасен обяд на брега на езерото с прясно хваната риба. Езерото е известно с това, че на няколкото му острова има древни манастири. На единия остров е мъжки и не ни пуснаха заради Иванка, на другия остров е женски и пак не ни пуснаха заради мен, но на третия остров Зеге беше позволено и за двата пола едновременно. Монасите в Зеге не бяха чували, че по Европата вече има и трети пол, че да му мислят дали ще го допуснат до манастира! Всъщност Зеге сега е полуостров, а само в дъждовния период, когато водите са много, става остров, но така или иначе това не касае монасите, те си живеят целогодишно там.

Мелик ни придружи и до следващия град от нашата програма – Гондар. Той е бил една от столиците на Етиопската империя през XVIII век при управлението на император Фасилидас. Царската крепост е в сърцето на града. Точно в момента всичко беше в ремонт. Всъщност крепостта е много скучна и въобще не съжалих за това. Беше 31 декември и вечерта трябваше да посрещаме Нова година. В хотела не бяха чували, че е точно така у нас, и когато им го казахме се стреснаха и започна едно суетене, което трябваше търпеливо да изчакаме. Но когато ни поканиха в стаята ахнахме. Огромен букет цветя, вярно изкуствени, лампи с лед светлини в цялата стая, а на терасата разкошна кошница с бутилка вино. Ахнахме от изненада и дори, когато дойдоха да си приберат виното, защото било само за декорация. Не се разстроихме. Имахме бутилка вино от България, чукнахме се по някое време, слава Богу чашите за шампанско останаха в стаята и си пожелахме живи и здрави да се върнем у дома, защото по-хубаво от къщи няма!

Благодарим на Васил Хаджиилиев, че сподели пътешествието си до Етиопия, първо с читателите на Долап.бг. Е, до нови дестинации и приключения, приятелю!